шегата, но, напротив, когато чу да доказват, че бракът е недействителен, защото е сключен с измама, тя заяви, че е готова още веднъж да потвърди волята си, от което всички заключиха, че цялата тази игра е била замислена и уговорена между двамата. Но Камачо и неговите хора така се разгневиха, че решиха да си отмъстят веднага, и мнозина от тях извадиха шпагите си и нападнаха Басилио, в защита на когото се изтеглиха не по-малко шпаги. А Дон Кихот — на кон, с копие в ръка и добре закрит от щита си — си проправяше път през тълпата. Санчо, който никога не се радваше или забавляваше от подобни разправии, побърза да се оттегли край делвите, от които му бяха нагребали котлето, защото това място му се виждаше свещено и заслужаващо най-голяма почит. Дон Кихот се провикна гръмко:
— Спрете, сеньори, спрете! Не е разумно да си отмъщаваме за обиди, които ни нанася любовта. Не забравяйте, че любовта и войната са едно и също нещо. Както във войната е позволено и прието да си служим с хитрости и измами, за да побеждаваме врага, така и в любовните борби и състезания се допуска да се кроят лъжи и хитрини, за да се постигне желаната цел, стига да не безчестят и позорят лицето, което любим. Китерия принадлежеше на Басилио и Басилио на Китерия по справедливото и благосклонно решение на небесата. Камачо е богат и може да се ожени когато, където и както поиска. Басилио има обаче само тази овчица и никой, колкото и могъщ да е той, не бива да му я отнеме, защото — което[276] Бог е съчетал, човек не може да разлъчва. Следователно този, който се опита да направи това, ще трябва първо да изпита острието на това копие. — Като изрече тези думи, Дон Кихот размаха тъй силно и ловко копието си, че всели ужас у всички, които не го познаваха.
Пренебрежението, което бе проявила Китерия към Камачо, се бе запечатило така живо в душата на нещастния младоженец, че той за миг заличи образа й от паметта си. Така че свещеникът — човек разумен и благонамерен — можа да увещае доста лесно Камачо и неговите хора да се укротят и проявят смирение, в знак на което прибраха шпагите в ножниците, осъждайки повече леконравието на Китерия, отколкото хитростта на Басилио. А Камачо си мислеше, че щом Китерия е любила Басилио още като мома, тя щеше да продължи да го люби и като омъжена, тъй че той трябваше да благодари повече на небето, че му я е отнело, отколкото ако беше му я дало.
Басилио поканва Дон Кихот и Санчо Панса у дома си и ги угощава три дни.
Дон Кихот пожелава да влезе в пещерата на Монтесинос. Връзват го с едно въже и го спускат вътре. Изваждат го, изпаднал в несвяст. След като се свестява, разказва за чудесиите, които видял в пещерата. Там между омагьосаните била и Дулсинея дел Тобосо.
Тръгват отново на път. Срещат човек, който кара муле, натоварено с пики и алебарди. Когато Дон Кихот го запитва за какво му е това оръжие, той казва, че ще им обясни в близкия хан.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА,
в която се разказва за приключението с магарешкия рев и забавната история с кукления театър, както и за забележителните предсказания на маймуната гадателка
Дон Кихот, както се казва, не го свърташе на едно място от нетърпение да чуе и да научи за чудесата, които бе обещал да му разправи човекът с оръжието. Той отиде да го търси там, където му бе казал ханджията, намери го и го помоли[277] да му разкаже веднага, а не после това, за което го бе питал по пътя. Човекът отговори:
— За такива чудеса не се разказва тъй набързо и на крак, както сме сега. Оставете ме, ваша милост сеньор, да дам зоб на мулето си и тогава ще ви разкажа неща, които ще ви учудят.
— Ако е само това — отговори Дон Кихот, — ей сега ще ви помогна.
И той се зае веднага да пресява ечемика и да чисти яслата и тази му смиреност накара човека да му разправи на драго сърце това, за което го бе молил. Те седнаха един до друг на една каменна пейка и пред публика, съставена от студента, момъка, Санчо Панса и ханджията — човекът с оръжието започна така:
— Трябва да знаете, сеньори, че в едно село на четири и половина левги от този хан се случи така, че един рехидор 1 загубил веднъж, благодарение на хитростта и лукавството на слугинята си — много време ще ми трябва да ви разправям защо и как — едно магаре и не могъл да го намери въпреки всичките си усилия. Петнадесет дни минали, откакто изчезнало то — тъй поне разправят в селото, — и един ден, когато пострадалият рехидор стоял на площада, друг един рехидор от същото село му казал: „Ще има черпня, свате, магарето ви се намери“. „Дадено, как няма да има, но кажете ми къде се намери“. „В гората — отговорил другият. — Видях го тази заран без самар и без хамут и тъй омършавяло, че да ти е жал просто да го гледаш. Опитах се да го подкарам и да ви го доведа, но добичето е станало толкова диво и плашливо, че щом го наближих, избяга и се скри в един гъсталак. Ако искате, елате да го потърсим заедно. Почакайте ме да откарам магарицата си в къщи и веднага ще се върна“. „Голямо удоволствие ще ми направите — казал първият рехидор — и аз ще гледам да ви се отплатя по същия начин.“ Така и с всички тези подробности, както аз ви разказвам, описват случката и всички онези, които я знаят отблизо. И тъй двамата рехидори отишли заедно пешком в гората и като стигнали до мястото, където смятали, че ще намерят магарето, не го намерили и колкото и да го търсили, не могли да открият следите му из цялата местност. Като се уверили, че го няма, рехидорът, който го бил видял, казал на другия: „Слушайте, свате, сетих се, че за да открием добичето,[278] пък ако ще да е потънало не в недрата на гората, а вдън земя, трябва да направим следното: аз умея чудесно да рева като магаре и ако и вие знаете малко, работата е наред.“ „Малко ли, казвате, свате? — рекъл другият. — Аз съм такъв майстор, че не отстъпвам и на самите магарета.“ „Сега ще видим — отвърнал вторият рехидор. — Наумил съм вие да тръгнете на една страна в гората, а аз на друга, тъй че да я пребродим и претърсим цялата. От време на време ще ревем — ту вие, ту аз — и ако магарето е наистина из тези места, не може да не чуе и Да не се обади.“ Господарят на магарето отговорил: „Уверявам ви, свате, че мисълта ви е великолепна и прави чест на премъдрия ви ум.“ Те се разделили, както били уговорили, но случило се така, че и двамата изревали почти едновременно и всеки един от тях, подлъган от рева на другия, се спуснал да го търси, мислейки, че е намерил вече магарето. Като се срещнали, пострадалият рехидор рекъл: „Нима е възможно, свате, да не е изревало магарето ми?“ „Не е магарето ти отговорил другият, — аз изревах.“ „Трябва да си призная — казал господарят на добичето, — че колкото за реването, свате, няма действително никаква разлика между вас и едно магаре. В живота си не съм виждал и чувал по-съвършено подражание.“ „Вие, свате, заслужавате много повече от мене тези похвали, защото Бог ми е свидетел, че можете по реване да надминете и най-опитния и изкусен ревач в света — гласът ви е висок, спазвате такт и мярка, бързо и често променяте регистрите, с една дума, признавам се за победен и ви давам палмата на първенството на това рядко изкуство.“ „Аз пък ще кажа — рекъл първият, — че занапред ще се ценя повече и ще мисля, че и аз умея да върша нещо, щом се оказва, че имам някаква дарба. Наистина аз знаех, че рева добре, но никога досега не са ми казвали, че съм постигнал такова съвършенство.“ „Аз пък ще добавя — отвърнал вторият, — че много редки дарби се губят в света и че се използуват зле от тези, които не знаят да им намерят приложение!“ „Нашите дарби — отговорил собственикът на магарето — можем да ги използуваме само в подобни случаи като днешния, но дано даде Господ да ни бъдат от полза.“ След този разговор те се разделили отново и започнали да реват, но на всяка крачка се мамели и пак се събирали, докато най-сетне се уговорили — за да се разбере, че реват те, а не магарето — да[279] реват по два пъти последователно. С по два рева на всяка стъпка те пребродили цялата гора, но загубеното магаре не отговаряло, нито давало признак на живот. Пък и как можело да се обади нещастното и клето животно, щом като го намерили изядено от вълците в най-гъстата част на гората? Като го видял, господарят му казал: „Аз пък се чудех защо не отговаря. Ако не беше умряло, то щеше да зареве, като ни чуе, иначе нямаше да бъде магаре. Но все пак, свате, аз не смятам, че загубихме напразно времето си да търсим магарето — макар и да го намерихме мъртво, защото чух как изящно ревете.“ „Вие ревете по- добре от мене, свате — казал другият, — защото пее ли сладко игуменът, и послушникът не му отстъпва.“ И тъй, капнали от умора и с прегракнали гласове, те се върнали в селото, където разказали на приятели, съседи и познати това, което им се било случило, докато търсели магарето, и всеки един от тях се надпреварвал да хвали другия колко хубаво ревял. Всичко се узнало и пръснало из околните села, а ето какво измислил и устроил дяволът, който не дреме и обича да сее раздори и вражди където завърне и да прави сплетни и да изковава от нищо нещо: селяните от съседните села, щом срещнели наш съселянин, почвали да реват като магарета и по този начин се подигравали на дарбата на нашите рехидори. Набъркали
