— Иди да повикаш професора — ме помоли тя.
— Защо? — попитах.
— Имам една идея. По всичко изглежда, че е възникнала в мозъка ми в спящо състояние и е съзряла, без да усетя точно как е станало това. Искам Ван Хелсинг да ме хипнотизира преди изгрев-слънце и да ме накара да говоря. Побързай, скъпи, че не остана много време.
Сега на стола в коридора седеше доктор Сюърд. Съобщих му, че Мина желае веднага да се види с Ван Хелсинг.
Две или три минути по-късно професорът се намираше по халат в стаята ни, а Морис, лорд Годалминг и Сюърд стояха отвън пред вратата, потънали в догадки.
— Какво се е случило, моето момиче? — усмихнато попита Ван Хелсинг.
— Искам да ме хипнотизирате — възбудено каза тя. — Направете го, преди да е изгряло слънцето. Чувствам, че от това ще произлезе нещо. Побързайте, че малко време остава?
Той мълчаливо й направи знак да седне в леглото. Гледайки я съсредоточено, започна да движи длани около лицето й. Мина малко по малко започна да притваря очи и челото й се покри с капчици пот. Професорът направи още няколко движения с ръце и Мина отвори очи, но изражението и погледът й не бяха предишните. Вдигайки десница в знак, че е необходима абсолютна тишина, в същото време Ван Хелсинг кимна към вратата, с което ме подкани да пусна и останалите да влязат. Подчиних се и вървейки на пръсти, те се събраха около леглото.
— Къде се намирате сега? — отекна силно гласът на професора.
— Не зная. Сънят няма свое определено място.
След като изтекоха няколко минути пълно мълчание и от двете страни. Ван Хелсинг ме помоли да дръпна завесите, за да влезе малко светлина, тъй като вече бе започнало да се развиделява. Сторих това и той отново й заговори:
— А сега къде се намирате?
— Не зная. Всичко е много странно за мен.
— Какво виждате?
— Не виждам нищо; тъмно е.
— Какво чувате?
— Шум от вода. Плиска се на малки вълни. Чувам ги навън.
— Тогава сте на кораб?
Споходени от една и съща мисъл, всички се спогледахме тревожно. Отговорът прозвуча почти веднага:
— О, да!
— Какво още чувате?
— Шум от стъпки насам-натам. Чувам също тракане на верига и плясък като от разпъване на платна.
— А вие какво правите?
— Лежа неподвижно… много неподвижно. Като че ли съм мъртва.
Гласът й заглъхна в дълбока сънна въздишка и тя отново затвори очи. Слънцето се беше вече вдигнало и денят разпукваше. Доктор Ван Хелсинг сложи длани на раменете на Мина и внимателно й наклони главата към възглавницата. Известно време тя остана неподвижна, сетне изведнъж се събуди, отваряйки очи и оглеждайки ни изпитателно.
— Говорих ли? — попита напрегнато.
Професорът й възпроизведе разговора и тя възкликна:
— Няма нито минута за губене. Може би още не е съвсем късно!
Морис и Годалминг се запътиха към вратата, но професорът ги спря:
— Не тръгвайте, приятели. Този кораб, който и да е той, е вдигнал котва, докато тя говореше. В огромното лондонско, пристанище много кораби отплуват по едно и също време. Кой измежду тях е нужният нам? Сега знаем защо графът държеше толкова на парите при последния сблъсък. Възнамерявал е вече да бяга! Съобразил е, че с един-единствен сандък на разположение и група хора по петите му този град не е най-подходящото място за него. Затова е грабнал единственото му останало преносимо убежище и бяга от тази страна. Мисли си, че е успял да се измъкне, но се лъже. Ще го преследваме!
— Но каква нужда има да се тръгне след него, след като вече не е наоколо и няма да ни безпокои? — поиска да узнае Мина.
— Драга мисис, сега трябва да го преследваме по-усърдно от всякога, дори ако ще да е до пъкъла.
Тя побледня и попита с отпаднал глас:
— Защо?
— Просто защото той може да живее, ако мога така да нарека състоянието му, векове, докато вие сте само една простосмъртна. Откакто беляза шията ви, той е една постоянна опасност.
Успях да я прихвана в последния миг, преди да припадне.
Глава двадесет и четвърта
— Тъй като вече стана ясно, че вампирът е тръгнал обратно към Трансилвания, необходимо беше да се проверят имената на плавателните съдове, отплавали в посока именно на Черно море. След някои справки из пристанището открих, че единственият кораб, взел курс натам, е „Царица Екатерина“. Тръгнал е от Дулитъл Хуорф в посока Варна и няколко други пристанища в района. Тогава отидох в Дулитъл Хуорф и срещу няколко суверена, раздадени наляво на дясно, научих следното: Вчера следобед около пет часа там дошъл един мъж висок, слаб, възблед, с изразен нос и много бели зъби. Особено впечатление направил пронизителният му, изпепеляващ поглед. Всичко в този човек говорело, че е нетърпелив и бърза. Изваждайки куп пари, поискал билет за първия кораб, тръгващ към Черно море. После поискал да говори с капитана, който се отзовал, узнавайки, че непознатият плаща добре. Неколцината наблюдатели недалеч видели, че в началото капитанът нещо ругаел и се дърпал, но после двамата стигнали до съгласие. Тогава непознатият попитал къде може да наеме кола. Упътили го и не след дълго той се появил, карайки сам една каруца, върху която имало огромен сандък. Свалил го сам и това било за отбелязване, защото после пет- шест човека едвам успели да го качат на борда. След това той и капитанът дълго разисквали въпроса къде и как да бъде положен сандъкът. Капитанът избълвал куп ругатни на различни езици и му казал сам да се заеме с това. Пътникът отказал, твърдейки, че е много зает, след което напуснал палубата и никой повече не се сетил за него, тъй като всички имали прекалено много работа. „Царица Екатерина“ не могла да отплава навреме, понеже по реката изпълзяла мъгла, която ставала все по-гъста, докато накрая обгърнала кораба. Капитанът отново се разпсувал на всевъзможни езици, но нищо не можело да се направи. Точно когато бил най-бесен, високият и слаб индивид пак се появил и попитал къде са прибрали сандъка му. Капитанът го уверил, че много би искал да види и него, и сандъка в ада, но пътникът останал невъзмутим и слязъл в трюма с боцмана, за да види къде е местоположението на странния му багаж. После се върнал на палубата и постоял известно време там сред мъглата. Впоследствие повече не го видели, нито пък си спомнили за него. Мъглата скоро се разпръснала и корабът отплавал…
След като професорът млъкна, всички запазихме мълчание, очаквайки, че ще добави още нещо. И действително отново заговори, като ме погледна, тъй като поне в началото думите му бяха предназначени за мен:
— И така, мисис Мина, поне за известно време ще можем да си отдъхнем, тъй като врагът ни е в морето. Пътуването му ще бъде дълго — платноходите са бавни. Колкото до нашето, което ще предприемем по суша,
