Увод в дзен-будизма

в ръцете на кредитори, а много от предметите бяха заложени у търговци.“

Историята на Дзен ни дава множество такива примери за велики учители, които се появявали сред хората след период на отшелничество. Целта била не практикуването на аскетизма, а „съзряването“ на човека. Много отровни змии чакат пред прага ни и ако човек не ги пребие до смърт, те отново ще надигнат глави и цялата нравствена система в нашето съзнание може да се срути само за миг. Антиномиите също са капан за последователите на Дзен и те непрекъснато трябва да са нащрек.

Несъмнено в някои отношения този вид манастирско образование, което се среща в дзендо, е изостанало от времето. Но ръководните му принципи, като простота на живота, въздържание от желанията, пълно оползотворяване на времето, упование в собствените сили, както и така наречената „тайна добродетел“, са валидни за всички времена и за всички народи. Особено „тайната добродетел“, характерна за учението Дзен. Тя означава да не се пропиляват естествените блага, да се използва изцяло всичко налично — в икономически и морален смисъл. Тя означава че човек трябва да се отнася към себе си и към света с уважение и почит. Дете се дави — хвърляш се във водата и го спасяваш. Това е всичко, което трябва да се направи в случая и толкоз. Отиваш си, не поглеждаш назад и не мислиш повече за него. Минава облак и небето отново е синьо и ведро. Дзен нарича всичко това „дело без награда“ (анабхогакаря) и го сравнява с труда на човек, който се опитва да напълни кладенец със сняг.

Христос е казал: „Когато вършиш богоугодно дело, нека лявата ръка не знае какво прави дясната, нека твоето благодеяние остане в тайна.“ Това е „тайната добродетел“ на будизма. Но дълбоките различия между будизма и християнството се разкриват, когато фразата продължи така: „Бог, който вижда всичко, ще те възнагради“. Докато в съзнанието ни има мисъл за някого, било той бог или дявол, който познава нашите дела и може да ни възнагради, Дзен казва: „Ти все още не си един от нас“. Дела, които са резултат от такива подбуди, оставят „следи“ и „сенки“. Ако някой дух следи нечии дела, той скоро може да постави човека в подчинение и да го накара да даде сметка за това, което е сторил. Дзен няма да го направи. Идеалната дреха е без шевове — и отвътре, и отвън. Тя е от цял къс плат и никой не може да познае как е била ушита или изтъкана. Следователно Дзен изисква да не остават никакви следи от самодоволство или самовъзхвала дори след добро дело, а още по-малко мисъл за въздаяние, дори и от Бог.

Ето как китайският философ Ресши (Лиедзъ) описва нагледно този начин на мислене:

„Позволих на съзнанието си да ражда каквито си иска мисли, а на устата — да говори каквото пожелае. Тогава забравих дали «това» и «не-това» са мои или чужди, дали придобитото или загубеното е мое или чуждо. Не знаех дори дали Лаошаншъ е мой учител и Пакао — мой приятел. В резултат аз напълно се промених — и тогава окото заприлича на ухо, ухото — на нос, носът — на уста, и нямаше нищо, което да не стане подобно на друго. Съзнанието ми се концентрира, а формите изчезнаха, костите и плътта се разтопиха. Не знаех какво ме поддържа и върху какво стъпват краката ми. Аз просто се носех заедно с вятъра — ту На изток, ту на запад, като лист, отронил се от дърво. Не съзнавах дали аз се нося върху вятъра, или той се носи върху мен“.

Този вид добродетел се нарича от немските мистици „нищета“ и определението на Таулер е: „Ти си в абсолютна нищета, когато не помниш дали някой ти е господар или длъжник — така, както всичко ще бъде забравено в последното ти пътуване — към смъртта.“

Изглежда християните са прекомерно завладени от мисълта за Бог, макар да казват, че съществуват, движат се и живеят чрез него. Дзен иска, ако е възможно, да бъде изличена и тази последна следа от осъзнаването на Бога. Затова учителите ни съветват да не се задържаме там, където е Буда, и да минаваме бързо, където го няма. Цялото обучение на монаха в дзендо, както на практика, така и на теория, се основава върху принципа на „невъзнаграденото дело“. В поетична форма тази идея е изразена така:

Бамбуковите сенки се движат върху каменните стъпала,
сякаш да ги изметат, но прах не се вдига.
Луната се оглежда в езерото, но
отражението не оставя следи.

В заключение нека отбележим, че Дзен определено е въпрос на личен опит. Ако нещо може да се нарече емпирично, в истинския смисъл на думата то това е Дзен. Колкото и да чете, учи и размишлява, човек няма да може да стане дзен-учител. Животът трябва да се улавя в неговото движение — да бъде спрян, за да се изучава и анализира, означава да бъде убит и в ръцете ни да остане само студеният му труп. Затова всичко в залата за медитация и всяка подробност в обучението е подредено така, че най-силно да внушава тази идея. Уникалното място, което Дзен е заемал сред другите будистки секти в Япония и Китай през цялата история на будизма в Далечния изток, несъмнено се дължи на институцията, известна като зала за медитация или дзендо.

,

Информация за текста

© 1934 Д. Т. Судзуки

© 1991 Капка Панайотова, превод от английски

D. T. Suzuki

An introduction to Zen Buddhism, 1934

Сканиране: sir_Ivanhoe — 12 декември 2007 г.

Разпознаване и последна редакция: NomaD — 7 януари 2008 г.

Публикация:

Издателство „Хемус“, 1991

Превод от английски: Капка Панайотова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4835]

Последна редакция: 2008-01-10 14:57:06

,

1

Дзен, според авторите на Изток, води началото си от т. нар. „Проповед с цвете“ на Буда. Без да каже нито дума, той вдигнал в ръка едно цвете. Само Кашапа го разбрал. (Shuej Ohasama, „Zen. Der tebendige Buddhismus in Japan“, 1925, стр. 3.)

2

„The Religion of the Samurai“, 1913, стр. 133.

3

„Дзен не е нито психология, нито философия.“

4

Ото в Охосама, „Zen“, стр. VIII.