Той се усмихна по начин, който не ми хареса.
— А багажът ви?
— Ще изпратя да го вземат по-късно.
— Добре, не бих искал да останете и един час у дома ми срещу волята си, макар, че ме натъжава тръгването ви и самото ви силно желание за това. Хайде!
С престорено скръбно изражение на лицето и със свещник в ръка, той ме поведе надолу по стълбите към преддверната зала. Изведнъж се спря и възкликна:
— Чуйте!
Воят на вълците ечеше съвсем наблизо и като че ли нарасна по сила, когато графът вдигна ръка. След кратко спиране той продължи пътя си към портата, свали от нея огромните вериги и започна да я отваря. С удивление установих, че тя не бе заключена и не можах да повярвам на очите си.
Докато портата малко по малко се отваряше, навън вълците виеха все по-яростно; техните червени уста със скърцащи в тях зъби се мяркаха през процепа. Разбрах, че засега борбата с графа е безполезна. Извиках:
— Затворете вратата! Ще чакам до утре! — И закрих лицето си с длани, за да скрия сълзите на горчиво разочарование. С един замах на мощната си ръка графът затръшна портата.
Бях вече в стаята си и се готвех да си лягам, когато от другата страна на вратата до слуха ми достигна тих шепот. Приближих се на пръсти и се заслушах. Беше гласът на графа:
— Върнете се на местата си! Вашето време още не е дошло. Чакайте; имайте търпение. Тази нощ е моя, следващата е ваша.
Последва тих смях и аз с ярост отворих вратата. Там, облизвайки устни, стояха трите жени. При появата ми те се разсмяха, сега вече силно и някак си заплашително, и изчезнаха.
Катерейки се по зида, влязох през прозореца в стаята му и оттам слязох по описания вече път в параклиса. Сандъкът се намираше на същото място до стената, но сега капакът му беше сложен, а гвоздеите — готови за заковаване. Бях решен да претърся тялото за ключа, така че вдигнах капака и го подпрях о стената; и тогава видях нещо, което изпълни душата ми с ужас: Вътре се бе проснал графът, ала с възвърнат младежки вид: косите и мустаците му си бяха сменили цвета от бял на възтъмен; бузите му бяха станали по-пълни и покрити с руменина, а устните му бяха по-алени от всякога, защото бяха наквасени с прясна кръв, стичаща се на струйки по врата му. Гнусното създание лежеше като пиявица, напила се до насита. Потръпнах, навеждайки се отгоре му, и сетивата ми се възбунтуваха при допира е него, но трябваше да го претърся или бях загубен. Идната нощ тялото ми можеше да послужи за такова пиршество на скверните три жени. Претършувах го внимателно, но не намерих и следа от ключа. Погледнах пак лицето на графа: то се бе изкривило в подигравателна усмивка. Това беше ужасяващото същество, на което аз помагах да се пресели в Лондон, където то през идните векове ще утолява жаждата си за кръв! Тази мисъл ме вбеси и на мига ме изпълни с неудържимото желание да отърва света от такова страшилище. Грабнах една лопата, оставена там след копаене, и като я вдигнах високо, замахнах да я стоваря върху омразното лице. Ала внезапно главата се извърна и втренчи неподвижен поглед в мен. Тази гледка ме парализира, лопатата се отплесна, отклони се, удари челото му, изхлузи се от ръцете ми и падна върху сандъка. Когато я дръпнах, тя се закачи о края на капака, които се захлупи и скри от очите ми ужасната гледка.
По-късно от високо чух чуковете на циганите да заковават пироните на сандъка, чух звуците от товарене на каруци, както и плющенето на камшици и скърцането на колела. Не ще остана нито минута в замъка сам с трите Вещици! Ще се катеря по стените, доколкото мога. Ще задигна малко злато със себе си, защото може да ми е нужно после, ако успея да се измъкна от това проклето място.
Поне божията милост е за предпочитане пред тези чудовища. Поне на дъното на пропастта човек може да намери човешки покой.
Сбогом на всички и най-вече на теб, Мина!
Глава пета
Драга Люси,
Прости ми за закъснението, с което ти пиша, но животът на една учителка понякога е уморителен. Освен това уча усилено стенография, та да мога да помагам на Джонатан, когато се оженим. Понякога с него си пишем писма в тази форма, а той пише така и дневника си за своите пътувания в чужбина. Когато се събера с теб, и аз ще прибягна до този начин в собствения си дневник. Но ще ти разкажа лично за плановете си. От Трансилвания Джонатан ми изпрати няколко кратки реда, в които казва, че е добре и че ще се завърне след около седмица. С нетърпение очаквам да чуя неговите разкази за преживяванията му. Сигурно е прекрасно да опознаваш други страни. Питам се дали ние, искам да кажа Джонатан и аз, ще имаме възможността да попътуваме някога заедно.
Като ми пишеш, постави ме в течение на всички новини. От доста време не разказваш нищо, а дочух слухове за някакъв висок и къдрав хубавеляк. Какво ще кажеш за това? Сега се разделям с теб, защото стана вече много късно.
Драга Мина,
Несправедлива си в обвиненията си, че не ти разказвам нищо, тъй като няма нищо интересно за отбелязване. Що се отнася до високия и къдрав мъж, предполагам, че става дума за мистър Холмууд. Идва често да ни види и се разбира много добре с мама, с която разговаря надълго на интересуващи ги теми. Преди време се запознахме с един човек, който би бил идеален за теб, ако ти не беше сгодена за Джонатан. Привлекателен е, елегантен и от добро семейство. Лекар е и е много интелигентен. Представи си: само двадесет и девет годишен е, а му е поверен един голям приют за душевноболни. След като ми го представи мистър Холмууд, идва често у дома и той. Има странния навик да гледа другите право в лицето, като че опитвайки се да чете мислите им. Казва, че прави интересно психологическо изследване. Артър твърди, че… Ето че назовавам мистър Холмууд с малкото му име. Чувствата ми накрая ме издадоха. Никога не съм имала тайни от теб; от малки сме се смели и плакали заедно. Досети се, нали? Обичам го, Мина, но се изчервявам,
