Увод в дзен-будизма

настойчивите им молби. Тогава той отказал да се храни и казал: „Няма труд, няма живот“. Във всички зали за медитация работата, особено физическата, се смята за основен елемент в живота на монаха. Тя включва чистене, метене, готвене, обработване на земята или просене в близки и далечни села. За монасите няма труд, който да е под достойнството им. Сред тях цари истински дух на братство. Те вярват в светостта на физическия труд и независимо от това колко тежка или неприятна е дадена работа, не я отхвърлят и се стараят да осигуряват прехраната си по всякакъв възможен начин. Те не са безделници като някои от така наречените просещи монаси в Индия.

От психологическа гледна точка това е прекрасно, защото физическият труд е най-доброто средство срещу леността на ума, а Дзен създава предпоставки за тази нежелана последица от медитацията. Проблемът при повечето религиозни отшелници е, че тялото и съзнанието им не са в унисон — непрекъснато са отделени едно от друго. Те си представят, че едно е тялото, а друго — умът; забравят, че подобно разделение е само въображаемо и следователно — изкуствено. Тъй като целта на Дзен е да премахне това голямо разделение, той се старае да избягва всякаква практика, която води до едностранчивост. Същността на сатори е да се достигне състояние, при което всички наши представи за разделяне се премахват — макар това да не означава състояние на пустота. Леността на ума, която често е резултат от квиетистичното съзерцание, изобщо не допринася за приближаването до сатори. Естествено, тези, които искат да напреднат в изучаването на Дзен, трябва винаги да са нащрек — в противен случай леността ще доведе до спиране на умствената активност. Това поне е една от причините последователите на Дзен да възразяват срещу самата практика на дхяна. Когато тялото работи, работи и умът и тогава той е бодър, цялостен и буден.

Всяка работа, която включва използването на физическа сила, е и проверка за стойността на идеите. Това е особено вярно за Дзен — абстрактни идеи, които не намират пряко приложение и резултат във всекидневния живот, се смятат за лишени от стойност. Убеждението трябва да се постига чрез опит, а не чрез абстракции. Моралните тези навсякъде трябва да се поставят над интелектуалните съждения. С други думи, необходимо е истината да се основава върху собствения жизнен опит. Последователите на Дзен заявяват убедено, че бездействената мечтателност не им е присъща. Те, разбира се, седят кротко и практикуват дзадзен, за да асимилират урока, който са получили по време на трудовата си дейност. Но тъй като се противопоставят на непрекъснатото размишляване, те привеждат в действие всяко умозаключение, което са направили в часовете на спокойно седене, и по този начин проверяват неговата валидност във всекидневния живот. Убеден съм, че ако дзен-манаст-рът не залагаше толкова на необходимостта от физически труд и непрекъснато движение, учението Дзен щеше да се превърне в система, която води до изпадане в транс или до приспиване, а всички мъдрости, натрупани от учителите в Китай и Япония, щяха да бъдат отхвърлени като ненужна купчина вехтории.

Залата за медитация, или „дзендо“, както я наричат в Япония, е правоъгълна сграда с различни размери в зависимост от броя на монасите, които трябва да побере. Залата в Енгакуджи в Камакура е около 10 на 20 м. и побира около 30–40 души. Мястото, определено за всеки монах, е едно татами, или матрак с размери 1 на 2 м. На него монахът седи, медитира и спи. И зиме, и лете монахът се покрива само с една ватирана завивка, а за възглавница служат личните му вещи. Те са съвсем малко на брой — монашески роби (кеса и коромо), няколко книги, бръснач и комплект съдини, като всичко това монахът държи в картонена кутия с размери около 30/25/9 см. При пътуване тази кутия с широк ремък се носи окачена на врата. Така монахът никога не се разделя със своето имущество „Една дреха и една паница, под дърво и върху камък“ — така се описва животът на монаха в Индия. В сравнение с монасите от едно време, съвременните дзен-монаси притежават много повече вещи. Все пак нуждите им са сведени до минимум и всеки, който реши да следва примера на дзен-монасите, ще трябва да приеме техния повече от скромен начин на живот. Желанието да притежаваш се смята от будизма за една от най-пагубните страсти, към които са склонни простосмъртните. Това, което всъщност причинява толкова много нещастия в света, е всеобщото желание да придобиваш. Когато се преследва власт, силният винаги потиска слабия, когато се трупат богатства, богатият и бедният винаги кръстосват мечове на люта омраза. Не бъде ли изкоренен стремежът на човека да взема и да притежава, непрекъснато ще се водят войни и напрежението между хората ще нараства. Нима не би могло обществото да бъде отново изградено върху съвършено друга основа, различна от тази, с която сме свикнали от началото на човешката история? Нима не може да се надяваме, че някога ще спре трупането на богатства и властолюбието, породени от стремеж към величие на отделни личности и отделни народи? Отчаяни от абсолютната ирационалност на човешките дела, будистките монаси изпадат в другата крайност и се отказват дори от естествените и съвършено невинни радости в живота. Идеалът на Дзен — цялото имущество на монаха да бъде събрано в малка кутия — е неговият мълчалив, макар и засега безрезултатен, протест срещу днешния ред в обществото.

Един монах-бхикшу в Индия яде само веднъж на ден и то никога следобед. Закуска — в американския или европейския смисъл на думата — той изобщо няма. Смята се, че дзен-монахът не би трябвало да вечеря, но тъй като все пак се налага да хапне малко вечер, за да успокои съвестта си, той нарича вечерята „лечебна храна“. Закуската, която изяжда сутрин още по тъмно, се състои от рядка оризова каша и зеленчукова туршия. Основното ядене е към 10 ч. и включва ориз (или ориз с ечемик), зеленчукова супа и туршия. Към 16 ч. той изяжда това, което е останало от обяда. Ако някой не го покани специално в дома си или богат покровител не го нагости, храната му остава една и съща години наред. Бедността и простотата са закон за дзен-монасите.

Но не бива да се прави изводът, че за дзен-монасите аскетизмът е идеал за живот. Главният смисъл на Дзен не е нито аскетизмът, нито която и да било друга етическа система. Ако сте останали с впечатление, че проповядва потискане на чувствата или откъсване от живота, то това е само на повърхността, защото Дзен, като школа в будизма, наследява повече или по-малко характеристиките на хиндуисткото аскетично учение.

Главното в живота на монаха е не да пилее и разхищава, а да оползотворява всичко, което му е дадено, възможно най-добре — това също е в духа на будизма навсякъде. Всъщност разумът, въображението и всички други умствени способности, както и предметите, които ни заобикалят, включително и собствените ни тела, са дадени, за да се разкрият и развият висшите сили, заложени в нас. Те не са ни дадени просто за задоволяване на лични приумици и желания, които със сигурност биха влезли в конфликт и биха накърнили правата и интересите на другите. Това са някои от основните идеи, заложени под повърхността на простотата и бедността на монашеския живот.

Времето за храна се известява с удар на гонг. Монасите излизат от дзендо един след друг, носейки в ръце съдините си и отиват в трапезарията, но не сядат, докато главният монах не им даде знак със звънец. Съдините, които всеки носи, са направени от дърво или картон и са покрити с лак. Обикновено те са четири или пет на брой и влизат една в друга. Прочитат се Хридая сутра и Петте медитации, след което монасите, разнасящи храната, сервират супата и ориза. Преди да хванат пръчиците и да посегнат към своя разкошен обяд, те насочват мислите си към духовете на умрелите и съществата, които обитават този и други светове, като всеки отделя за тях седем зърна от своя ориз. Докато се хранят, цари пълна тишина. Със съдините не се вдига шум. Не се водят разговори. Монасите изразяват своите желания, като стисват двете си ръце или потриват длани. За тях храненето е сериозно занимание. Когато някой поиска допълнително, протяга напред стиснатите си ръце. Монахът, който сервира, го забелязва и сяда с големия съд ориз пред него. Монахът вдига купичката си и внимателно я обърсва с ръка отдолу, за да изтрие дъното, да не би нещо да е полепнало по него и да изцапа ръката на сервиращия. Докато пълнят купичката му, монахът държи ръцете си стиснати. Когато потрие дланите си една в друга, означава, че му е сипано достатъчно.

Има правило монасите да изяждат всичко, което им е поднесено, „нищо да не се оставя“. Те вярват, че така е редно. След третата или четвъртата порция ориз яденето приключва. Главният монах удря две дървени кубчета н сервиращите донасят топла вода. Всеки монах пълни с вода най-голямата си купичка, в която старателно измива останалите. Сетне ги изтрива с малка кърпа, която носи със себе си. След това сервиращите минават, с ведро, за да бъде излята в него мръсната вода. Всички прибират съдините си и ги увиват. Масите остават празни както преди храненето с изключение на зърната ориз, оставени в началото за невидимите същества. Дървените кубчета отново се удрят и монасите напускат трапезарията все така безмълвно, един след друг.