Дракула

Прочетох чудесния дневник на съпруга ви. Можете да спите спокойно. Колкото и странен и страшен, толкова е и истинен. Залагам си живота за това. Всичко може да се окаже лошо за други, но не и за вас двамата. Който е способен да направи това, което е направил той, като се е катерил по онази стена, за да влезе в описаните стая и подземие, а и да го извърши втори път, не може да бъде трайно увреден от шок. Сърцето и мозъкът му са в превъзходно състояние. Твърдя го, без дори да съм го виждал него самия; така че можете да бъдете спокойна. Но имам да ви задавам много въпроси, касаещи други работи. Благословен да е мигът, в който отидох да ви видя, тъй като узнах много неща наведнъж, което много ме просветли и ми даде повод за размишления.

Искрено ваш Абрахам Ван Хелсинг

Писмо от мисис Харкър до Ван Хелсинг

25 септември

Уважаеми доктор Ван Хелсинг,

Благодаря ви за любезното ви писмо, което много ме облекчи. Но, да си кажем искрено, колко ужасни неща съществуват на този свят и колко плашеща е мисълта, че това Чудовище действително се намира в Лондон! Джонатан ми телеграфира, че ще пристигне тази вечер в десет часа. Така че ще можете ли да дойдете за закуска вместо за обяд, ако не е твърде рано за вас?

Вашата вярна и благородна приятелка

Мина Харкър

Дневникът на Джонатан Харкър

26 септември. Мислех, че никога не ще продължа да пиша този дневник, но дойде часът да го сторя. Нощес, като се завърнах у дома. Мина ми разказа за посещението на Ван Хелсинг и ме осведоми, че му е предала преписи на двата дневника вследствие на загрижеността си за мен. После ми показа писмото на доктора, в което той уверява, че всичко, което съм писал, е истина. Това твърдение ме прави нов човек, защото съмнението бе, което ме обезсърчаваше и деморализираше. Но сега, когато „зная“, не се страхувам нито от графа, нито от каквото и да било. В края на краищата той е успял да стигне до Лондон, след като го видях там. Учудвам се, че е чак толкова млад. Как е станало това? Мисля, че Ван Хелсинг е човекът, предопределен да го открие и да го преследва, ако графът е „онова“, за което си мислим, колкото и немислимо да е. Обсъждахме въпроса до късно. Сега Мина се облича, а аз ще отида до хотела да доведа професора.

По-късно. Виждайки ме, той се изненада. Когато влязох в стаята, в която се намираше, и му казах името си, ме хвана за рамото и ме обърна към светлината, за да разгледа лицето ми. След внимателен оглед възкликна:

— Но мисис Мина ми каза, че сте болен след силен шок.

— Бях болен — усмихнах се. — Но, вие, доктор Хелсинг, вече успяхте да ме излекувате.

— По какъв начин?

— Посредством писмото, което веднага изпратихте на Мина. Живеех в ужасни съмнения и бях стигнал дотам, че се съмнявах в сетивата и възприятията си.

— Научих много, откакто съм тук, приятелю, и за мен ще бъде удоволствие да ви правя компания на закуска. Позволете ми да ви кажа, че имате чудесна съпруга. Бързо започнах да ценя и двама ви. Дайте ми десницата си и нека бъдем приятели за цял живот.

Стиснахме си ръцете. Той излъчваше такава доброжелателност, че изпитах известно смущение. Сетне продължи със същия любезен тон:

— А сега мога ли да ви помоля да ми помогнете още малко? Нужно ми е да зная всичко, предхождащо вашето пътуване в Трансилвания. Може би занапред ще прибягна пак до вашето сътрудничество, но то ще бъде от друг род.

— Това, което предприемате, свързано ли е с графа?

— Да — потвърди той със строга тържественост.

— Тогава съм ваш тялом и духом. Ще ви дам документите и ще можете да се запознаете с тях на връщане, във влака!

След закуската го изпратих до гарата, където на раздяла той ми каза:

— Ще дойдете ли в града, когато ви извикам заедно с мисис Мина?

— Ще дойдем, когато пожелаете — уверих го.

Бях го снабдил със сутрешните вестници, а също и с вечерните от предишния ден и докато си разменяхме по някоя дума през прозореца на влака, чакайки да тръгне, професорът им хвърли бегъл поглед. Изведнъж като че ли видя нещо много интересно в един от тях — в „Уестминстърски вестник“ — и силно пребледня. Зачете се вглъбено в някакъв материал, повтаряйки мрачно „Mein gott! Mein gott!“ Толкова скоро! Толкова скоро! Забрави напълно за моето присъствие и чак когато влакът изсвири и тръгна, се надвеси от прозореца и махайки с ръка, извика:

— Ще ви пиша още тези дни!

Дневникът на доктор Сюърд

26 септември. Не изтече и седмица, откакто написах думата „’finis“, а ето че отново подхващам дневника си. До този следобед нямах причини да се връщам в мислите си към всичко случило се. Рънфилд се успокои достатъчно и напредва в колекционирането си на мухи. Получих писмо от Артър и със задоволство разбирам, че достойно понася мъката си. С него е Куинси Морис и му осигурява душевна под крепа. Колкото до мен самия, хвърлих се да работя с предишния си ентусиазъм. Обаче още с връщането си от Екситър, където прекара нощта, Ван Хелсинг нахълта при мен и тикна в ръцете ми снощния брой на „Уестминстърски вестник“.

— Какво мислиш за това? — попита, сочейки един от поместените материали.

След като го прочетох набързо, отвърнах:

— Напомня ми онова, което се случи с Люси.

— И как си го обясняваш? — продължи професорът.

— Май че съществува някаква обща първопричина. Онова, което е налетяло на тези деца, е същото, което я бе връхлетяло и нея.

— Това е истина, но косвено, не и пряко — отвърна той.

Тези му думи ме озадачиха.

— Какво имате предвид, професоре?

— Не си ли имал никакви подозрения, приятелю Джон, относно това от какво всъщност умря бедната Люси?

— От нервна прострация, съпроводена от голяма загуба на кръв.

— А по какъв начин губеше кръвта си?