Майкъл Суонуик
Прозрение
Той издъхна.
Джон Фокс бе убит на зле осветения паркинг, в покрайнините на промишлена зона Алтуна. Убийците бяха четирима, високи, стройни, облечени в италиански костюми. Двама приклекнаха върху ръцете му, трети натискаше краката, докато четвъртият инжектира кардиопарализатора право в сърцето.
За миг той изгуби съзнание и когато отново дойде на себе си главата му лежеше отпусната на неравния паваж, по който се въргаляха ръждясал ауспух, празна бутилка „Кока кола“ и цяла галактика от изпотрошени стъкла. Само на няколко сантиметра от лицето му догаряше току що захвърлена пура — като мъничко среднощно слънце. Димът се носеше нейде встрани.
Очите му се втренчиха в тесния тунел на живота и той замръзна от ужас при вида на идващата смърт. Толкова близко, а отвъд нея… мрак и тайнственост. Може би всички умираха така, но струваше му се ужасно да умре без да знае защо го убиват.
— Защо правите това? — извика той.
Тримата със застинали, безизразни лица на предетерминисти продължиха, сякаш нищо не възнамеряваше да ги попита. Ала четвъртият се усмихна — печално, дори съчувствено. Той спря, ръката, стиснала спринцовката замръзна във въздуха.
— Кой би могъл да каже със сигурност? Миналото е непознаваемо, а бъдещето — предопределено. Само в настоящия момент съществуваме истински. Предстои ви да умрете с чест. Нека това ви успокои — той се поклони с уважение.
И четиримата бяха китайци, наемни убийци на корпорацията, от тайванския отдел на „Нюе Телефункен“. Излязоха без да бързат от дългия, елегантен „Кадилак“. Знаеха, че му предстои да умре. Знаеше го и той. Лицата им бяха бели триъгълници, тъмни сенки на мястото на очите. Един от тях смъкна прозореца и хвърли на паважа цигарата. Огънчето отхвърча встрани.
Фокс се подпря на неговата кола, сякаш търсеше в нея подкрепа. Най-важното, както скоро щяха да кажат убийците, бе да умре с чест. Колата му беше в окаяно състояние след преследването — в двигателя зееше дупка от израелски боен лазер.
Дългата, среднощна, черна лимузина спря само на няколко метра от него.
Един час преди това Фокс седеше гол в креслото до разхвърляното легло. В краката му се въргаляха смачканите панталони, но той не си даде труда да ги вдигне. Пушеше бавно цигара и мислеше за своята смърт. Убийците сигурно вече са тръгнали. Вероятно са поставили предавател в колата, защото докато кара, няма да види никой зад себе си. Малко по-късно ще го открият. А може би няма никакво устройство — просто когато настъпи момента Съдбата ще ги отведе където е необходимо.
Жената излезе от стаята. Преди това си взе чантата.
Изтегнат в леглото, Фокс я наблюдаваше докато се облича. Носеше скъп костюм от сива вълна, с емблемата на корпорацията. Стройните й гърди бяха пристегнати от черен ластичен сутиен, през плътно прилепналите бикини прозираха твърдите й косми. Еластични черни жартиери, на които бяха опънати нейните матови чорапи. Имаше нещо странно вълнуващо и еротично в гледката на тази обличаща се, непозната жена — като в порнофилм. Зачуди се коя ли е тя. Проститутка? Не,едва ли — с тези скъпи дрехи и бисерното колие на шията. Имаше венчална халка. (На ръката си Фокс не носеше пръстен, от което заключи че не е женен). Но обстановката намекваше за интимност. Може би са значели много един за друг. Нямаше как да го разберат вече.
Жената нервно навлече шлифера си, притеснена от присъствието му, но прекалено горда, за да го помоли да не я гледа. Избягваше погледа му. В държанието й Фокс намираше нещо странно възбуждащо. Сигурно и тя се питаше кой е той и какво е имало между тях. Имаше големи и сочни гърди, които още носеха белези от страстните му целувки.
Любеха се. Малко несръчно, защото вече не познаваха взаимните си вкусове и предпочитания. Но предстоящата смърт и мисълта, че за последен път е с жена събуждаха във Фокс някаква отчаяна възбуда. Също и в жената — макар да не знаеше защо. Може би и тя никога вече нямаше да се люби с мъж. Когато се съблече тя спря за миг, за да му даде възможност да отклони поглед встрани. Но той продължи да я гледа.
— Мисля че е време да започваме — рече тя и докосна най-горното копче на блузата си. Лицето й беше пламнало. — След като така или иначе ще го направим.
— Не — поклати глава той. — Каквото и да правим, нека не го правим единствено защото трябва. Само в този миг от настоящето ние сме свободни в своя избор. И не го ли осъзнаем, все едно че сме зомбита.
Той си спомни отново за своя убиец и за миг му се прииска да узнае името на човека.
— Нека Бог е с тебе, Фокс — рече Джиндрич. В очите му блеснаха сълзи.
Малко преди това бе попитал:
— Имаш ли нещо против да ми кажеш как ще умреш?
А Фокс бе отвърнал:
— Какъв смисъл би имало това?
Време бе да тръгва за срещата с Керълайн.
Апартаментът на Джингрич бе застлан с разноцветен килим, но стените бяха голи и наоколо цареше суетлива ергенска бъркотия. Приятна музика галеше ухото, а по тавана танцуваха холографски очертания. Всичко бе ново, луксозна рядкост в тези дни, когато девет-десети от света тънеше в хаос и анархия.
— Не мога да си представя как съм могъл да получа тази работа — мънкаше Джингрич. Той прокара ръка по голото си теме. — Прекалено чувствителен съм. Сърцето ми се свива като гледам как едно от моите верни момчета отива на сигурна смърт.
Фокс го гледаше с хладни очи. Само секунда преди това Джингрич бе въздъхнал с думите: — Имаш великолепна характеристика, Фокс. Ще я прочета веднага след като тръгнеш. Чудесна характеристика, аз… няма значение. Това е нашият последен разговор и сега трябва да ти кажа нещо много важно.
— Давай — кимна Фокс.
— Разбираш ли, Джон, според нас, съвсем до скоро съзнанието на хората е било… различно. Спомените не са се обхващали само няколко секунди от миналото, а са се простирали назад до самото раждане. И ако може да се вярва на записките от тази епоха, никой тогава не е можел да си спомни своето бъдеще. И секунда от него дори — той поклати глава невярващо. — Можеш ли да си представиш! Знаеш, някой ден ще кажат, че живота е като да се изкачваш по много дълга стълба — виждаш всичко от краката си, до затворената врата на самия връх, докато стъпалата зад теб се губят в нищото. Мисля че в онези времена животът е бил като да слизаш назад по същата тази стълба — цялото ти минало е било разстлано като на длан, но всичко което предстои е било скрито от погледа ти — той спря и погледна какво впечатление са направили думите му. — А после дошло Събитието. — Преди това Джингрич бе потънал в пространствени обяснения за хаоса, който последвал промяната на съзнанието — ако така може да се нарече Събитието — и възходът на Управлението по възстановяване на паметта, създадено от група учени четиридесет години по-късно. После се бе спрял на задачите, които Управлението поставяше пред Фокс и онова, което му бе дало в замяна. Фокс кимаше машинално, а мислите му летяха към Керълайн Майс. Която и да бе тя, имаше неописуем чар и той бе хлътнал по нея. Всичките тези подробни обяснение щяха да ползват неговата по- ранна същност и Фокс предположи, че ще им отдаде дължимото. Ако ли пък не — е, вече е късно за това.
Само преди час Джингрич го бе посрещнал с потупване по рамото и крепко ръкостискане. После го бе поканил в кабинета.
Изправен насред приемната, под погледите на дузина инжинери, Фокс се намръщи. Не понасяше фалшивото фамилиарничене на своя началник, тази насилствена преднамерена сърдечност. Висящия на стената бодискенер „Сони“ тихичко прещракваше. До него бръмчеше мощен геноскоп. Множество камери
