начин.
Заключи вратата и започна да приготвя необходимото за ново кръвопреливане. Бях наченал да си свалям връхната дреха, но със знак на ръката си той ме спря.
— Не! — заяви. — Ти ще извършиш кръвопреливането, а аз ще дам кръв.
Така че пак извършихме всичко по реда му: приспивателното, самата процедура… И пак страните на Люси възвърнаха цвета си. Малко по-късно, след като приключихме. Ван Хелсинг издебна удобен момент, за да предупреди мисис Уестънрей да не маха нищо от стаята на момичето, без да се посъветва с него самия. Каза й, че въпросните цветчета имат лечебно въздействие и че вдишването на мириса им е част от лечението. Взимайки изцяло случая в свои ръце, професорът реши тази нощ и следващата да бди край болната, като си запази правото да ме извика, ако присъствието ми стане необходимо.
След някой друг час Люси се събуди напълно освежена, без следа от доскорошното си ужасно състояние. Какво означаваше това? Започвам да се питам дали дългото време, което прекарвам между луди, не е започнало да се отразява върху разсъдъка ми.
След много неуспешни опити успях да се добера до пазача на зоологическата градина Томас Байлдър, който живее в същата заедно със съпругата си. Помолих го да ми разкаже обстоятелствата около бягството на вълка и неговите впечатления по това произшествие. Човекът се съгласи да ми предаде някои подробности:
— Този вълк, викахме му Берсикер, го докараха от Норвегия преди четири години заедно с още два сиви като него вълци. Държането му винаги беше без грешка — никакви проблеми. Та, сър, вчера към два часа следобед за пръв път усетих, че нещо не е наред. Бях до клетката на пумата; ама като чух вълкът да вие, веднага запраших нататък. Видях Берсикер да се хвърля връз железните пръти на клетката, като да иска да излезе. Иначе по туй време нямаше жив човек, само един стоеше наблизо. Беше длъгнест и малко нещо кльощав, с клюнест нос и побеляла брада; очите му — лошави, серт, а и червени отгоре на туй, да рече човек, че огън хвърлят. Не знам защо, ама ми мина през ума, че може би той прави животното нервно. На ръцете си имаше бели кожени ръкавици. Посочи ми вълците и рече: „Пазачо, тези вълци са неспокойни от нещо.“ — „Може и от вас да е“ — рекох, защото хич не ми харесаха маниерите му. Не се разсърди, както очаквах, а се засмя нахално и тогава ми направиха впечатление дългите му и остри зъби. „Май не им се нравя“, подкара пак оня. — „О, тъкмо напротив“, викам му, като се запревземах като него, „винаги обичат да разполагат с някоя кост по чаено време, а вие имате достатъчно да им предоставите.“ Та тогава, може и да е чудно, ама животните, като видяха, че си говорим, мирясаха. Отидох при Берсикер и го подръпнах за ушите, както си ни е закачката. А оня също се доближи и пипна ушите на вълка! „Внимателно“, предупредих го, „Берсикер е много бърз“. — „Няма значение“, рече оня тип. „Свикнал съм с тях“ — „Да не сте в тая търговия?“, попитах го вече с известно зачитане. — „Не е точно това, но съм опитомявал доста вълци.“ Едвам каза тия думи, повдигна си шапката и се пръждоса. Берсикер дълго гледа след него, след туй се просна в един ъгъл на клетката и не мръдна оттам цял следобед. Добре, ама нощеска, кога месечината изгря, вълците почнаха да вият. Нямаше защо да го правят — жива душа наоколо. Един-дваж излязох да видя дали всичко е наред; наред си беше. Малко преди дванайсет реших да хвърля последен поглед, преди да откъртя и открих, че пръчките на клетката на Берсикер са къде извити, къде направо счупени, а самата клетка е празна. Та това е всичко, което знам.
Когато човекът свърши разказа си, го попитах дали някой друг е видял нещо.
— Не, сър — отвърна той.
— Добре, приятелю, а какво е все пак мнението ти относно това бягство на вълка? — поисках да знам аз.
— Мнението ми е, че Берсикер се мотае някъде наблизо. Сиромахът не е свикнал да търси и да се бори за храна. Ако не намери някоя кланица, а вместо туй попадне на бебешка количка, оставена на самотек от заплеснала се с някой войник бавачка, нищо чудно при следващото преброяване да се окаже, че липсва един младенец. Това е, което мога да кажа.
Тъкмо подавах на пазача половин суверен, когато от прозореца се чу някакво търкане и блъскане. Лицето на мистър Баилдър светна.
— Боже мили! — възкликна той. — Та това е Берсикер, който си се връща сам!
Звярът се оказа абсолютно миролюбиво настроен и сцената, която последва, бе трагикомична. Вълкът, вестта за чието бягство половин ден беше парализирала Лондон и беше накарала децата да треперят от ужас, стоеше там с разкайващ се вид и пазачът и неговата съпруга му се радваха и го галеха като завърналия се блуден син. Старият Баилдър го огледа с най-грижовно внимание и каза:
— Знаех си, че пича му неден ще се нахака нейде. Кожата на главата му е нарязана и фрашкана с парчета стъкло. Трябва, да е прескачал ограда или нещо от десена. Крайно време е да се забрани на разни перковци да слагат натрошени стъкла по зидовете си.
След това той отведе вълка в клетката му, където му даде парче месо и го затвори. А аз си тръгнах, за да пресъздам единствената днешна информация за това странно бягство от зоологическата градина.
