— Бързо! Подайте коняка!
Накваси й малко устата, а после заедно и разтрихме китките и сърдечната област. След няколко минути напрегнато очакване Ван Хелсинг възкликна:
— Не е съвсем късно. Сърцето бие, макар и слабо. Всичко, което направихме, отиде напразно и ще трябва да започнем отново. Този път ще имам нужда от теб, приятелю Джон.
Още изричайки тези думи, той започна да изважда от чантата необходимите за кръвопреливане инструменти, а аз си запретнах ръкава на ризата…
Всичко бе извършено сравнително бързо и професорът втренчи поглед в Люси, докато аз запритисках с пръст дупчицата на вената си. Чувствах се отпаднал и малко ми се виеше свят, та той ми препоръча да отида да изпия чаша вино. Когато излизах ми прошепна да не казвам на никого нищо за случилото се, нито дори на Артър. Малко по-късно, докато заспивах, се питах по какъв ли начин Люси е загубила толкова кръв, без да има видими следи от това. Не зная защо, но се сетих за малките дупчици в близост до гръкляна й…
Тя спа през целия ден и когато се събуди, изглеждаше поукрепнала, макар и не до степента на предишния ден. Ван Хелсинг я повери на грижите ми, след което излезе и го чух в хола да пита за пътя до най-близката телеграфна служба.
Люси разговаря с мен свободно и имаше вид като да не знае за случилото се. Постарах се да я развлека, а майка й ми благодари за грижите. След около два часа отсъствие професорът се върна и каза:
— Иди си вкъщи; яж и пий на воля. Трябва да се подсилиш. Аз ще бдя над момичето цяла нощ. Ние двамата ще бъдем единствените, които ще следим този случай, и не бива да посвещаваме другиго. Имам сериозни съображения за това си изискване. Не ме питай какви са. Мисли каквото си искаш и не се страхувай и от най-невероятните си предположения.
— За вас са, мис Люси — каза Ван Хелсинг.
— За мен! О, доктор Ван Хелсинг!
— Да, мило момиче, но са лечебни. Ще ги увеся на прозореца, а с част от тях ще ви стъкмя една хубава огърлица, която ще сложа на шията ви, за да можете да спите добре. Също като лотосовия цвят изпращат в забрава всички проблеми.
Докато той говореше, Люси заоглежда растението, вдъхвайки мириса му. Изведнъж го захвърли, възкликвайки с насмешливо-гнуслив тон:
— Мисля, професоре, че си правите шега с мен. Та това всъщност е див чесън!
За моя изненада Ван Хелсинг отвърна с твърд глас:
— Предупреждавам ви, че не ще приема бунт от ваша страна. Всичко, което правя, е за ваше добро, така че ще трябва безмълвно да се подчините и да си сложите гирляндата, която ще ви приготвя.
Държанието на професора ми се видя извънредно странно; през дългите си години учение никога не бях видял или чул нещо подобно. След като затвори прозореца, той взе една шепа от цветчетата и започна да натрива с тях рамката и перваза му, като че ли искаше да бъде сигурен, че самият въздух, който влиза през процепите, ще бъде напоен с мирис на чесън. Всичко това ми се видя гротескно и му заявих:
— Вашите действия ме удивляват, професоре. Човек би казал, че правите някаква магия за отпъждане на зли духове.
— Може и така да е — отвърна той, докато заплиташе гирляндата, предназначена за врата на Люси.
Почакахме Люси да се приготви за лягане и след като тя се намери в леглото, Ван Хелсинг й окачи своеобразната огърлица. Преди да си идем, той я предупреди:
— Не я сваляйте в никакъв случай, както и не отваряйте прозореца и вратата.
— Обещавам ви — отговори Люси. — И хиляди благодарности за вашата доброта.
Вече в кабриолета ми. Ван Хелсинг каза:
— Тази нощ ще мога да спя спокойно и истината е, че съм го заслужил. Две нощи пътувах, четох много, бях разтревожен и напрегнат, а към това се прибавя и едно нощно бдение, през което не затворих очи. Утре рано мини да ме вземеш и ще отидем заедно да видим нашата пациентка. Ще видиш колко ще бъде укрепнала благодарение на моето „магьосничество“. Ха-ха!
Виждайки го толкова спокоен, си спомних собствената си самоувереност отпреди два дни, която бе имала такъв пагубен резултат и почувствах неясен страх.
Глава единадесета
— Ще ви зарадвам с това, че Люси е много добре — съобщи ни тя. — Още спи. Надникнах в стаята й, но не влязох вътре, за да не смутя съня й.
При тези й думи професорът потри длани със задоволство и се усмихна.
— Аха! Знаех си, че съм поставил правилна диагноза на казуса възкликна той. — Лечението ми започва да има ефект.
— Не трябва да си приписвате всичко, докторе — репликира тя. — Доброто състояние на Люси тази сутрин се дължи до голяма степен на мен.
— За какво намеквате, мисис? — попита професорът.
— Ами през нощта се обезпокоих за нея и отидох да я видя. Тя спеше дълбоко и стъпките ми не я събудиха: Обаче помещението бе така просмукано от силната и отвратителна миризма на тези връзки, че опасявайки се да не се задуши, както е слаба, ги изхвърлих всичките от стаята и отворих прозореца, за да влезе чист въздух. Сигурна съм, че ще я намерите в много добро състояние.
И мисис Уестънрей се запъти към будоара си, без да забележи, че докато говореше, лицето на професора бе станало пепеляво. Ала последният, знаейки за деликатното здравословно състояние на майката на Люси, съумя да овладее емоциите си. След като останахме сами, направо ме изтика в столовата, където даде израз на отчаянието си:
— Господи! — извика той, вдигайки ръце нагоре. — Тази бедна майка с цялото си невежество и добра воля едновременно прави всичко, за да погуби дъщеря си и тялом, и духом! Хайде, бил той дявол или демон, ще се борим с него!
Влязохме в стаята на Люси и за пореден път останахме вцепенени пред восъчната й бледнина.
— Това и очаквах — прошепна Ван Хелсинг, изсвирвайки с уста по присъщия му многозначителен
