тръпки. Раните на шията бяха напълно изчезнали.
— Умира — извести Ван Хелсинг. — Не й остава много. Ще има голяма разлика между това да умре будна или по време на сън. Събуди клетия момък, за да присъства на края й.
Изтръгнах Артър от съня му, опитах се да повдигна духа му и го помолих да се овладее, та да не бъдат тъжни последните мигове на Люси. Когато влязохме в стаята, видях, че Ван Хелсинг е положил усилия всичко да бъде както трябва. Дори бе сресал косите на умиращата и ги бе оправил върху възглавницата. Като чу стъпките ни, тя отвори очи и виждайки Артър, нежно прошепна:
— Артър! Любов моя, толкова се радвам, че дойде!
— Той се наведе, за да я целуне, ала Ван Хелсинг го възпря.
— Не! — прошепна той в ухото му. По-добре й хвани ръката. Това също ще я успокои.
Артър се подчини и коленичи до леглото. Малко по малко очите на Люси се затвориха и тя отново изпадна в летаргично състояние. По неусетен начин, постепенно у нея стана онази странна промяна, която бях забелязал през нощта; дишането и се превърна в хриптене, а устата й се отвори, за да изложи на показ едни бели и изсушени венци, при които зъбите изглеждаха свръхдълги и остри. В нещо като неосъзнато и трансово събуждане пак отвори очи, чиито поглед сега беше едновременно тъжен и пронизващ, и изрече с неприсъщ ней сластен глас:
— О, Артър, любов моя! Целуни ме!
Артър развълнувано се наведе над нея, но в този момент Ван Хелсинг, който също като мен се бе стреснал от звученето на гласа й, го хвана за врата с две ръце и с неподозирана у него сила го отхвърли едва ли не до средата на стаята.
— Не го прави никога! — изкрещя. — Недей, в името на спасението и на твоята, и на нейната душа!
Артър не знаеше какво да направи или каже, но в дадените обстоятелства реши да овладее гнева си.
Тутакси забелязахме, че сянка на ярост премина по лицето на Люси, и челюстите й се сключиха. След това затвори очи и задиша тежко. А малко по-късно вдигна клепачи, погледна мило, взе дланта на Ван Хелсинг и я поднесе към устните си.
— Верният ми приятел — прошепна тя с отпадащ глас и неизказана прочувственост. — Вие сте негов приятел. Пазете го; а аз вече въжделея за мир и покой.
— Заклевам се — тържествено каза професорът, коленичейки до нея и вдигайки ръка, както се прави при полагане на клетва. Сетне подкани Артър да се доближи със следните слова:
— Вземи й ръката, младежо, и я целуни по челото, но само веднъж.
Вместо с устни двамата влюбени си взеха сбогом с очи. Ван Хелсинг, който наблюдаваше сцената отблизо, хвана Артър подръка и го отдалечи. И тогава дишането на Люси секна.
— Всичко свърши — обяви Ван Хелсинг. Мъртва е.
Отведох Артър в хола, където той покри лицето си с длани и се разрида по начин, който разкъса сърцето ми. След това се върнах в стаята и забелязах, че смъртта бе възвърнала на Люси част от красотата й. Страните й се бяха загладили, а устните й вече не бяха така мъртвешки безцветни. Като че ли кръвта, вече ненужна за функционирането на сърцето, бе избила, за да смекчи суровостта на смъртта.
Застанах до Ван Хелсинг и възкликнах:
— Бедното момиче; най-после покой за нея. Страданията й приключиха.
— За съжаление не е така. Това е само началото — каза професорът с дълбок и тържествен глас.
Когато го попитах, какво иска да каже, той само поклати глава и отвърна:
— Още нищо не можем да направим. Почакай и ще видиш.
Глава тринадесета
Погребението щеше да се състои на следващия ден, та Люси и майка й да могат да бъдат зарити заедно. След като служителите от погребалната служба приключиха работата си, стаята се бе превърнала в нещо като малък параклис. Ван Хелсинг ме помоли да потърся адреса на адвоката на покойната мисис Уестънрей и да му изпратя всичките й документи ведно с придружително писмо. Каза, че същевременно той самият щял да претършува и двете стаи, които последователно бе обитавала Люси, и да види дали в тях няма някакви записки, като тези, дето тя бе накъсала, намиращи се сега отново у него. Държеше в никакъв случаи те да не попаднат в други ръце.
Изпълних заръчаното ми, което не ми отне много време, тъй като документите на мисис Уестънрей се оказаха в ред. По едно време Ван Хелсинг влезе с думите:
— Мога ли да ти помогна с нещо, приятелю Джон?
— А вие намерихте ли това, което търсите? — го попитах в отговор аз.
— Всичко, което намерих, са няколко писма няколко бележки и един отскоро наченат дневник.
Преди да се отдадем на почивка, решихме да хвърлим един поглед на тленните останки. Професорът отметна покрова. И двамата се стреснахме пред разкрилата се под зрака на дългите восъчни свещи красота. Изминалите часове, вместо да задълбочат порухата, бяха възстановили живата хубост до такава степен, че ми бе трудно да повярвам, че имаме пред себе си труп.
Професорът гледаше по хладно сериозен начин. Той не се бе трогнал както аз и нямаше и следа от влага в очите му.
— Стой тук, докато се върна — каза той.
Не след дълго се върна, носейки чеснов цвят от сандъка в хола, и го разпръсна около леглото. После извади изпод дрехата си едно златно разпятие, постави го върху устата на мъртвата и я покри отново.
Като излязохме оттам, неочаквано Ван Хелсинг ме помоли на другия ден да му донеса един комплект инструменти за дисекция.
— Аутопсия ли ще правим? — попитах.
— И да, и не. Ще ти кажа, но си дръж езика зад зъбите, Джон. Искам да отрежа главата й и да ̀ изтръгна сърцето. Ха! Хирург си, а така се впечатляваш! Добре, но забравям, че я обичаше; затова аз ще оперирам, а ти няма нужда да участваш. Щеше да е добре да го сторя тази нощ, но ще го отложа заради Артър. Утре след погребението на баща му той ще пожелае да я види. След това, когато я сложат в ковчег и всичко за погребението на следния ден бъде готово, ние ще дойдем през нощта, ще разковем капака и ще извършим операцията. После ще поставим всичко на мястото му и никой нищо не ще разбере.
— Но защо без нужда да обезобразяваме клетото тяло?
— Имам своите основания за това, което искам да направя. Приятелю Джон, пред нас са странни и страшни дни. Трябва да бъдем абсолютно единни в нашите действия, за да изведем работата си до добър край. Имаш ли ми доверие?
Стиснах му ръката с обещанието, че така и ще бъде. Разделихме се, за да поспим малко, но аз трябва да съм спал дълго и дълбоко, защото когато Ван Хелсинг дойде в стаята ми, за да ме събуди, денят вече беше напреднал.
— Нямай повече грижа за инструментите за дисекция; тя не ще се състои.
— Защо? — попитах.
— Защото е твърде късно… Виж! — И ми показа малкото златно разпятие. — Откраднали са го през нощта.
— Как са го откраднали, след като е в ръцете ви? — учудих се аз.
— Взех го от този, който се бе осмелил да го открадне, без да си има представа от последствията на своето деяние. Има хора, които крадат и от живите, и от мъртвия. Сега трябва да чакаме.
Към обед дойде адвокатът. Той ни каза, че тъй като мисис Уестънрей е била в очакване на внезапната си смърт, предварително сложила в пълен ред делата си. С изключение на една собственост на бащата на Люси, която поради липса на преки наследници отиваше в ръцете на някакъв далечен роднина, всички притежания на мисис Уестънрей се оказаха приписани на Артър Холмууд, сега лорд Годалминг. Адвокатът сподели, че бил направил всичко възможно да я възпре от подобно завещание, изтъквайки й, че не е разумно и че може да навреди на интересите на дъщеря й. Обаче мисис Уестънрей упорствала да се изпълни
