— Тогава кой е основният принцип на будизма? — отново попитал монахът.
— Кипарисовото дърво в двора — отново отговорил Джошу.
Този диалог е пример за коан, предназначен за начинаещи.
Абстрактно погледнато, не може да се каже, че тези коани, дори според здравия разум, са напълно безсмислени. Ако искаме да размишляваме върху тях, те ни предоставят големи възможности за това. За някои например, едната ръка на Хакуин може би е символ на вселената или на безусловното, а кипарисовото дърво на Джошу — конкретен израз на висшия принцип, през който прозира пантеистичната наклонност на будизма. В тях отсъствува и споменатият метафизичен символизъм. Да се разгадават коани с помощта на разума — това вече няма да е Дзен. Дзен в никакъв случай не бива да се смесва с философията. Той има своя собствена причина да съществува обособено и този факт никога не бива да се забравя. В противен случай цялата му структура се разпада. „Кипарисовото дърво“ винаги ще си е кипарисово дърво и няма нищо общо с пантеизма или с какъвто и да било друг „изъм“. Джошу не е бил философ дори и в най-широкия и общоупотребяван смисъл на думата. Той отначало докрай е бил дзен-учител и всичко, което се е отронвало от устните му, е идвало направо от собствения му духовен опит. Затова, ако оставим настрана този „субективизъм“, (въпреки че в Дзен няма такъв дуализъм като субект и обект, мисъл и свят), „кипарисовото дърво“ губи изцяло своя смисъл. Ако въпросната фраза има интелектуален или концептуален характер, можем да опитаме да разберем значението и, следвайки логическата връзка на идеите в нея, и да си въобразим, че най-сетне сме преодолели трудността. Но учителите по Дзен ще ни уверят, че и в този момент Дзен е безкрайно далеч от нас, а духът на Джошу ще ни се присмива иззад паравана, който така и не сме успели да поместим. Питателната среда за коаните са онези зони от съзнанието, които логическият анализ не може никога да достигне. Когато съзнанието узрее до такава степен, че получи настройка подобна на тази на Джошу, значението на „кипарисовото дърво“ ще се разкрие от само себе си и без по-нататъшни въпроси ще се убедите, че вече разбирате диалога.
След смъртта на Джошу попитали неговия ученик Акутецуши (Чутиедзу), дали наистина на въпроса „Кой е основният принцип на будизма“, Джошу е дал отговора за кипарисовото дърво. Ученикът отвърнал без колебание: „Моят учител никога не е казвал такова нещо.“ Това било в пълно противоречие с факта, защото всички знаели, че Джошу бил изрекъл тази фраза. Човекът, който попитал Какутецуши, също знаел. Той задал този въпрос, за да види как ученикът на Джошу разбира смисъла на отговора с кипарисовото дърво. Затова продължил да пита: „Но всички потвърждават този факт. Как можете вие да го отричате?“. Тецу държал на своето: „Моят учител никога не е произнасял тази фраза и по-добре да не го обиждате по този начин.“ Какво безцеремонно изявление! Но онези, които познават Дзен, знаят — това категорично отрицание е несъмнено доказателство, че Тецу разбирал истински духа на своя учител. Неговият Дзен бил несъмнен. От гледна точка на здравия разум обаче никакво интелектуално усилие не би могло да помири това категорично отрицание със самия факт. Затова Дзен е учение направо безпощадно към онези критици, които възприемат историята с кипарисовото дърво като намек за пантеизма на Махаяна.
Коан, както вече цитирахме, има за цел да постави прегради пред всички възможни пътища към рационалното обяснение на нещата. След като изложите възгледите си в беседа с учител по Дзен, която се нарича сандзен, и вие вероятно няма да имате какво повече да кажете. Това попадане в задънена улица всъщност представлява началната точка в изучаването на Дзен. Никой не може да навлезе в Дзен без този опит. Щом се стигне до този момент, може да се смята, че коан е изпълнил половината от задачата си.
Ако говорим на общоприет език (мисля, че за обикновения читател е по-лесно да разбере дзен, представен по такъв начин), в нашето съзнание има неопознати пространства, които са отвъд границите на относително устроеното съзнание. Не е правилно да ги определяме като „подсъзнание“ или „над-съзнание“. Думата „отвъд“ се употребява само защото с нея най-удобно се определя тяхното местоположение. Но всъщност в съзнанието ни няма „отвъд“, „отдолу“ или „отгоре“. Съзнанието ни е неделимо цяло и не може да бъде делено на части. Така наречената terra incognita е един вид отстъпка на Дзен заради обичайния ни начин на изразяване. Всяко място в съзнанието ни обикновено е запълнено с нанос от понятия, от който трябва да се избавим, за да осъществим опита на Дзен. Психолозите на Дзен споменават за наличие на недостижими места в съзнанието. Говорим за тези „пространства“, за да станат по-лесно разбираеми за нас самите, въпреки че в действителност такива места няма извън обикновеното съзнание. Когато даден коан премахне всички пречки пред висшата истина, осъзнаваме, че няма такова нещо като скрито пространство в съзнанието, няма дори истина на Дзен, която изглежда толкова тайнствена.
Коанът не е нито гатанка, нито остроумна забележка. Има съвършено определена цел, а именно да събуди съмнението и да го придвижи най-далеч. Дадено твърдение, построено на логическа основа, може да бъде разбрано по смисъла на коан. Каквито и съмнения или трудности да се появят при разбирането му, ще ги преодолеем като следваме естествената връзка на идеите в него. Повече от сигурно е, че всички реки се вливат в океана — тук обаче коанът е като желязна стена, която се издига насред пътя и заплашва да провали всеки опит на разума да я преодолее. Когато Джошу казва „кипарисовото дърво в двора“, или когато Хакуин протяга едната си ръка, няма заобиколен логически път. Струва ви се, че ходът на мисълта ви внезапно е прекъснат. Вие се колебаете, вие се съмнявате, вие се тревожите и напрягате, без да знаете как да проникнете през стената, която изглежда съвършено непробиваема. Когато е достигната тази кулминационна точка, цялата ваша личност, вашата вътрешна воля, най-дълбоката ви същност, решена да намери изход от това положение, без мисли за Аз и не-Аз се хвърля напред и безрезервно срещу желязната стена на коана. Това всеотдайно втурване на цялото ви същество срещу коана неочаквано открива незнайно дотогава място в съзнанието. За разума това означава преминаване отвъд границите на логическия дуализъм, но същевременно то е пълно обновяване, събуждане на непознато вътрешно усещане, което дава възможност на човека наистина да разбира. За първи път значението на коана става ясно — така, както е ясно, че ледът е студен. Очите продължават да виждат, ушите — да чуват, но само съзнанието като цяло усеща сатори. Несъмнено това е акт на възприятие, но възприятие от висок порядък. В това е ценността на учението Дзен — то поражда непоклатимото убеждение, че има нещо, което наистина надминава обикновения начин на мислене.
След като стената на коана бъде преодоляна и пречките на логиката премахнати, вие се връщате, така да се каже, към своето всекидневно, относително устроено съзнание. Едната ръка не издава звук, докато другата не я плесне. Кипарисовото дърво се извисява пред прозореца. Всички човешки същества имат вертикално поставен нос и хоризонтално разположени очи. От този момент Дзен става най-простото нещо на света. Откриваме, че през цялото време вървим през едно поле, което по-рано сме смятали за безкрайно отдалечено. След сатори виждаме познатия ни свят с всичките му многобройни предмети и идеи в тяхната взаимна връзка и ги благославяме.
Когато все още не е съществувала системата коан, Дзен вероятно е бил по- естествен и по-чист, но само малцина избраници са можели да постигат неговия дух. Да предположим, че сте живели през онази епоха — какво щяхте да направите, ако ви ударят грубо по рамото? Как бихте го възприели, ако ви нарекат „стара мръсна изтривалка“? Или ако учителят ви помоли да му подадете възглавницата и после ви удари с нея? Ако сте били твърдо решени да изследвате дълбините на Дзен и сте имали непоколебима вяра в неговата „разумност“, то след дълги години медитация бихте могли да успеете. Но такива примери днес рядко се срещат. Съзнанието ни е толкова заето с житейски грижи, че не сме в състояние да извървим сами лабиринта на Дзен. В ранните години на епохата Тан хората са били по- простодушни и по-доверчиви. Съзнанието им не е било обременено с предубеждения. Но това положение поради присъщия на нещата характер, не е можело да просъществува дълго. За да се поддържа жизнеността на Дзен, е било необходимо да се намери средство, с помощта на което това учение да стане по-достъпно и съответно по-разпространено. Упражнението коан е трябвало да бъде създадено в интерес на подрастващите и на бъдните поколения. В самата същност на Дзен е заложено то никога да не може да бъде широко разпространена религия, каквито са будистката школа Шин или християнството. Но фактът, че в основни линии съхранява приемственост в продължение на толкова векове, се дължи, според мен, главно на системата коан. В Китай, където възниква, Дзен
