нещастният губернатор щеше много да си изпати. Притиснат от всички страни и целият в пот, той се молеше от душа на Бога да го избави от тази опасност. Едни се спъваха в него, други падаха, а намери се един, който се качи отгоре му и доста време оттам, като от наблюдателна кула, командуваше войските и викаше на висок глас:
— Насам, нашите, ето от тази страна най-силно напира врагът! Завардете тази врата, затворете онази, барикадирайте стълбите! Дайте насам гърнетата с катран и със смола, котлите с кипящо масло! Преградете улицата със сламеници!
С една дума, той изброи какви ли не там оръжия и военни съоръжения, с които обикновено се отбранява една обсадена крепост, а пребитият Санчо слушаше и търпеше всичко, говорейки си:
„Ох, да иска Бог врагът да превземе час по-скоро този пусти остров, та и аз или да умра, или да се спася от тази страшна мъка!“
Небето чу молбата му и тъкмо когато Санчо най-малко очакваше, разнесоха се силни викове:[367]
— Победа, победа, разгроменият враг отстъпва! Ей, сеньор губернаторе, ставайте, ваша милост, и тръгвайте с нас да се порадвате на победата и да разпределите плячката, взета от неприятеля благодарение храбростта на непобедимите ви мишци!
— Вдигнете ме — примоли се Санчо с жален и отпаднал глас.
Помогнаха му да стане, той стъпи на краката си и рече:
— На други ги разправяйте тези, че съм победил някакъв враг! Не желая да разпределям никаква плячка, но ако между вас е останал още някой мой приятел, моля го и го умолявам да ми даде глътка вино, че гърлото ми е пресъхнало, и да ми избърше потта, защото съм вир-вода.
Избърсаха го, донесоха му вино, развързаха щитовете, а той седна на леглото си и припадна от страх, уплаха и изтощение. Шегобийците почнаха да се разкайват, че бяха прекалили, но Санчо дойде на себе си и те се поуспокоиха. Попита колко е часът, казаха му, че вече се съмва. Той започна да се облича, без да каже дума, потънал в дълбоко мълчание. Всички го гледаха и чакаха да видят какво означава тази бързина. Той се облече и с бавни крачки — защото беше толкова смазан, че не можеше да върви по-бързо — се запъти към конюшнята, последван от всички, които бяха там, и като се добра до Сивчо, прегърна го, целуна го в знак на приветствие по челото и каза с просълзени очи:
— Ела, мой другарю и приятелю, ти, който споделяше с мене мъки и несгоди. Когато скитахме с тебе заедно и единствената ми грижа беше да кърпя хамутите ти и да ти поддържам животеца, щастливи бяха моите часове, дни и години, но откакто те напуснах и се уединих в кулите на честолюбието и гордостта, в душата ми нахлуха хиляди несгоди, хиляди мъки и четири хиляди тревоги.
Докато говореше това, той затягаше самара на магарето, без никой дума да му каже. Оседла Сивчо, възседна го с цената на големи усилия и се обърна със следните думи и слова към домоуправителя, секретаря, домакина, доктор Педро Ресио и всички други присъствуващи:
— Сторете ми път, сеньори, и ме пуснете да се върна към предишната си свобода, пуснете ме да ида да потърся по-раншния си живот, за да ме възкреси от сегашната ми смърт. Не съм роден да бъда губернатор, нито пък да браня острови[368] и градове от враговете, които искат да ги нападат. Повече отбирам да ора и да копая, да садя и подрязвам лозите, отколкото да издавам закони и да защищавам области и кралства. Добра си е жабата в гьола, искам да кажа, че всеки трябва да върши работата, за която е роден. На мене по отива да държа в ръката сърп, отколкото губернаторски жезъл. Предпочитам да се наям до насита с чеснова чорба, отколкото да се подчинявам на циганията на някакъв нахален лекар, който ме мори от глад. Предпочитам да се изтягам лете под сянката на някой дъб и да ходя зиме в овчи кожух, но да си бъда свободен, отколкото да си лягам с губернаторските тревоги на чаршафи от холандско платно и да се обличам в самурени кожи. Останете си със здраве, ваши милости, и кажете на моя сеньор херцога, че гол се родих и гол оставам, ни губя, ни печеля, с други думи, без петак станах управител и без петак си отивам, макар че съвсем иначе постъпват губернаторите на други острови. Дръпнете се настрана и ми сторете път — отивам да си лекувам раните, че струва ми се, здраво ребро не ми оставиха враговете, които се разхождаха тази нощ по мене.
— Не може така, сеньор губернаторе — каза доктор Ресио, — аз ще дам на ваша милост питие срещу падания и натъртвания, което ще ви възвърне предишното здраве и сила, а колкото за яденето, обещавам на ваша милост да се поправя и да ви позволя да ядете каквото желаете и колкото си щете.
— Късно ми пееш тези песни! — отговори Санчо. — По-скоро ще се потурча, отколкото да остана тук. Не, такива шеги два пъти не се понасят. Кълна се в Бога, че нито ще остана тук, нито ще приема друго губернаторство, пък ако ще да ми го поднесат и на тепсия. Това е самата истина, както е истина, че без криле не можеш да се извисиш към небето. Аз съм от рода на Пансовците, а те всички са твърдоглави и Кажат ли веднъж „няма“, трябва да бъде „няма“, ако ще и целият свят да казва „има“. Нека останат в тази конюшня крилете, които пораснаха на мене, мравката, та ме възнесоха във въздуха, за да ме кълват лястовици и други птици, и нека слезем на земята и стъпим здраво на нея. Вярно е, че не носим обувки от скъпа кордовска кожа, но все още ще се намерят за краката ни прости въжени сандали. Всяка жаба да си знае гьола и всеки да се простира според[369] чергата си. А сега пуснете ме да мина, че става късно. Тогава домоуправителят каза:
— Сеньор губернаторе, на драго сърце ще пуснем ваша милост да си отидете, макар и да съжаляваме много, че ще ви загубим, защото вашата мъдрост и поведението ви на добър християнин спечелиха нашата обич, но нали знаете, че всеки губернатор е длъжен, преди да напусне мястото, където е управлявал, да даде първо сметка. Дайте, ваша милост, сметка за десетте дни на вашето управление и тогава си вървете със здраве!
— Никой няма право да ми иска сметка — възрази Санчо, — освен ако това не нареди моят сеньор, херцогът. Аз отивам да се видя с него и ще му дам сметка до стотинка, още повече че отивайки си гол- голеничък, не са потребни други доказателства за потвърждение на това, че управлявах като ангел.
— Намирам, че великият Санчо има право — намеси се доктор Ресио, — и аз съм на мнение да го пуснем да си върви, защото на херцога ще му бъде безкрайно приятно да го види.
Всички се съгласиха с него и пуснаха Санчо да си замине, след като му предложиха да го придружат и да го снабдят с всичко, каквото би пожелал, за да пътува удобно и приятно. Санчо каза, че иска само малко зоб за Сивчо, половин пита хляб и половин буца сирене за себе си, защото пътят е кратък и не му трябва ни по-добра, ни по-обилна храна. Всички го прегърнаха, а той, просълзен, прегърна всички и ги остави да се чудят както на думите му, тъй и на твърдото му и разумно решение.
На път за замъка Санчо среща преоблечения си съселянин Рикоте, мавър, който му разказва за печалната съдба на маврите, изгонени с кралски указ от Испания. Замръкнал на открито, Санчо търси по- удобно място да прекара нощта в развалините на някаква сграда, но пада заедно с магарето си в дълбок и тъмен трап. Цяла нощ той напразно се вайка. Сутринта случайно наблизо минава Дон Кихот, излязъл да се упражни за дуела, дочува виковете на Санчо и повиква хора, които с големи усилия измъкват оръженосеца и магарето му. Санчо отива в замъка, пада на колене пред херцога и херцогинята и им разказва за патилата си. През десетте дни на губернаторството си разбрал, че това не е тежест за неговите плещи и че „не дава вече ни пукната пара да бъде губернатор не на един остров, но на целия свят“, затова се връща на служба при господаря си Дон Кихот.[370]
Херцогът и херцогинята не се разкайват за шегата, устроена на Санчо с губернаторството. Домоуправителят подробно им разказва за всичко, което Санчо казал и извършил през тези дни. Това им доставя голямо удоволствие.
Настъпва денят на дуела. Тъй като селянинът, който измамил дъщерята на дуеня Родригес, избягал, херцогът нарежда да излезе вместо него лакеят Тосилос, като му поръчва да действува така, че нито да убие, нито да нарани Дон Кихот. На площада в замъка издигат естрада. Присъствуват не само хората на херцога, но и зрители от околните селища. Дон Кихот и лакеят Тосилос — на коне, въоръжени — се изправят един срещу друг. Условията на двубоя са: ако победи Дон Кихот, противникът му да се ожени за озлочестената девойка, ако победи Тосилос — той се освобождава от всякакви задължения. Лакеят Тосилос обаче, като се вглежда в своята неприятелка, тя му се вижда най-хубавата жена на света, затова той без бой се признава за победен и се съгласява да я вземе за жена.
Дон Кихот и Санчо Панса си тръгват, изпратени от херцога, херцогинята и всички обитатели на замъка. Санчо е предоволен, защото е натоварил магарето си със съестни продукти, а домоуправителят му е дал една кесия със златни ескудос за нуждите им по пътя. Измежду прислужниците се чува гласът на
