Увод в дзен-будизма

вече не съществува в първоначалния си вид. Линията на приемственост е прекъсната — толкова силно в него е проникнало учението за Чистата земя, което има за основен елемент повтарянето на името на Буда. Само в Япония Дзен все още е жизнен и има своите ортодоксални прояви. С основание може да се твърди, че това се дължи на коан в съчетание с практиката на дзадзен. Без съмнение тази система до голяма степен е изкуствена и крие опасни капани, но когато се борави правилно с нея, Дзен й вдъхва живот. За онези, които под ръководството на истински компетентен учител я прилагат точно, опитът на Дзен е осъществим и сатори със сигурност ще дойде.

И така, видяхме, че този опит може да се постигне, като се премине през определен процес на обучение. С други думи, упражняването на коан е система, изградена с точно определена цел. Дзен не е като други форми на мистицизъм, оставени изцяло на случайността или капризите на съдбата. Следователно, прилагането на системата коан е нещо, което е характерно само за него. То го спасява от увличане в практиката на транса, от потъване в самоцелно съзерцание, от превръщане в упражнение за успокоение. Дзен се опитва да обхване живота в неговото пълнокръвно съществуване; да спира потока му и да се вглежда в него — това не му е присъщо. Постоянното присъствие на коани пред мисления ни взор прави съзнанието постоянно заето, т.е. изцяло активно. Сатори се постига в това състояние на активност, а не когато тя се потиска, както биха предположили някои. От казаното дотук за същността на коан можем по-добре да видим колко Дзен се различава от „медитацията“ — такава, каквато най-често е разбирана и практикувана.

Систематизирането на учението Дзен започнало още през X век в Китай, но завършването му се дължи на гения на Хакуин (1683–1768), живял през епохата Токугава. Каквото и да се говори срещу прилагането на коан, именно тази система е спасила японския Дзен от пълно изчезване. Ето например, в съвременния китайски Дзен — доколкото може да се съди, е останало само названието. Същевременно вижте общата тенденция в практиката на Дзен, както я следват привържениците му от школата Сото в днешна Япония. Не може да се отрече, че в Сото има много добри страни, които заслужават да бъдат изучени внимателно. Но що се отнася до жизнеспособността на Дзен тя е по-голяма може би в школата Риндзаи, която използва системата коан.

Някой може да каже: „Ако Дзен наистина е така далеч от дейността на разума, както твърдите, в него не би трябвало да има система. Всъщност не би могло и да има, защото самото понятие система е резултат от мисловна дейност. За да бъде последователен докрай, Дзен би трябвало да остане прост, чист опит, който изключва всичко, наподобяващо процес, система или учение. Прилагането на коани би трябвало да е несъвместимо и чуждо на Дзен, то е в противоречие с него“. На теория, или по-скоро от гледна точка на абсолютната истина, това твърдение е вярно. Затова, когато Дзен се разглежда „праволинейно“, в него не се признават коани, нито околни пътища за изявяването. Просто тояжка, ветрило или дума! Дори когато някой казва „това е тояжка“, „чувам звук“ или „виждам юмрук“, Дзен вече го няма. Той е като светкавица — няма място и време дори да се зароди мисъл. Говорим за система коан или за система изобщо, само когато става въпрос за практическата или конвенционалната страна на нещата. Както бе посочено вече, дори написването на тази книга е отстъпка, подмяна и компромис, а какво остава за „цялостното систематизиране“ на учението Дзен.

За страничния наблюдател това „систематизиране“ не изглежда всъщност като систематизиране — то е пълно с противоречия и дори сред самите дзен-учители има множество доста смущаващи различия. Това, което един утвърждава, друг категорично отхвърля или осмива със саркастични забележки така, че непосветените не знаят как да разбират тези постоянни и неразрешими пререкания. Истината е, че Дзен не бива да се разглежда само откъм неговата повърхност. Термини като система, рационалност, последователност, противоречие или несъответствие не отиват по-далеч от повърхността му. За да го разберем, трябва да обърнем наопаки този къс брокат и да го изследваме откъм другата му страна, където ще видим сложната плетеница на канавата и нишките. За Дзен този обратен ред е много необходим.

Ще приведа един пример, за да покажа как различните учители разглеждат Дзен. Фуньо, един от великите учители по Дзен от времето на династията Тан, казал: „Ако човек знае какво е тази тояжка, вече е изучил Дзен.“ Това изглежда доста прост коан. Учителят обикновено носи със себе си дълга тояжка, символ на неговия ранг, но някога тя е била неотменен спътник на странствуващите, използвана при изкачване на планини или преминаване на реки. Като добре позната вещ, тя е била използвана много често от учителите, за да илюстрират с нея свои проповеди. Тояжката често пъти ставала предмет на дискусии сред монасите. Чо от Рокутан, друг дзен-учител, очевидно оспорил становището на предшественика си Фуньо, завявайки: „Ако човек знаеше какво е тояжката, щеше да се намери в ада по- бързо от летяща стрела.“ Но в такъв случай никой не би пожелал да изучава Дзен. Какво всъщност е имал предвид Чо? Хоан, друг дзен-учител, казва за тояжката нещо което не е толкова радикално. Той съвсем разумно и същевременно наивно заявява: „Ако някой знае какво е това, нека го вземе и го опре до стената“. Дали тези учители говорят за един и същ факт, дали казват една и съща истина? Или пък си противоречат не само на думи, но и с фактите, и с утвърждаваната от всеки истина? Да видим какво казват други учители за тояжката.

Един ден Суирю седнал на учителското кресло и като показал тояжката си, направил следното признание:

— Прекарах двадесет години в манастира благодарение на достойнствата й.

— Какво са ви дали нейните достойнства? — попитал един от монасите.

— Като се опирам на тояжката, прекосявам потоци, превалям планини. Какво щях да правя без нея?

По-късно друг учител, Шокеи по същия повод заявил:

— Ако аз бях на негово място, нямаше да кажа такова нещо.

— А какво щяхте да кажете? — попитал веднага монахът.

Шокеи взел тояжката си, слязъл от учителското кресло и се оттеглил.

Ето как Хоан коментира думите на двамата учители: „Тояжката на Суирю е твърде хубава, — но колко жалко! — има глава на дракон и опашка на змия. Тя е накарала Шокеи да последва Суирю и резултатът е също така достоен за съжаление — Шокеи все едно се е опитвал да нарисува още петна по козината на тигъра. Когато монахът попитал каква сила е получил от тояжката, защо Суирю не я е изхвърлил пред очите на събралите се? Тогава щеше да има истински дракон, истински тигър, които щяха да вдигнат вихрушка от прах.“

Да се запитаме — какъв смисъл има целият този шум за нищо? Ако съвременният Дзен е система, то какъв вид система е? Изглежда хаотичен, а възгледите на различните учители са толкова противоречиви! И все пак от гледна точка на Дзен има един общ поток, протичащ през този безпорядък, а всеки учител на практика подкрепя другите по най-категоричен начин. Защото едно привидно противоречие не пречи на истинското утвърждение. В това взаимно допълване — наистина не по пътя на логиката, а по характерен за Дзен начин — откриваме животворността и истината на коан. Безжизнена фраза не би могла да даде толкова много резултати. „Едната ръка“ на Хакуин, „кипарисовото дърво“ на Джошу, или „първообразът“ на Шестия патриарх — всички те са заредени с живот до самата си сърцевина. Едно докосване до този живец и цялата вселена ще се надигне от гроба, където сме я погребали с нашата логика и анализи.

За онези, които искат да знаят повече за коаните, давани за решаване на изучаващите Дзен, привеждам няколко примера.

Когато Кьосан получил от Исан огледало, той го показал на насъбралите се монаси и рекъл:

— Монаси, Исан е изпратил това огледало. Как ще го наречем — мое или на Исан? Ако кажете, че е мое, тогава защо е дошло от Исан? Ако кажете, че е на Исан, как ще обясните, че е в моите ръце? Ако дадете точен отговор, ще запазя огледалото. Ако не можете, ще го разбия на парчета.

Кьосан повторил думите си три пъти, но след като никой не казал нищо, счупил огледалото.

Тодзан дошъл при Уммон за съвет. Уммон го попитал:

— Откъде идваш?

— От Сато.