му ги дал, той ми ги бил отдавна върнал. Аз нямам свидетели нито че съм му дал парите, нито че ми ги е върнал, тъй като той действително не ми ги е върнал. Бих искал, ваша милост, да го заставите да положи клетва и ако се закълне, че ми ги е върнал, готов съм да му ти простя тук пред вас и пред господа-Бога.
— Какво ще кажете на това, старче с тоягата в ръка? — попита Санчо.
А старецът отговори:
— Признавам, сеньор, че той ми ги даде на заем — наведете си жезъла, ваша милост, — и щом той ми предлага клетва, аз ще се закълна над жезъла, че съм му ги върнал и възстановил действително и в пълен размер.
Губернаторът наведе жезъла си, а старецът предаде тоягата си на другия старец, за да я подържи, докато положи клетва — като че ли тя му пречеше много, — и веднага сложи ръка върху кръста на жезъла и каза, че наистина е взел на[348] заем десетте ескудос, които му се искат сега, но че ги е върнал на ръка, а другият забравил и си иска от време на време парите.
Като чу това, великият губернатор запита заемодавеца има ли възражения по отношение казаното от противната страна, а той отговори, че длъжникът казва без всяко съмнение истината, защото го смята за честен човек и добър християнин, че навярно е забравил кога и как са му били върнати парите и че занапред не ще му иска вече нищо.
Длъжникът взе тоягата си, поклони се и напусна съда. А Санчо, като видя как спокойно излезе ответникът и колко смирено се държи ищецът, обори глава на гърдите си, тури показалеца на дясната си ръка над веждите и носа си, вглъби се в размисъл и след това дигна глава и заповяда да повикат стареца с тоягата, който си беше вече отишъл. Доведоха го и като го видя, Санчо му каза:
— Дайте ми тоягата си, добри човече, имам нужда от нея!
— С най-голямо удоволствие — рече старецът, — ето я, сеньор.
И той му я подаде. Санчо я взе, даде я на другия старец и му каза:
— Идете си с Бога, дългът е вече изплатен!
— Как така, сеньор! — отговори старецът. — Та нима тази тръстика струва десет златни ескудос?
— Да — каза губернаторът, — и ако не е така, аз съм най-големият глупак на света. Сега ще се види имам ли глава да управлявам цяло кралство, или не.
И той заповяда на самото място, пред всички, да се счупи и разтроши тръстиката. Заповедта му се изпълни — вътре намериха десет златни ескудос. Всички останаха учудени и решиха, че губернаторът им е нов Соломон. Запитаха го как е могъл да отгатне, че десетте ескудос са в тръстиката, а той отговори, че когато видял как старецът дава тоягата си на противната страна, преди да се закълне, как се клел, че е върнал парите действително и напълно и как след клетвата си взел тоягата, дошло му на ум, че вътре в нея са парите, които се искат. От това може да се заключи, добави Санчо, че само Бог вдъхновява понякога присъдите на губернаторите, макар и лично те да са глупави. Освен това селският свещеник му разказал веднъж една подобна случка, а той имал толкова[349] силна памет, че не забравял нищо от това, което искал да запомни — такава памет не могла да се намери в целия остров. Старците си отидоха — единият посрамен, другият доволен, — присъствуващите бяха смаяни, а писарят, който записваше речите, постъпките и деянията на Санчо, не знаеше за какъв да го сметне — за умен или за глупав.
В съдебната зала влиза жена, хванала здраво за ръка един мъж. Тя се оплаква, че този лош човек я изнасилил в полето. Санчо нарежда на мъжа да й даде кесията си със сребърни монети и жената си излиза доволна. Веднага Санчо заповядва на мъжа да я настигне и си вземе кесията с парите:
— Тичайте, човече, след тази жена и й вземете кесията дори ида не я дава, и се върнете тук с нея.
Санчо не говореше нито на глупак, нито на глух, защото онзи излетя в миг като стрела, за да изпълни дадената заповед. Всички присъствуващи зачакаха смаяни да видят какъв ще бъде краят на делото. След малко мъжът и жената се върнаха, уловили се и счепкали се още по-здраво от предишния път. Тя беше запретнала полата си и притискаше кесията до гърдите си, а той се мъчеше да я изтръгне от ръцете й, но това не му се отдаваше — толкова упорито се бранеше жената, която не спираше да крещи:
— Правосъдие търся от Бога и от хората! Вижте, ваша милост сеньор губернаторе, колко безсрамен и дързък е този негодник — опита се сред града, посред улицата, да ми вземе кесията, която ваша милост заповядахте да ми даде.
— Успя ли да я вземе? — запита губернаторът.
— Да я вземе ли? — викна жената. — По-скоро ще му позволя да ми вземе живота, отколкото кесията! Намерил кого да плаши! Да беше поне някой друг, иди-дойди, ами то този нещастен и отвратителен поплювко! Нито с клещи, нито с длето и чук, нито с лъвски нокти могат да ми измъкнат кесията от ръцете — по-скоро душата ми ще изтръгнат от тялото!
— Права е — каза човекът. — Аз се признавам за победен и безсилен. Не ми достигат силите, за да й взема кесията, така че нека тя си остане у нея.
Тогава губернаторът каза на жената:
— Я дайте да видя тази кесия, почтена и храбра жено.[350]
Тя му я подаде веднага, а губернаторът я върна на човека и каза на силната, но не и изнасилена жена:
— Ако бяхте проявили, драга, в защита на вашето тяло половината само от смелостта и силата, които показахте, за да запазите тази кесия, и на Херкулес нямаше да му стигнат силите, за да ви похити. А сега идете си с Бога или по-скоро пръждосвайте се по дяволите и да не сте се мяркали вече на този остров и на шест левги около него, иначе ще заповядам да ви ударят двеста камшика. Махайте се веднага, казвам ви, безсрамнице, безчестнице и измамнице!
Херцогинята изпраща един паж да занесе писмото на Санчо и вързоп с дрехи на жена му Тереса. Изпраща й и писмо от себе си.
Дон Кихот помолва да поставят в стаята му една лютня. Това дава повод на херцога, херцогинята и момичетата да си уредят с него нова забавна шега. През нощта, когато Дон Кихот свири и пее романс, за да утеши влюбената Алтисидора, а всички от замъка го слушат, хвърлят в стаята му чувал с котки, които се разскачват и угасяват свещите. Рицарят изважда меча си и с викове: „Вън, зли вълшебници! Вън, проклети магьосници!“, ги гони из стаята и им нанася удари. Една котка се хвърля в лицето му, издрасква го и наранява носа му.
От съда завеждат Санчо Панса в един великолепен дворец, дето в голямата зала е сложена богата трапеза. Санчо сяда да вечеря, но към което и ястие да протегне ръка, лекарят Педро Ресио, застанал до губернатора, му забранява да хапне от него, тъй като било вредно за здравето му. Ядосан, Санчо казва на лекаря незабавно да се махне, защото ще вдигне стола и ще го счупи в главата му.
Докторът се уплаши от гнева на губернатора и поиска да офейка от залата, но в същия миг долетяха от улицата звуци на пощенски рог. Домакинът изтича до прозореца, върна се и каза:
— Пристигна куриерът на господаря ми, херцога — навярно носи важно съобщение.
Куриерът влезе задъхан и изпотен, извади от пазвата си плик и го връчи на губернатора, а Санчо го подаде на домоуправителя и му поръча да прочете адреса, който гласеше:
„За дон Санчо Панса, губернатор на остров Баратария, да се предаде лично нему или на неговия секретар.“
Като чу това, Санчо запита:
— Кой е тук моят секретар?[351]
Един от присъствуващите отговори:
— Аз, сеньор, защото зная да чета и да пиша, а аз съм и бискаец4.
— С тази прибавка — каза Санчо — можете да бъдете секретар и на самия император. Отворете този плик и вижте какво съдържа писмото.
Новопроизведеният секретар разпечата писмото, прочете го и каза, че е нещо поверително, което трябва да се прочете насаме. Санчо заповяда да се опразни залата и да останат при него само домоуправителят и домакинът. Останалите, заедно с лекаря, излязоха и секретарят прочете незабавно писмото, което имаше следното съдържание:
„Сеньор дон Санчо Панса, имам сведения, че някои врагове, мои и на острова, готвят яростно нападение срещу него — не зная коя точно нощ. Налага се да бдите и да бъдете нащрек, за да не ви изненадат. Верни мои шпиони ми доложиха също, че четирима души са проникнали предрешени във вашия
