настъпващи фронтове прехвърлиха танковете си просто по мостове и със салове. Когато чуждестранните гости не виждат, това се допуща.
На строежа на въпросните подводни тайни пътища срещнах моя приятел Юрка Соловьов, който завърши училището една година преди мен.
— Юрка, ти ли си?
— Витя, магаре такова, здравей!
— Как е животът? Къде те отнесоха мътните?
— Мътните ме отнесоха в Белорусия, в 7-а гвардейска танкова армия. А животът е като генералски пагон.
— Нещо не те разбирам.
— Само ъгли и зигзази и нито една цепнатинка между тях.
— Колко нагоре се издигна?
— До командир на батальон. А Саша Старков помниш ли го?
— Как да не го помня?!
— Той ми е началник-щаб. След производството и двамата получихме роти — поради недостига на офицери. А сега покрай тоя „балет“ изобщо забърсаха всички офицери. В целия батальон само ние двамата останахме от офицерите. Аз командвам, а Сашка управлява щаба. Редник Абдухмаев!
— Аз, другарю лейтенант!
— Доведи началник-щаба при мен.
— Слушам!
— А ти, Витя, докъде стигна в службата?
— Мерач на оръдие в танк! — отчетливо му се представих аз.
Разсмяхме се. Чисто чеховска ситуация. Само че и двамата сме тънки. И не може да се каже кой е по- добре: дали който седи на подполковнишка длъжност и командва батальон, или който на длъжността младши сержант върти ръчките на оръдието. На него са му подчинени стотици хора, отговорността е огромна. А аз нямам никаква отговорност. Но получаваме еднакви заплати: и двамата сме лейтенанти.
Дотича Саша Старков. Прегърнахме се.
— Какво ще кажеш, командире — Саша извади манерката, -да поканим ли оръдейния мерач? Тъкмо ни липсваше трети.
— Наливай!
Пийнахме си. Пак си пийнахме. Пихме за първите ми офицерски звезди. Пихме за бъдещите ни звезди. Пихме за техния батальон. После за моето най-модерно 125-милиметрово оръдие и за новия танк Т-64. Пожелахме му щастие. После пихме ей така, без повод.
— Как се оправяте с цял батальон, братлета? Тая банда не можеш я озапти и когато всички офицери са си на местата. А вие сте само двамцата...
Те се споглеждат хитро. Хилят се.
— Хич не ни е грижа за реда. Вместо нас работи тричленката.
— Нима?
— Така е. Като забърсаха всички офицери — едни при арабите, други за „балета“, трети за реколтата, в дивизиите тутакси въведоха полеви трибунали. Всяка седмица най-малко по един Ахамбек осъждат и го изпращат в дисциплинарния батальон. Порадвай им се...
Наистина, войниците работеха. Не чак пряко сили, но работеха, докато командирите им на пясъчния бряг се черпеха с водчица.
— Отбивай се при нас, Витя. Запасите ни са неизчерпаеми.
— И не се главозамайвай, мерачо, щом свърши „балетът“, и теб ще те сложат да командваш рота. Ще разбереш тогава какво е да си командир.
Из лагера се разпространяват невероятни слухове. Триумфални. Израел е паднал! А радио никой нямаше. Вечерта открихме едно малко фъфлещо транзисторче при пехотните офицери. Отидохме при тях вкупом. Пехотинците се веселят. След изморителния тренировъчен ден те вече са се спретнали. Дори леко са подпили. Откъм тях се разнасят едновремешни, закачливи песни:
Зх, яблочко, куда ть котишься,
В ГубЧК попадешь — не воротишъся...
И стотина гърла запяват припева:
Зх:, яблочко, оловяннья, Советская власть — окояннья.
— Не ви ли е страх?
Очите на пехотното офицерче са добродушни, малко замъглени от водката, закачливи:
-Това е покрай художествената самодейност, наканили сме се да поставяме пиеса за проклетите махновци, пусти да опустеят.
Такава свобода на нравите като в Киевското общовойсково командно училище никъде в Съветската армия не съм срещал. Абсолвентите на това славно заведение държат признато първенство по броя на назначенията на Запад. С тях имахме много сърдечен контакт независимо от цвета на пагоните ни.
— По-тихо, боляри, започва се...
Транзисторът изсъска и започна: „Днес другарят Брежнев се срещна в Кремъл... Новини от колхозните блокове...“
— Помнете ми думата... Нещо сме оплели конците... Нашите съветници са се олели...
— Тихо бе, пророк шибан...
Но транзисторът не бързаше да съобщи за победата в Близкия изток:
„В навечерието на славния юбилей...“
— А аз, боляри, съм готов да си острижа брадата, ако не са ни претаковали.
„Нефтодобивниците в Татария, застъпили на трудова вахта...“
-Ама нима...
„. в чужбина...“
-ТИХО!!!
„... Днес другарят фидел Кастро...“
Този път не издържахме всички и по адрес на рунтавия герой изригна такъв фонтан от пожелания и съвети на най-високото равнище на армейското красноречие, бяха изсипани такива рецепти за абсолютно всички полови извращения, за които фидел Кастро изобщо не би могъл да подозира.
„Към събитията в Близкия изток... ожесточени боеве... мъжествена съпротива,.. Газа... Ел-Ариш... солидарност...“
Кратко и неясно. Нито цифри, нито факти. Най-важното, къде ли се намира тоя Ариш, на чия територия, колко далеч от границата.
— Някой да има карта?
— Дали да не прескочим до селото с един бронетранспортьор? Там в училището трябва да има глобус.
— Хайде.
— Щом казаха „солидарност“, значи край.
— Как така край? Че там има хиляди наши танкове, а съветниците ни са още повече.
— Какво ми приказваш за съветниците? Всичките съветници са като нашия командир на дивизията. За нищо не ги бива. Едно учение не могат да проведат като хората. Стават само за парлама.
Докараха глобус. Съвсем мъничък. Ел-Ариш го нямаше на него. А и Израел едвам го намерихме. Успокоихме се. Даже на глобуса арабското превъзходство беше явно.
Но и на другия ден радиото не донесе радостното съобщение за освобождаването на Тел Авив. В
