телеметрираха изображението му в инфачервен, видим и ултравиолетов спектър, за да го изпратят в Централното счетоводство. „Не бива да издавам мислите си пред Джингрич — помисли си той. — Не му е леко на стария копелдак, да изпраща приятели на сигурна смърт и да узнава, че убитите са му съвършенно непознати.“
Предната нощ се срещнаха с Керълайн в един хотел, построен стотина години преди да настъпи хаосът. Сградата бе архаична, потънала в сенки и тайнственост. Помощник-хотелиерът беше дребен, съсухрен човечец, носеше очила с метални рамки, зад които надзъртаха втренчените очи на предетерминист. Движенията му бяха като на робот — вдървени и някак безлични.
Фокс му подаде доста едра банкнота. Кералйн вече чакаше в колата.
Все едно че гледаше механична играчка. Какво ли щеше да се случи, ако изведнъж бе издърпал банкнотата от пръстите на чиновника? Най-вероятно ръката му щеше да се затвори над празното пространство, после да го пренесе до касата, да отброи рестото и да хлопне чекмеджето с парите. „Няма да му платя — помисли си Фокс, завладян от ненадейно безумие на непредетерминист. — Ще се съпротивлявам.“ Но естествено, щеше да забрави за решението си миг преди да го стори.
Стаята беше с викториански размери, малка, но с висок таван. Тапетите бяха износени, на места отлепени, шарките почти не се виждаха. Тежката дъбова врата пасваше точно в рамката, медната дръжка бе потъмняла от корозията.
Двамата стояха до прозореца, вперили погледи към площада пред хотела.
— Никаква отговорност, никаква вина, никакви спомени — завърши Керълайн.
— Мисля, че по един или друг начин това е към което се стремим всички ние — рече Фокс.
Насред площада се виеха пламъците на голям огън, около който се бе събрала внушителна група. В единия край, на ръба на осветения кръг, в сгъваеми кресла бяха насядали местните обитатели. Въздебела жена с челюст като на изгладняла костенурка плетеше пуловер.
Отвъд огъня се виеше опашка от мъже, които чакаха реда си търпеливо, за да задоволят своята похот с легналата в прахта гола жена. Кой знае защо мъжете от опашката изглеждаха по-малко ентусиазирани от зяпачите наоколо.
— Гротескно — промълви Керълайн. Тя побутна Фокс и посочи с ръка към сенките край площада, откъдето надзърташе бледото лице на помощник-хотелиера. Очите му бяха като на кукла, изцъклени, безжизнени.
Докато се приближаваха към прозореца, Фокс се замисли за поредицата от среднощни срещи с Керълайн. Дали мъжът й не е заминал някъде? Или пък — каква ужасна възможност, но Фокс вече почти не познаваше жената — се е съгласил на всичко това, за да примамят Фокс да падне в капана?
Сякаш прочела мислите му, Керълайн промълви:
— Хелмут е зомби. Никакво значение няма дали ще научи, защото нищо няма да предприеме. Прави само онова, което знае, че трябва да направи.
Фокс почувства, че го пробожда съмнение.
— Нима ние не правим същото? Кой от нас би могъл да промени хода на събитията? В такъв случай — по какво се различаваме от него?
— В стремежа — усмихна се загадъчно тя.
Чаршафите бяха лепкава, набръчкана маса. Разменяха по няколко задъхани слова между еротичните схватки. Когато дойде мига на първата им интимна среща, почти бяха влюбени един в друг.
Докато си събличаше ризата, Фокс каза:
— Знам, че утре ще ме предадеш на убийците.
— Така ли? — тя отвърна очи от неговите.
— Написах ти писмо, преди една година — когато се срещнахме за пръв път. С условие да го прочетеш утре сутринта — говореше трескаво, бързаше да й каже всичко преди да угаснат последните му чувства към нея. — Пиша ти, че всичко е наред, че те разбирам напълно. И че ако имах възможност да избирам пак щях да постъпя така.
— Само една година? — попита замислено тя.
Докато се регистрираше на рецепцията, а Керълайн го очакваше нетърпеливо пред вратата на асансьора, той размени няколко думи с помощник-хотелиера.
— Знаете ли, че доста често се отбивате насам? — попита го дребния мъж. — И винаги с една и съща жена.
— Не знам.
— Е, аз пък знам. Защото си водя записки. Записвам всичко, което става пред очите ми — включително и събитията от улицата. Защото, когато тук се настани Управлението по възстяновяване на паметта с неговия нов ред, на всичко това ще му дойде краят. И тогава единственото забавление, ще бъда да чета моите проклети записки.
Докато се качваха с асансьора, Фокс ненадейно осъзна, че мъжът е подтиснат, защото съвсем скоро ще загуби поста си. Не след дълго ще трябва да се подчинява на заповеди — от наблюдател ще се превърне в изпълнител. С други думи — ще престане да бъде Бог.
Поршето се понесе към изхода на гаража, направлявано от ярките холографски проекции на упътващите стрелки. Фокс следваше машинално указаната посока.
Малко преди това бе завършил учебният семинар в старата сграда на „Коперс“, където зад просторните прозорци се разкриваше панорама от стърчащи в небето небостъргачи. Повечето участници в семинара бяха хора на възраст — производствени управители и икономически съветници. На не малко от тях им предстоеше скоро да се пенсионират и да потънат в старческата деменция. Но имаше и младоци, жертви на непрестанната индустриална агресия.
Терминалът на масата, на която седеше подаде програмата за деня. Единствената интересуваща го точка бе номер осем — „Техническият регрес при обратния ход на времето“. Колко жалко, че вече не помнеше за какво е ставало дума. Фокс поиска разпечатка за всички свои занимания през изминалата седмица. Оказа се, че пет пъти е напускал зоната, в която е под наблюдение. На края компютърът постави забележка за отсъствията и автоматично занижи оценката за неговата работа.
През това време Джингрич приключваше речта си с думите:
— Каква е била природата на този колапс — моментът, в който времето и нашата памет изведнъж са променили посоката на своя ход? По този въпрос учените не са единодушни. Събитието е като черна дупка в историята — заобиколено от непроницаема тайнственост. Никой не знае кога точно е станало. Записките от онова време са объркани и противоречиви. Най-вероятно Събитието е естествен природен феномен — в края на краищата ние не знаем почти нищо за същината на времето, или нашето съзнание. Във всеки случай сигурно е, че не става дума за изкуствено провеждан експеримент.
Докато Джингрич навлизаше все повече в джунглата от научни догадки, Фокс замислено драскаше в бележника си — базкрайни спирални стълби, които не водеха никъде и се губеха в нищото. Помъчи се да си представи, какво е било когато опитът и паметта са вървяли ръка за ръка напред във времето. Едва ли това би променило много. Водата пак щеше да си тече надолу. Модерните времена почти по нищо не се отличават от древните. Разговорите протичаха в обратен ред, но това не беше нищо повече от социална условност, вежлив начин да се придържаш към общоприетия етикет.
— Едно трябва да ви бъде ясно — приключваше изявлението си Джингрич. — Ние не водим борба със слепите сили на хаоса и невежеството. Под секрет ще ви разкрия, че голяма част от междунационалните корпорации мечтаят само за едно — пълен контрол върху ситуацията и създаване на корпоративни държави — каквито вече има в Япония и Германия. Да не забравяме и бушуващата в Северна Америка
