Ей ги! На плътна тумба. Съюз на съмишленици. Ето че се разделят на групи, всяка тича към своята рота. Все познати лица. Дявол да го вземе! За онзи мургавия и през ум не ми е минавало, че клепа. Той уж и руски не знае. Как ли е намерило ГБ общ език с него? Ето че се смесиха с плътната маса на войниците. Май другарите им не се досещат какви са причините за тяхното отсъствие: млади са още войничетата, пък и разговарят на различни езици. Почти не разбират какво става в момента. А в ГБ не са чак толкова глупави. Чекистите са били принудени да съберат доносниците насред полето. Но не са събрали всички, само някои. Готов съм да ми отрежат главата, ако моят радист не ме клепа. Но не са го викнали на инструктажа! Може би преди това са му дали инструкцията, а може някой от онези, които са били на инструктажа, тайно да му съобщи подробностите. Колко ли са в ротата? Колко ли са в батальона? Колко ли от тях са около мен? Тези хора ядат от една котелка с мен, топлят се до мен край един огън, но са готови да изстрелят къс откос в гърба ми, ако зърнат в моите очи искра на съмнение.
А в това време откъм бронетранспортьора на замполита на батальона се отдели нова плътна група войници и сержанти и се втурна към машините си. Това също са доносници. Но от малко по-инакъв вид. Легални. Те се подчиняват по друга линия. Това са слугите на партията. Във всеки взвод на трийсет войници и сержанти има комсомолски секретар и двама негови помощници, взводен агитатор, редактор на бойния „лист“, а във всяко отделение на седем войници — един кореспондент на въпросния „лист“. И в същия взвод част от войниците трябва да влизат в ротното бюро, в ротната редколегия, в ротната агитаторска група. Ако те са способни да кажат поне десет думи на развален руски, едно от тези места им е осигурено и те вече са хора на замполита, хора на партията. Те слушат какво казва партията, а партията много внимателно ги слуша за мен, за моите другари, за моите командири и подчинени. По нахалните мутри на легалните политически доносници човек много лесно може да се досети, че партията току-що и на тях им е дала правото да стрелят без предупреждение по офицерите, които се осмелят да заличават белите ивици.
А сега пък откъм машината на пропагандиста на полка бързо, но не чак толкова, че да раздруса високомерието си, тича още един. Той е 19-годишен. Има правилно лице, правилен нос, правилна фигура, правилни мисли и старателно сресана коса. Такива ги окачат на почетното табло и ги избират в президиумите на тържествените събрания. Той е кандидат-член на нашата велика партия. В ротата ми само той е такъв. Той е особен случай. Той е специалната линия за информация право към политическия бог на полка. Той е още един от упълномощените да стрелят в гърба ми, ако доносниците на ГБ се затуткат. И той ще стреля по тайните и явните доносници на ГБ, ако се разколебаят и ако при това аз закъснея с една секунда да ги разстрелям.
Кандидат-членът на нашата велика партия се мушна в моята машина и зае мястото си вляво от мен: отдясно е радистът (таен доносник на ГБ), отзад картечарят (явен доносник на ГБ), отпред ротният агитатор — ръката на партията. Грамадните цистерни, които зареждаха бронетранспортьорите с гориво, с рев се изтеглиха встрани от бойната колона и ние плавно по-теглихме.
Цяла нощ покрай нашите бронетранспортьори и танкове вървя безкраен поток от войски. Призори въпреки росата машините ни бяха покрити с толкова мощен слой прах, че престанаха да личат и опознавателните знаци, и номерата. А войските вървяха ли, вървяха.
В ефира различни гласове повтаряха само една команда: „Скъси дистанциите!“ Всички много добре помним нашите бойни стандарти: между бойните машини дистанцията при преход е сто метра, между спомагателните — петдесет. Така че дължината на колоната на една дивизия е равна на сто и петдесет километра. Сега на тесен участък от съветско-чехословашката граница се вкарваха наведнъж две армии, в състава на които влизаха единайсет дивизии, освен това по същите пътища се движеха подсигуряващите подразделения и резервите на Прикарпатския фронт.
Всички стандарти са отритнати и забравени. Ако някой реши да спазва установените норми, войските не биха влезли в Чехословакия и след една седмица.
„Скъси дистанциите!“ „Скъси дистанците!“ „Скъси дистанциите!“ Категоричната заповед се съпровожда от яки псувни и. заплахи на началниците от всички рангове към техните подчинени. В 8,20 по всички канали за връзка премина заповедта на командващия Прикарпатския фронт да бъде избутвана от пътищата всяка закъсала кола независимо от предназначението и принадлежността й. По нанадолнищата се затъркаляха стотици танкове, артилерийски влекачи, машини с абсолютно секретно шифровално оборудване. В 79-а мотострелкова дивизия от пътя избутаха ракетна установка, на която й се беше повредил двигателят.
В девет и половина последва заповед на командващия 38-а армия да се изкарат от състава на колоната всички ремонтни коли и да се изоставят на територията на Съюза. За сметка на това дължината на колоната се поскъси. След десет минути подобна заповед бе предадена и от командващия фронта.
А ние продължавахме да стоим край пътя, за да мине първият ешелон. Многогласното „Скъси дистанциите!“ не секваше в ефира. Командни вертолети висят над гъстите облаци прах. Командири на дивизии, командващи армии, офицери и генерали от щаба на фронта направо от вертолетите подканват туткавите командири на полкове и батальони да побързат.
По обед към тях се присъединиха и вертолетите с генерали от щаба на главно командване „Дунав“. В движение се издаваха заповеди за сваляне на командири на полкове и дори на дивизии, чиито войски не спазват темпото на марша и не изпълняват свирепата повеля „Скъси дистанцията!“ Надолу по баирите се търкалят бойни машини. От състава на колоните вече са изкарани и сапьорните, и химическите, и медицинските подразделения. И все пак на съветска територия хиляди танкове още чакаха реда си да навлязат в тесния планински коридор и да изпълнят благородната си мисия.
В 15,00 нашата дивизия най-сетне получи заповед да започне източването на колоната. Пътищата до това време вече бяха напълно съсипани и никой не можеше да спазва установените скорости на марша. Прахът вече не се спущаше към земята. В света не бе останало нищо. Имаше само прахоляк и рев на танкове в непрогледната мъгла.
Надвечер полкът ни наближи държавната граница, но тъкмо тогава пак последва команда да изтеглим машините край пътя и да пуснем резерва на командващия фронта.
Принудителната почивка бе използвана за вечеря. Край всички трасета за движение още преди няколко седмици по време на учения на войските бяха изградени продоволствени пунктове. И тогава започнаха чудесата.
Продоволствените пунктове притежаваха чудовищна пропускателна способност, те за броени минути обслужваха хиляди хора.
Първата изненада бяха небивало разкошните трапези, отрупани с всевъзможни презморски деликатеси. Беше ни казано, че занапред, чак до края на операцията, снабдяването на всички войски ще се осъществява само с чуждестранни продукти, доставящи се по нареждане на правителствата на САЩ, Франция, Канада, Австралия и други „съюзници“.
Вече призори на втория ден от освобождението нашата колона най-сетне излезе от съветските черни пътища на павираните пътища на Словакия. Прашната мъгла, която беше ни преследвала близо две денонощия, остана на съветска територия, но я смениха тълпи от разярени хора. Те ни замеряха с камъни и запъртъци, с гнили домати и ябълки. Изпровождаха ни с ругатни и проклятия, но колкото по-гъста ставаше тълпата, толкова по-изобилно ставаше плюскането. Психологическият ход беше точно пресметнат и думите на Бонапарт, че пътят към сърцето на войника минава през стомаха му, не бяха забравени. Продуктите бяха само най-висококачествени. Никога не бяхме виждали такива шарени ярки етикети с надписи на всички езици на света. В разкладката ни само един продукт беше съветски — водката.
Нас, офицерите, непрекъснато ни подсещаха, че трябвало да поддържаме бойния дух на войските на необходимата висота. Но беше излишно да го правим, първо, защото войниците и сержантите надали разбираха къде се намират и какво става, а, второ, изобилното плюскане направо ги напомпваше с боен дух.
Повечето сержанти в моята рота горе-долу знаеха руски, те бяха предимно от затънтени полески селца и електричество видяха за пръв път едва в армията. За тях нямаше нужда да се тревожа. Чак след пет-шест часа движение през разярените тълпи един от тях неочаквано обърна внимание, че табелките с номерата на леките им коли не са съвсем стандартни, и смаян ме попита защо е така. Аз отговорих на въпроса му с въпрос. Помолих го да изброи всички републики, които знае. Сержантът беше един от най-оправните и
