произлезе и нещо положително. Мисис Уестънрей, естествено, започна да проявява признаци на тревога за здравето на дъщеря си и се допита до мен като лекар. Възползвах се от този случай, за да й кажа, че големият специалист професор Ван Хелсинг ще дойде да прекара един сезон с мен с цел да проведем някои общи изследвания на пациентите ми.
Така че сега ще можем да се движим, без да предизвикваме прекомерна тревога у мисис Уестънрей, за която един шок в нейното състояние ще бъде смъртоносен. Това пък от своя страна ще бъде съдбоносно за Люси. Надявам се да излезем на глава с всички тези проблеми. Ще ти пиша пак при нужда.
Ван Хелсинг и аз влязохме сами в стаята на Люси и ако вчера видът й ме бе впечатлил, то днес ме ужаси. Бледнината й бе смъртна и чак устните и венците й се бяха обезцветили; чертите й бяха изострени и беше тъжно да се гледа и слуша начинът, по който дишаше. Тя лежеше неподвижно и нямаше сили да говори, затова постояхме известно време до ложето й в мълчание. След това Ван Хелсинг ми направи знак и напуснахме стаята.
— Господи, ужасно е! — възкликна той. — Нямаме време за губене. Ще умре от недостиг на кръв, ако не действаме веднага. Ще й направим кръвопреливане. Кой ще й даде кръв? Ти или аз?
— Аз, професоре. По-млад и по-силен съм.
Тъкмо бяхме започнали да подготвяме необходимото, когато чухме да се чука на входната врата на дома и не след дълго при нас се появи Артър. Той насмалко да припадне, когато го поставихме в течение на нещата, но професорът му каза:
— Идвате в много подходящ момент. Трябва да имате смелост, за да й помогнете. Мис Уестънрей се нуждае от кръв, иначе ще умре. Готвехме се именно да и направим кръвопреливане. Джон щеше да и даде от кръвта си, но след като вие сте тук, може би по-подходящо е вие да сте дарителят.
— Ако знаехте колко щастлив щях да бъде да дам живота си за нея…
— Браво, млади човече! — прекъсна го Ван Хелсинг. — Без да се наложи да стигнете до тази крайност, ще бъдете доволен, че сте направили каквото можете за жената, която обичате. Елате с мен, но тихо.
Влязохме в стаята без Артър. Ван Хелсинг извади някои инструменти от чантата си и ги положи на една маса извън полезрението на Люси. После приготви една упойваща смес и каза с показно — весел тон, приближавайки се до леглото:
— А сега, малката, ще вземете това лекарство. Изпийте го като добро момиче. Изправям ви, за да го погълнете по-лесно.
Още щом лекарството започна да действа и Люси заспа дълбоко, професорът извика Артър в стаята и го помоли да си свали връхната дреха. След това бързо и прецизно извърши операцията. Докато кръвта навлизаше във вените на Люси, страните й започнаха да възвръщат цвета си, а лицето на Артър, заизлъчва радост. С часовник в ръка, Ван Хелсинг поглеждаше ту към нея, ту към него, докато накрая, когато вече бях започнал да се страхувам, че Артър ще започне да отмалява, той каза:
— Достатъчно. Заеми се с него, Джон, а аз ще се занимая с момичето.
Превързах приятеля си, който бе доста отпаднал. После го хванах под ръка, за да го изведа от стаята и в този момент, докато професорът нагласяваше възглавницата под главата на младата жена, черното велурено колие с диаманти, подарено й от годеника й, се повдигна леко нагоре, откривайки една червенееща се следа на гърлото. Артър не я забеляза, ала аз видях, че Ван Хелсинг тихо подсвирна с уста, с което показа вълнението си.
Артър си почина малко и си тръгна, а аз останах с професора.
— Какво мислите за тази следа на гърлото й? — го попитах.
— А ти какво ще кажеш по този въпрос?
— Трябва да я огледам — отвърнах и повдигнах отново колието. Върху главната артерия имаше две малки точици, които не вдъхваха доверие. Краищата им бяха бели и като протрити. Изведнъж ми хрумна, че може би през въпросната раничка се получава загубата на кръв; обаче бързо отхвърлих тази идея, защото това не бе възможно. Цялото легло щеше да бъде в кръв при това количество, което бе загубила девойката, за да стигне до крайната степен на бледнина преди кръвопреливането.
— Е, какво? — обади се Ван Хелсинг.
— Не зная какво да ви кажа — заявих.
— Трябва да се завърна в Амстердам тази нощ — обяви професорът. — Там имам книги и някои други неща, от които се нуждая. Ти ще останеш тук през цялата нощ и няма да я изпускаш от око нито за момент. Ще се върна колкото се може по-скоро и тогава ще можем да започнем.
— Да започнем? — попитах — Какво искате да кажете с това?
— Ще видиш — отвърна той, излизайки от стаята. Миг по-късно, връщайки се, показа глава и с предупредително вдигнат пръст добави: — Помни, че ти е поверена. Ако я изоставиш сама й нещо й се случи, никога не ще намериш покой.
— Не искате да заспивате? — попитах.
— Не искам; страх ме е. Заспиването за мен е предвестник на ужаси. Не знам как да го обясня, но е страшно. Изнемощяването ми става по време на сън. Самата мисъл за спане ме плаши.
— Но сега ще можете да спите спокойно, мило момиче. Ще бъда през цялото време до вас и ви уверявам, че нищо не ще се случи нещо повече: обещавам ви, че ако забележа някакъв признак за лош сън, ще ви събудя.
Люси заспа здраво с полуотворени устни и дишайки равномерно. Лицето й бе озарено от усмивка, което означаваше, че не я смущава никакъв лош сън. Рано сутринта дойде прислужницата й и аз си отидох, защото имах много други грижи. Изпратих по една телеграма на Ван Хелсинг и на Артър, съобщавайки им, че резултатът от кръвопреливането е превъзходен. Работата ми ме погълна през целия ден и чак вечерта имах възможността да се осведомя за своя пациент зоофаг. Сведенията бяха добри; оказа се, че през изминалото денонощие е бил напълно спокоен. Докато вечерях, получих телеграма от Амстердам: Ван Хелсинг настояваше да бъда в Хилингъм и тази нощ, защото можело да бъда необходим; той самият щял да дойде сутринта.
— Тук ще можете да се отморите — ми каза тя. — Тази врата, както и вратата на моята стая ще бъдат отворени, така че ще имам възможност да ви повикам, ако се нуждая от нещо. Можете да се излегнете на дивана; зная, че вие, лекарите, не сте склонни да се пъхнете в леглото, когато имате пациент наблизо.
Тъй като се чувствах много изморен, приех предложението й при условие, че ще ме извика и при най- малкия повод.
