Дракула

писмата от масата и каза:

— Надявам се, че ще ме извините, но тази нощ имам много работа да свърша. Вече при вратата се обърна и след кратка пауза добави:

— Позволете ми да ви предупредя, млади приятелю: ако напуснете тези помещения, не си позволявайте да спите никъде другаде из замъка. Той е стар и е пълен със спомени; онзи, който заспи в него по непредпазлив начин, го очакват ужасни съновидения. Внимавайте! Ако ви се доспи, побързайте да се приберете в спалнята си, където почивката ви ще е спокойна. В случай, че не бъдете внимателен в това отношение, то тогава… — Тук той приключи, правейки едно движение с дланите си, сякаш ги измива, нещо, чието значение превъзходно разбрах. Съмнявам се дали бих могъл да имам сън по-страшен от свръхестествения и изтъкан от ужасяващи потайности покров, който се бе спуснал върху ми.

По-късно. Не ще ме е страх да спя на никое място, където той не е. Закачих разпятието над кревата си, смятайки, че това ще отпъди кошмарите от съня ми; реших там да си и остане. Тишината в замъка бе пълна и се впуснах да бродя из него, придобивайки известно чувство за свобода. Този нещастен живот къса нервите ми; страх ме е от собствената ми сянка и ме изпълват плашещи мисли. Докато се навеждах от един прозорец, някакво движение привлече вниманието ми. Беше на етажа под мене и любопитството ми бързо отстъпи място на едно непреодолимо чувство на ужас и отвращение. Това, което видях, бе, че тялото на графа се измъква от един отвор, за да запълзи с главата надолу по стената на замъка, над страховитата бездна, като плаща му бе разперен настрани, подобно на огромни криле. Отначало не можах да повярвам на очите си. Помислих, че е някаква шега на лунната светлина, съчетана с играта на нощните сенки. Но продължих да се вглеждам и се убедих, че не е никакъв мираж. В плен на каква разновидност на човек или на животно се намирам? Обзема ме все по-голям страх и не виждам никакво спасение за себе си.

15 май. Още веднъж видях графа да излиза от замъка като гущер. Сега, знаейки, че не е тук, реших да използвам възможността, за да отида по-далеч в своите разузнавания. След като преминах край безкрайната поредица от заключени врати, стигнах до едно непознато ми до този момент крило на замъка; изкачих се по едно тясно каменно стълбище и се изправих пред една врата, която се отвори при натиска ми. Съдейки по мебелировката, това е била частта от замъка, заемана в миналото от дамите на дома, и в нея имаше следи от повече комфорт. И ето ме, седнал край една дъбова масичка, на която онези жени толкова пъти са писали писмата си, за да вписвам и аз сега със стенография в дневника си подробностите от последните произшествия.

По-късно: утринта на 16 май. Едвам бях затворил своя дневник, слагайки го в джоба си заедно с молива, когато почувствах, че ми се доспива. Тутакси ми дойде наум предупреждението на графа, но ми се прииска да не му се подчиня, така че реших да спя тук, на мястото, където красиви жени са плакали за мъжете си, сражаващи се с безмилостни войни. Предполагам, че трябва да съм заспал. Надявам се да е било така, но се и опасявам, че не е било, защото това, което се случи, бе стряскащо реално, толкова реално, че сега, седейки огрян от утринното слънце, не мога по никакъв начин да повярвам, че е било сън.

Не бях сам в помещението. Всичко си беше същото, както когато влязох; виждах и следите от стъпките си по прашния под. Ала пред мен, осветени от лунната светлина, имаше три млади жени с изискани одежди и осанка. При вида им помислих, че трябва да сънувам, тъй като ако и луната да бе зад тях, те не хвърляха сянка на пода. Приближиха се до мен, загледаха ме и после зашепнаха помежду си. Две бяха тъмнокоси и с орлови носове като този на графа, а третата бе много красива със златистите си коси и очи като светли сапфири. И трите имаха блестящи бели зъби, приличащи на перли върху аленината на чувствените им устни. Внезапно усетих силно желание тези устни да ме целунат. Не би трябвало да записвам това, за да не причиня болка на Мина, в случай, че един ден прочете тези страници, но това е истината. Избухнаха в смях, русокосата кокетно въртеше глава, а другите две я подстрекаваха. Едната каза:

— Хайде! Ти си първа, ние те следваме. Твое е правото да започнеш.

Другата добави:

— Млад е и силен; ще има целувки за всичките.

Лежах неподвижно в сладостно очакване, наблюдавайки ги иззад полуотворените си клепачи. Красавицата подви колене и се наведе над мен. Заля ме вълна от сладострастие, едновременно възбуждащо и отблъскващо. Тя изви шия и облиза устните си досущ като животно; луната ми позволи да видя добре тяхната овлажненост, както и червенината на езика й, потрепващ между белите й и остри зъби. Започна да навежда глава, като устните и отминаха устата и брадата ми, устремявайки се към гърлото ми. За малко се поспря, през което време чух отново примляскването на езика й с устните и зъбите и усетих топлия й дъх върху шията си. Когато тези устни влязоха в досег със свръхчувствителната кожа на гърлото ми, изпитах нежна тръпка, сетне почувствах допира на върховете на два остри зъба. Затворих очи в томителен екстаз и зачаках с туптящо сърце.

Но в същия миг ново чувство премина през мен. Усетих присъствието на графа, който като да бе разярен. Несъзнателно отворих очи и видях силната му ръка да сграбчва нежния врат на хубавицата, отделяйки я рязко от мен. Очите му горяха като че ли огънят на преизподнята се бе разпалил в тях. Със замах отхвърли жената, после с властно движение като че направи знак другите да не се приближават. Беше същият жест, с който възпря вълците.

— Как се осмелявате да го пипате? Как смеете да му хвърляте око, след като ви забраних това? — ревна графът. — Този човек ми принадлежи! Онази от вас, която го доближи, ще си има работа с мен.

Русата се изсмя предвзето и се обърна, за да му отговори:

— Ти никога не си обичал! Не знаеш какво е да обичаш!

Другите жени се присъединиха към смеха й, а графът, след като ме погледна внимателно, прошепна:

— Аз също мога да обичам; вие самите сте в състояние да го потвърдите, ако се поровите в миналото. Не е ли така? Добре, обещавам ви, че след като си свърша работата с него, ще можете да го целувате на воля. А сега вън, вън! Трябва да го събудя, тъй като ни предстоят много дела.

— Няма ли нещо за нас тази нощ? — се осведоми едната от тях, посочвайки с усмивка чувала, който той бе оставил на пода и който мърдаше; като че ли нещо живо имаше в него.

В отговор графът кимна с глава. Една от жените се втурна и отвори чувала. Ако ушите ми не ме излъгаха, дочух тънък плач като на полузадушено малко дете. Жените се струпаха около му, а аз се вцепених от ужас. Но те бързо си тръгнаха, отнасяйки със себе си страшния чувал.

Тогава загубих съзнание.

Глава четвърта

Дневникът на Джонатан Харкър (продължение)

Събудих се в леглото си. Графът трябва да ме бе домъкнал до тук и съблякъл по всяка вероятност набързо, защото съдържанието на джобовете ми бе непокътнато. Ако бе открил съществуването на този дневник, то той щеше да го вземе или унищожи. Обгръщам стаята с поглед; по-рано ми се струваше изпълнена с дебнещи заплахи, а сега ми се вижда истинско светилище. Нищо не може да бъде по-страшно от онези гнусни жени, които се канеха… се канят… да изсмучат кръвта ми.

19 май. Миналата нощ графът поиска от мен с най-меден тон да напиша три писма: едното, твърдящо, че напускам замъка след няколко дни, второто, известяващо тръгването ми, и третото, съобщаващо благополучното ми пристигане в Бистриц. Обясни ми, че пощата е нередовна и че ако пиша сега, ще успокоя приятелите си. Престорих се, че споделям виждането му и го попитах какви дати да сложа на писмата си. След като помисли малко, той каза:

— Първото би трябвало да бъде от 12 юни, второто — от 19 юни, а третото — от 23 същия месец.