събудя: Изплашена, се огледах наоколо и усетих, че сърцето ми спира: до леглото, сякаш изплувал от мъглата, която вече бе изчезнала, стоеше един висок и облечен в черно мъж. Познах го веднага по описанията на тези от вас, които са го виждали: восъчнобяло лице, орлов нос, възчервени устни, дълги и остри зъби, показващи се от устата. Видях и белега на челото му, останал от удара на Джонатан. Поисках да викам, но не можех. Тогава, сочейки към Джонатан, той проговори: „Тихо! И при най-малкия звук ще му смажа черепа пред очите ти.“ Бях напълно парализирана от страх. Усмихвайки се подигравателно, с една ръка стисна рамото ми, а с другата разголи шията ми. В същото време каза: „Първо ще си възстановя малко силите. Стой спокойно. Не е нито за пръв, нито за втори път, когато утолявам жаждата си от вените ти.“ Усещах се замаяна, и това, което е най-странно, нямах действително желание да го отблъсна. Ох, боже мой! След това той допря гнусните си устни о гърлото ми и аз почувствувах, че силите ми ме напускат. Не знам колко е траяло. Всичко, но ми се стори, че мина безкрайно много време, докато отдели отвратителната си уста от шията ми. Тогава започна да издевателства над мен, като между другото каза: „Ти и останалите. Впрегнахте мозъците си срещу мен. Известно ми е, че си помогнала на мъжете да започнат преследването ми. Но ти вече знаеш, а и другите ще го узнаят по-късно, какво е да се изпречиш на пътя ми. Тези червеи трябваше по-скоро да пестят сили, за да пазят близките си. Докато се напрягаха в търсене на начини да ме унищожат, — и мен, който преди стотици години съм възглавявал битките на цели народности — аз си играех с тях. А ти, толкова обичана от всички, си сега плът от моята плът, кръв от моята кръв и занапред ще бъдеш моя другарка и помощничка. Оттук насетне, където и да си, ще се отзоваваш на повика ми. А сега ще направиш ето това.“ И произнасяйки последните думи, разтвори ризата си и с дългите си и остри нокти раздра гърдите си. Кръвта едва бе започнала да блика и той с една длан хвана здраво ръцете ми, а с другата натисна врата ми, така че да долепя устни о раната. По този начин или трябваше да се задуша, или да гълтам… Господи, Господи! Какво съм сторила, та да заслужа тази ужасна участ? Смили се над моята бедна душа, над която е надвиснала опасност по-страшна от смъртта!
И мисис Мина започна трескаво да трие устните си, като да ги изчисти от, осквернението. Бе започнало да се съмва…
Глава двадесети втора
— Не трябва да си крием нищо — съгласи се тя. — А и какво на този свят би могло да ми причини повече болка и ужас от тези, които изживях и изживявам.
Ван Хелсинг я загледа втренчено и каза с пълна откровеност:
— Не се ли страхувате да ни навредите, след това, което се случи?
— Не. Вече взех решение спрямо подобна вероятност.
— И какво е то?
— Ще се самонаблюдавам непрекъснато. И при появата на първите наченки на нещо, което би могло да ви застраши, ще умра!
— Мислите ли да се самоубиете? — попита професорът със свито гърло.
— Щях да го направя, ако нямах приятели, които ме обичат и които биха ми спестили такова мъчително усилие.
Докато говореше, Мина ме погледна многозначително. Професорът стана, доближи се до нея и сложи длан върху главата й.
— Бедното ми момиче. Ако беше така лесно, аз самият бих помогнал в подобно разрешение още в настоящия момент. Но не; аз съм тук, за да се изправя между вас и смъртта. Не бива да умирате от ничия ръка, а още по-малко от вашата собствена. Докато онзи, който ви причини такова зло, не е действително и напълно мъртъв, ще трябва да се държите с все сила за живота си, защото иначе ще станете като него.
След известно време мълчание Мина отвърна:
— Тогава, обещавам, че ако Бог позволи да продължавам да живея, ще се боря.
След това се оказа, че както обикновено Ван Хелсинг вече е мислил и има готов план за по-нататъшните ни действия.
— Добре е, — започна той — че при съвещанието, което имахме, след като посетихме Карфакс, не взехме никакво решение относно сандъците с пръст, които се намират там. Ако бяхме предприели нещо в тази насока, графът щеше да отгатне плана ни и щеше да вземе мерки. А сега не знае намеренията ни, както и не предполага, че разполагаме със средства да стерилизираме неговите леговища и да му попречим да се приютява в тях. Понастоящем имаме достатъчно сведения за тяхното разпределение, за да можем да ги намерим всичките. Така че този ден е наш и в него лежат нашите надежди. Слънцето, което тази сутрин изгря, за да освети толкова болка и страдание, ще ни е в закрила. Докато не падне нощта, чудовището ще трябва да запази сегашния си облик. То е ограничено от човешката си външност и не ще може нито да се разтопява във въздуха, нито да се приплъзва през пролуки и цепнатини. Ако реши да премине някой праг, ще трябва да отвори вратата като всеки смъртен. Тъй че разчитаме на днешния ден, за да посетим всичките му убежища и да ги стерилизираме. Като направим това, ако не сме успели междувременно да го хванем и унищожим, то така натясно ще сме го притиснали, че погубването му ще е въпрос на кратко време.
Станах веднага на крака, тласкан от мисълта, че губим ценни за живота на Мина минути. Но Ван Хелсинг вдигна ръка:
— Не, Джонатан. Във всичко това най-бързо до вкъщи се стига по най-дългия път, както казва поговорката. Всички ще действаме, и то бързо, когато му дойде времето. Възможно е ключът на ситуацията да се намира в онази къща в Пикадили. Графът може да е купил много къщи. За всички тях трябва да притежава документи за собственост, ключове и тъй нататък. Има и чекова книжка и други книжа. С една дума, той съхранява някъде всички тези неща. А защо да не е в това централно и същевременно удобно място, където може по всяко време да влиза и излиза и през двата входа, без някой да му обърне внимание поради околното улично движение? Ще отидем и ще претършуваме тази къща.
— Щом е така, да тръгваме! — извиках аз. — Губим ценно време.
— И как ще влезем в къщата на Пикадили? — възрази по-скоро, отколкото попита професорът.
— Няма значение как! — отвърнах поривисто. — Ако ще и да разбием вратата.
— Забравяш полицията. Къде ще е тя през това време и какво ще каже?
Професорът имаше право и бях сигурен, че ако не бързаше, то съображенията му за това бяха основателни. Затова казах с възможно най-сдържан тон:
— Вие вероятно разбирате напрежението, което е в мен.
— Разбирам го, млади човече, и най-малко желая да го засилвам. Ще дочакаме часа, в който оживлението по улицата е най-голямо. Именно тогава са най-малки изгледите да привлечем вниманието. Ще се държим по възможно най-естествения начин, като че сме собственици на къщата, които са си загубили ключа и са се обърнали към услугите на ключар. Веднъж влезли вътре, ще можем да намерим още ориентири. След това ще бъде целесъобразно да се разделим: неколцина от нас ще останат на място, а останалите ще тръгнат към Бърмъндси и Майл Енд, където трябва да има още сандъци с пръст.
Лорд Годалминг се изправи.
— Мога да улесня нещата. Ще разпоредя по телеграфа на хората си да държат в готовност в наше разположение коне и екипажи.
— Вижте Артър. — обади се Морис — добра идея е да разполагаме с коне, в случай че ни се наложи да се придвижим бързо от едно място на друго, но що се отнася до екипажите, не ти ли се струва, че твоите карети с хералдически знаци по тях твърде много ще привличат вниманието? Моето мнение е при нужда да наемаме файтони.
— Куинси има право — отсече професорът. — Нашето начинание е трудно и тайно и трябва да го вършим, без да вдигаме шум.
Мина ни слушаше с голямо внимание и с радост забелязах, че разговорът като че ли я отвлича от
