мислите за ужасното й преживяване от миналата нощ. Но в същото време не ми убягваше от вниманието, че бе бледа като труп, а страните й — хлътнали. Дори ми се стори, че устните и са започнали да се свиват, от което върховете на зъбите й се показваха малко по-начесто от обичайното. Кръвта ми се смрази, когато за кой ли път отново си спомних за съдбата на Люси.
Като стигнахме до обсъждането на плана за действие, изникнаха нови съмнения. Накрая се споразумяхме, че преди да тръгнем към Пикадили, ще унищожим най-близкото убежище на графа.
Що се отнася до това, как да се разделим, професорът изказа мнението, след минаването ни през Карфакс всички да влезем в къщата на Пикадили, а след това той, доктор Сюърд и аз да останем на място, докато лорд Годалминг и Куинси Морис се насочат към Уолуърт и Майл Енд, за да неутрализират останалите убежища. Професорът отбеляза, че съществува вероятността Дракула да пристигне в Пикадили през деня, което би наложило да се сразим с него там. Решително се противопоставих на плана, що се отнася до ролята ми в него, обявявайки намерението си да остана да пазя Мина. Тя обаче възрази, като между другото изтъкна, че дори и така сме недостатъчно на брой срещу извънмерната сила на графа. Накрая се наложи да отстъпя, защото тя се оказа непреклонна.
След като закусихме, Ван Хелсинг стана и каза:
— А сега, приятели мои, да тръгваме в нашето страшно дело. Въоръжени ли сте с всичко необходимо, както онази нощ, когато за пръв път посетихме убежището на неприятеля ни?
Уверихме го, че всичко в това отношение е наред и той продължи:
— Това е добре. А що се отнася до вас, мисис Мина, ще бъдете в безопасност до залез слънце, а ние до тогава ще сме се върнали… ако въобще се върнем. При все това ми позволете да ви осигуря защита срещу евентуално посегателство. Вече окачих на вратата на спалнята ви някои неща, които, както знаем, не ще позволят влизането на вампира. А сега ще докосна челото ви с това парче нафора. В името на Отца и Сина, и…
И се разнесе отчаян вопъл, който смрази сърцата ни. Допирът на нафората о челото й й бе причинил непоносимо изгаряща болка. Бедното ми момиче бе на мига разбрало значението на този факт и ужасът от него, както и самата болка бяха намерили израз в този потресаващ вик. Още ехото от него не бе заглъхнало и тя се смъкна на пода, коленичейки, и със скрито от разкошната й коса лице застена:
— Аз съм осквернена! Аз съм осквернена! И Всевишният отказва допир с плътта ми…
Аз се наведох и я прегърнах. Приятелите ни наблюдаваха сцената със сълзи на очите. Тогава Ван Хелсинг каза:
— Мила мисис Мина, Бог ще махне проклятието от вас, когато свърши това, което сме предприели в Негово име. Дотогава ще носим кръста си, както Синът му го е носил по Негова воля.
Думите му вдъхнаха надежда и решимост. И Мина и аз почувствахме това. Всички коленичиха до нас и се заклехме да вървим твърдо и докрай в предначертанията си.
Беше време да тръгваме, така че се простихме с Мина по незабравимо патетичен начин, тъй като никак не бе сигурно дали въобще ще се видим пак.
Влязохме в дома Карфакс без никакво затруднение и заварихме всичко както си беше първия път. Там не намерихме нито книжа, нито някакъв признак, че къщата е била ползвана по някакъв начин, а и разположението на сандъците в параклиса бе непроменено. Заставайки пред тях, професорът каза тържествено:
— А сега, приятели, трябва да стерилизираме тази пръст. Има някаква причина, за да я докара тъкмо нея толкова отдалеч. Но каквато и да е тя, ние ще я осветим.
Докато говореше, той извади някакви инструменти от чантата си и с тяхна помощ отвори единия от сандъците. Мирисът на пръст не бе никак приятен, но нашето внимание бе съсредоточено върху професора, който извади едно парче нафора, постави го в пръстта и отново затвори сандъка. После на същата процедура с наше участие бяха подложени и останалите сандъци, след което външно по нищо не личеше, че са били пипани.
Когато затворихме зад себе си вратата на параклиса, професорът каза с възтежък глас:
— Вече свършихме добра работа. Дано имаме същия успех на другите места, така че към залез-слънце мисис Мина да бъде спасена.
Докато преминавахме през парка, поемайки в посока на гарата, погледнах загрижено към болничната сграда и зърнах Мина, надвесена от прозореца на стаята ни. Махнах й с ръка, като същевременно й кимнах с глава, давайки й да разбере, че начинанието ни е минало благополучно. Тя отвърна по същия начин, с което показа, че е разбрала.
Влакът пристигна веднага и се качихме в него.
— Куинси и аз ще отидем да доведем ключар. Вие ще останете тук с професора и Джек. Така ще привличаме по-малко вниманието. Моята титла ще ни спести обяснения с ключаря и с евентуален полицай, който би могъл да прояви интерес към нас. Междувременно ще бъде добре да останете в парка, на някое място, откъдето къщата се вижда. Щом видите, че ключарят си е свършил работата и си тръгва, елате.
— Добре намислено! — изкоментира Ван Хелсинг.
Всичко мина според предначертанията. Отдалеч наблюдавахме, как доведеният ключар за кратко време успя да отключи вратата и си отиде. Малко след това всички се бяхме вече събрали в къщата. От първия бегъл поглед, който хвърлихме на интериора, разбрахме, че графът често е пребивавал тук. Тръгнахме на оглед заедно, почти долепени един о друг от страх да не бъдем нападнати изневиделица. В столовата намерихме осем сандъка с пръст. Осем от деветте, които търсехме! Нашата работа не бе приключена и нямаше да приключи, докато не намерим липсващия. След тази констатация „стерилизирахме“ наличните по вече описания начин и бидейки вече уверени в това, че графът в момента не е там, продължихме претърсването.
След като обиколихме всички помещения от тавана до мазето, стигнахме до заключението, че всички принадлежности на графа са събрани в столовата. Върху масата в нея, имаше документи за собственост на къщите в Пикадили, Майл Енд. Бърмъндси, карти, пликове; писалки и мастило. Имаше също и дрехи, четки, гребен, леген и канче… Легенът се оказа пълен с мръсна и кървава вода. Накрая открихме връзка ключове с най-различен размер и вид, вероятно за другите му къщи. Годалминг и Морис си записаха адресите на тези къщи и излязоха, взимайки ключовете със себе си. Останалите търпеливо зачакахме тяхното завръщане… или това на графа.
Глава двадесет и трета
— Приживе Дракула бил необикновен човек: боец, държавник, учен, алхимик… Имал блестящ ум, знания, надхвърлящи тези на който и да е негов съвременник, и сърце, непознаващо нито страх, ни угризения. Така по някакъв начин и вероятно с помощта на окултни познания умствената му енергия се запазила след физическата му смърт, макар че изглежда, паметта му не е непокътната. В някои отношения е като дете, но е в непрекъснат процес на растеж и съзряване, доколкото в случая могат да бъдат употребени тези понятия. Той експериментира, и то сполучливо, и ако не сме ние да се изправим насреща му, ще стане родоначалник на нов вид същества, чийто път ще минава по-близо до смъртта, отколкото до живота.
— Ох, и стана така, че всичко това се обръща срещу жена ми! — изстена Харкър. — А по какъв начин експериментира? Ако знаем повече по този въпрос, може би по-лесно ще го победим.
— Още със своето пристигане той започна бавно, но сигурно да изпробва силата и възможностите си; детинският му, но огромен мозък работи. Ние не можем да знаем каква част от него е била загубена със смъртта и какво ново е придобил при неестествения и запретен от Бога и природата досег с непознатите
