Алтисидора, която в песен упреква Дон Кихот за неотзивчивостта му към нейната любов и за изчезването на три забрадки, прибрани от Санчо.
Когато Дон Кихот се намери на открито поле, свободен и избавен от задирянията на Алтисидора, той се почувствува в истинска родна среда, готов с възобновени душевни сили да се отдаде отново на рицарското си дело. Обърна се към Санчо и му каза:
— Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертвува животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.[371]
Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувствува задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.
— И все пак — рече Санчо — въпреки това, което ваша милост ми казахте, не бива да бъдем неблагодарни за кесията с двеста златни ескудос, които ми даде домоуправителят на херцога. Държа я в пазвата, до сърцето си, като целебен пластир за непредвидени случаи, защото не винаги ще намираме замъци, където ще ни гощават, а може и да попаднем на ханища, където не е чудно и да ни набият.
Двамата навлизат в една гора и попадат в мрежи, обтегнати между дърветата. Две прекрасни девойки, облечени като овчарки, им обясняват, че идалговци и богаташи от близкото село със своите синове, жени, дъщери, съседи, приятели и роднини дошли да се повеселят в тази приятна местност. Момичетата и момчетата се облекли като овчарки и овчари, а всички събрани там образуват „една нова пастирска Аркадия“. Мрежите опънали, за да хванат птици. Девойките поканват странниците да им гостуват. Всички ги посрещат сърдечно, защото са чели книгата за тях. Дон Кихот произнася реч за неблагодарността. Той яхва Росинант, излиза на главния път и се провиква, че няма на света по-красиви от сеньорите, настанили се в тази гора, освен Дулсинея. Задават се група конници, които карат голямо стадо бикове и волове. Въпреки предупрежденията Дон Кихот не се махва от пътя. Двамата със Санчо, Росинант и Сивчо биват изпотъпкани от биковете. Дон Кихот е разстроен. За да му отмине мъката, той предлага на Санчо да си нанесе на голо триста или четиристотин удара за отмагьосването на Дулсинея. Оръженосецът отлага за по-късно. Пристигат в един хан, който Дон Кихот не нарича замък. Седнали да вечерят, те чуват, че в съседната стая две лица се канят да четат втората част на историята за Дон Кихот, в която се разказва, че той разлюбил Дулсинея. Дон Кихот гневно извиква, че никога няма да забрави несравнимата Дулсинея дел Тобосо. Двамата благородници влизат в стаята му, познават в него истинския Дон Кихот и му подават втората част на историята му. Рицарят я прелиства и намира, че авторът й е изопачил истината и заслужава порицание. По тяхно желание той им разказва за омагьосването на Дулсинея. Те ту го вземат за разумен човек, ту им се вижда, че е луд: Като му съобщават, че в лъжливата книга описват участието му в надбягвания в Сарагоса, той решава да не стъпя в този град, а да отиде в Барселона, където също имало турнир.
Дълго пътуват. Една нощ ги сварва в гъста гора. Санчо със страх напипва краката на хора, провиснали от дърветата. Дон Кихот се досеща, че[372] това са обесени разбойници. А на сутринта живи разбойници обкръжават двамата пътници и ги ограбват. Щом пристига главатарят им Рока Гинарт и разбира кои са обраните, нарежда да им върнат взетите вещи. Роке разказва, че по този път го е тласнала жаждата да си отмъсти за едно оскърбление, а сега отмъщава и за чужди обиди. Той написва писмо до свой приятел в Барселона, в което му известява, че при него е странствуващият рицар Дон Кихот и че след четири дни ще им го заведе, за да се позабавляват.
В определения ден Роке завежда Дон Кихот и Санчо на крайбрежието до Барселона. Приятелите му, начело с богатия и умен благородник Дон Антонио Морено, любител на шеги, пристигат. Дон Антонио поканва рицаря и оръженосеца на гости и под звуците на тържествена музика ги отвежда у дома си. Всички се отнасят към Дон Кихот с голямо уважение, а това го изпълва с гордост и задоволство. След това си уреждат с него редица шеги. Показват му бронзова глава, която отговаря на всеки въпрос, зададен на ухото й. Развеждат го из града, като окачват на гърба му, без той да забележи, пергамент с надпис: „Ето го Дон Кихот де Ла Манча“. Уреждат бал, на който две дяволити дами го преуморяват от танцуване и той припада от изтощение.
Дон Антонио завежда Дон Кихот и Санчо на галерите. Комендантът на ескадрата, предизвестен за идването на знаменитите гости, им изпраща специална лодка и ги посреща с топовни салюти. Моряците си устройват шега със Санчо Панса, като го мятат от ръце на ръце. Галерите преследват и залавят кораб с турци. Оказва се, че капитан на пленения кораб е красивата Ана-Феликс, дъщеря на покръстени маври. В нея се влюбил Гаспар Грегорио, син на благородник, който отишъл заедно с нея в Алжир, след като с кралски указ маврите били изгонени от Испания. Когато Ана-Феликс разказва историята си, към нея се хвърля баща й Рикоте, от селото на Дон Кихот. Замислят да пратят в Алжир галера, за да спасят и Гаспар Грегорио.[373]
ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА,
дето се разказва за най-скръбното от всички приключения, случили се досега на Дон Кихот
Една сутрин, когато Дон Кихот бе излязъл да се разхожда по брега в пълно бойно снаряжение — защото той не се отделяше от оръжието си нито за миг и много пъти казваше, че то му е накит, а боят — отмора, видя, че насреща му се зададе рицар, въоръжен и той от глава до пети с блестяща луна, изобразена на щита му. Като се доближи толкова, че да може да бъде чут, рицарят се обърна към Дон Кихот и му каза на висок глас:
— О, славни и никога по достойнство възхвалени рицарю Дон Кихот де Ла Манча! Аз съм Рицаря на бялата луна и моите нечувани подвизи може би са запечатали името ми в паметта ти. Идвам да те предизвикам на двубой и да изпитам силата на твоите мишци, за да те накарам да се съгласиш и признаеш: че моята дама — не е важно коя е тя — е несравнимо по-красива от твоята Дулсинея дел Тобосо. Ако признаеш веднага тази истина, ще си спасиш живота, а на мене ще спестиш труда да ти го отнема; ако ли пък се биеш и бъдеш победен, аз искам само едно удовлетворение — като сложиш оръжие и престанеш да търсиш приключения, да се оттеглиш и прибереш за срок от една година в селото си, където ще трябва да живееш, без да докоснеш меча си, в мир и спокойствие, защото така ще бъде по-добре за имота ти и за спасението на душата ти. Ако ли пък ти ме победиш, главата ми ще бъде на твое разположение, твоя плячка ще бъдат доспехите и конят ми и славата на моите подвизи ще се прибави към твоята слава. Помисли кое ще е по-изгодно за теб и ми отговори веднага, защото аз си определих днешния ден като краен срок, за да свърша тази работа.
Дон Кихот се слиса. Чудеше се на високомерието на Рицаря на бялата луна, а и не можеше да разбере какво го е накарало да му отправи покана за дуел, но му отговори спокойно и със строго изражение:
Рицарю на бялата луна, за чиито подвизи не съм чувал нищо досега. Готов съм да се закълна, че никога не сте виждали прочутата Дулсинея, защото, ако бяхте я видели, зная, че щяхте да се въздържите да ми отправите такава покана — самият й вид би ви разкрил, че не е имало и не може да има хубост, която може да се сравни с нейната. Така че, без да ви казвам, че лъжете, но твърдейки, че се заблуждавате безкрайно, аз приемам дуела при поставените от вас условия, и то веднага, за да не изтече денят, който сте си определили. Не приемам от условията ви само едно — да поема върху себе си славата на вашите подвизи, защото не знам нито какви са те, нито в какво се състоят — достатъчни са ми моите собствени подвизи, такива, каквито са. Изберете си прочее каквото място пожелаете на това поле и аз ще избера своето, а комуто Бог помогне, него и свети Петър ще благослови.
От града бяха вече съгледали Рицаря на бялата луна и бяха доложили на вицекраля, че той води разговор с Дон Кихот де Ла Манча. Мислейки, че това е някакво ново приключение, устроено от дон Антонио Морено или от друг някой благородник от града, вицекралят се запъти веднага към брега, придружен от дон Антонио и много други граждани. Пристигнаха точно в минутата, когато Дон Кихот обръщаше Росинант, за да заеме изходното положение за атака. Като видя, че двамата рицари са готови да се нахвърлят един срещу
