кръв. Тръгвам натам…
Глава двадесет и първа
— Идете да доведете доктор Ван Хелсинг — наредих му аз. — Кажете му да дойде веднага.
Професорът дойде начаса по халат и чехли. Като видя потърпевшия, се върна обратно и не след дълго се появи отново, вече облечен, носейки чанта с хирургически инструменти.
— Нека санитарят излезе — прошепна ми той в ухото. — Ще е добре да бъдем сами, когато Рънфилд дойде в съзнание след операцията.
Така че освободих санитаря и внимателно заоглеждах пациента. Установихме и фрактура на черепа. Мнението на Ван Хелсинг бе, че трябва да оперираме незабавно, преди да е станало твърде късно. Вече подготвяхме необходимото, когато на вратата се почука и аз отворих. В коридора стояха по пижама Артър и Куинси.
— Можем ли да влезем? — попита Артър. — Чух, че санитарят вика професора и му говори за някакво произшествие…
Пуснах ги да влязат и те в хор изпуснаха възклицания на удивление и състрадание. А Ван Хелсинг каза:
— Ще изчакаме известно време, за да определим кое е най-подходящото място за отваряне. Така ще можем да измъкнем съсирека бързо, тъй като е очевидно, че кръвоизливът се увеличава.
Минутите се заизнизваха мъчително бавно. Непрекъснато си мислех какви ли ужасни слова би могъл да произнесе Рънфилд, ако дойде в съзнание. Мълчанието ставаше нетърпимо. Погледнах към другарите си и видях, че лицата им изразяват напрежение, не по-малко от моето. По едно време състоянието на злощастника се влоши и ние разбрахме, че е възможно да умре всеки момент. Аз и професорът се спогледахме. Той каза с драматичен глас:
— Нямаме време за губене. Вероятно това, което би могъл да каже, ще предотврати смъртта на мнозина. Да оперираме над ухото.
И без да казва нищо повече, той се впусна в операцията. Отначало дишането на Рънфилд продължаваше да е едва доловимо, но после изведнъж си взе дъх толкова дълбоко, че сякаш гърдите му щяха да се пръснат. Отвори очи, но те останаха неподвижни и безжизнени. Малко по малко обаче погледът му доби блясък и израз на радостна изненада.
— Ще бъда мирен, докторе — прошепна с въздишка на облекчение. — Кажете им да ми свалят усмирителната риза. Сънувах ужасен сън, който така ме изтощи, че не мога и да мръдна. Какво е станало с лицето ми? Боли ме.
— Разкажете ни съня си — обади се професорът.
— А, доктор Ван Хелсинг е тук? — зарадва се Рънфилд. — Толкова любезно е от ваша страна, че сте дошъл. Дайте ми малко вода; устните ми са пресъхнали. След това ще се опитам да ви разкажа съня си…
Тук той млъкна и като че ли се готвеше да загуби съзнание. Направих знак на Куинси да отиде до кабинета ми за коняк. След малко овлажнихме устните на Рънфилд и той се съвзе. Обаче смятам, че през тази пауза мозъкът му е продължил да работи, защото ме погледна по начин, който никога не ще забравя, и прошепна:
— Не бива да се лъжа; случилото се не е сън, а болезнена действителност. Навлажнете пак устните ми, моля ви се. Имам нещо ви кажа, преди да умра, понеже мисля, че часът ми е ударил. Благодаря! Онази нощ, след като напразно ви заклевах да ме оставите да си ида, а вие си тръгнахте непреклонни, оставяйки ме сам, стоях дълго време потопен в отчаяние. После изведнъж усетих, че ме изпълва спокойствие и си дадох сметка къде се намирам. Зад болницата кучетата се разлаяха…
— Продължавайте — подкани го тихо Ван Хелсинг, едва сдържайки вълнението си.
— Обгърнат в мъгла, той се приближи към прозореца ми. И преди го бях виждал неведнъж, но сега бе от плът, а не призрак и очите му бяха свирепи като на гневлив човек. Беше разтегнал червените си устни в ужасяваща усмивка и когато се обърна по посока на лаещите кучета, острите му зъби проблеснаха под лунната светлина. Отначало не исках да му позволя да влезе, но той започна да ми обещава разни неща, не с думи, а с действия.
— По какъв начин? — пожела да узнае професорът.
— Като правеше да се появяват. Започна да шепне: „Плъхове, плъхове, плъхове! Стотици, хиляди, милиони плъхове и всеки един от тях е едно съществувание! И котки! Всичките те са живот! Всичките са живот, години живот!“ Изсмях му се и поисках да се увери дали е в състояние да изпълни обещанието си. Тогава той ме привика още по-близо до прозореца, вдигна ръце и започна да прави безсловесни заклинания. И някаква тъмна маса заля моравата и започна да се вълнува. Можах да различа безброй плъхове с блестящочервени очи като неговите, само че по-малки. Спря ги с едно движение на ръката и пак ме погледна и проумях, че иска да ми каже: „Ще те даря през вековете с всички тези съществувания и с много повече и по-големи, ако коленичиш пред мен и ме почиташ и обожаваш.“ После като че някаква кървавочервена пелена падна пред очите ми и преди да си дам сметка какво върша, му отворих прозореца и му казах: „Заповядай господарю и повелителю мой!“ Плъховете изчезнаха, а той влезе в стаята и се изправи пред мен.
На това място гласът на Рънфилд отслабна и наново му наръсих устните с коняк. След което той продължи:
— Цял ден очаквах знак от него, ала напразно. Не ми изпрати дори една муха. А когато луната изплува и той се промъкна през прозореца, ако и да беше затворен, аз се разярих. Но той ми се подигра и с пламтящи очи мина господарски край мен. Не можах да го спра. В същия миг в ноздрите ми нахлу аромата на парфюма на мисис Харкър…
Двамата мъже, които стояха зад главата на Рънфилд, за да не може да ги види, се наведоха напред, та да чуват по-добре. А професорът трепна, цял се разтрепери и лицето му още повече помрачня. Рънфилд продължи:
— Когато мисис Харкър дойде да ме види този следобед, не беше същата. Не изпитвам интерес към бледите хора; харесват ми пълнокръвните, а нейната кръв като че се беше доста изчерпала. Не бях мислил за това преди, но когато тя си отиде, мисълта, че той и изсмуква живота, ме влуди. Взех решение и се подготвих за идването му. Чувал съм да казват, че лудите притежават необичайна сила и тъй като зная, че съм луд… поне понякога… реших да употребя тази си сила. И когато дойде времето и той проникне вътре, се нахвърлих върху му и го притиснах с цялата си воля и душа, чувствайки се сигурен, че ще победя, защото не исках да продължава да отнема от живота на мисис Харкър. Но тогава го погледнах в очите. Погледът му, сякаш ме изгори и усетих, че силите ми гаснат. А той ме вдигна нависоко и със страшна сила ме тръшна на пода…
Гласът на Рънфилд съвсем заглъхна. Ван Хелсинг рязко се изправи и каза:
— Сега знаем най-лошото. Той е тук и знаем намеренията му. Може би не е прекалено късно. Ще трябва да се въоръжим… като онази нощ. Да не губим време!
Изтичахме по стаите си, откъдето взехме всичко необходимо, и пак се събрахме в коридора. Спряхме се пред вратата на семейство Харкър. Арт и Куинси отстъпиха назад. Последният попита:
— Трябва ли да ги безпокоим?
