Сега вече зная колко време живот ми остава. Бог да се смили над мен!
Написах посланията. На Мина — в стенографска форма, описвайки положението си, но без ужасите, които и аз самият едва издържам. В случай, че посланието не достигне предназначението си, графът не ще бъде в състояние да разбере докъде се простира моята осведоменост. Колкото до писмото до мистър Хоукинс, в него аз с обичайна писменост го молех да се свърже с Мина.
Хвърлих писмата през прозореца и мъжът, който ги подхвана, ги притисна към гърдите си и кимна с глава. Това е всичко, което можах да направя. После отидох в библиотеката и се отдадох на четене…
Малко по-късно графът дойде, седна до мен и ми каза с познатия ми вече меден глас, докато отваряше двете писма:
— Един от циганите ми даде това. Вижте! — Със сигурност вече ги бе чел. Едното е ваше, предназначено за приятеля ми Питър Хоукинс, другото представлява нещо долно и е оскърбление спрямо приятелството и гостоприемството. — Очите му проблеснаха злобно при вида на странните знаци… — Не е подписано. Така, че можем да считаме, че не ни засяга. Колкото до първото, ще го изпратя, щом като е ваше. Кореспонденцията ви е свещена за мен, млади приятелю.
След като излезе от помещението, чух, че внимателно превърта ключа в ключалката на вратата. Отправих се веднага към спалнята си и колкото и странно да изглежда, потънах в дълбок сън. И отчаянието си има своите мигове на спокойствие.
Бях прекарал около половин час на прозореца, когато видях графа да излиза. Отдръпнах се предпазливо, като в същото време продължавах да го наблюдавам. С изненада видях, че е облякъл дрехите ми, с които бях пристигнал, и че от рамото му виси страшната торба, която онези скверни жени бяха отмъкнали. Нямаше съмнение относно намеренията му. Щеше да внуши на хората, че виждат мен с двояка цел: първо, за да създаде впечатлението, че съм бил виждан из околните населени места да изпращам писма и, второ, за да ми бъдат приписани собствените му злодеяния, които върши.
Решен да дочакам завръщането на графа, упорито се заседях до прозореца. Ала по едно време ми се стори, че на лунната светлина започват да се очертават силуетите на трите призрачни жени, на които бях обречен. Тогава избягах оттам и се почувствувах по-сигурен в стаята си, където лунните лъчи нямаха достъп, а светилникът гореше ярко.
Около два часа по-късно откъм стаята на графа се разнесе нещо като остър писък, който рязко секна, като че ли бързо заглушен; след това последва дълбока и смразяваща кръвта тишина. С туптящо сърце се опитах да изляза, но открих, че междувременно съм бил заключен. Оказах се затворен и безпомощен. Седнах и просто заплаках.
Както седях така, до мен от двора достигна сърцераздирателен женски вик. Втурнах се към прозореца и наистина видях една разчорлена жена с притисната о гърдите длан като след дълго тичане. Когато съзря лицето ми на прозореца, тя се втурна напред, крещейки заплашително:
— Чудовище, върни ми сина!
Падна на колене и с протегнати ръце повтори същите думи с тон, който преобърна сърцето ми. Сетне заскуба косите си и заудря гърдите си под напора на необуздани чувства. Накрая, ако и вече да не я виждах, пусна в ход юмруците си по вратата.
Някъде над мен, вероятно откъм кулата на замъка, отекна гласът на графа, зовящ с рязък метален шепот. Отговорът на призива му не закъсня: вълчи вой се разнесе околовръст. След броени минути една глутница вече влизаше в двора. След това нито жената викаше, нито вълците виеха. Малко по-късно те започнаха да се разотиват един по един, облизвайки се. Не ми бе жал за нея, тъй като сега знаех какво е станало с нейното дете и смъртта и беше дори желателна.
Какво да предприема? Как да се измъкна от този злокобен кошмар?
Прекатервайки се, влязох вътре и се огледах. В дъното на стаята, която се оказа съвсем празна, имаше тежка врата. Натиснах бравата. За щастие вратата се отвори и се озовах в каменен коридор, водещ към вита стълба, която се спускаше надолу. Заслизах предпазливо, докато стигнах до нещо като тунел, дъхтящ неприятно на стара и прясно разкопана земя. Колкото повече напредвах, толкова този мирис ставаше по- тежък. Накрая бутнах една открехната врата и се намерих в полусрутен параклис, който очевидно бе и гробище. Земята бе скоро разкопавана и в нея почиваха големи дървени сандъци. На няколко места стълби водеха към гробници и аз се насочих към тях с твърдото решение да изследвам всичко, въпреки ужаса, който стягаше сърцето ми. В две от тях не видях нищо друго, освен остатъци от стари ковчези и купища прах; в третата направих откритие. Там, в един от големите сандъци, които бяха общо петдесет на брой, лежеше графът! Не можех да реша мъртъв ли е или заспал, защото макар очите му да бяха отворени и неподвижни, те нямаха стъкления отблясък като на мъртъвците, а устните му се червенееха както винаги. От друга страна, нито помръдваше, нито дишаше, нито пък сърцето му биеше. Наведох се над него, опитвайки се да открия някакъв признак на живот, но напразно. До сандъка се намираше капакът му, продупчен на няколко места. Помислих си, че може би ключовете са у самия граф, но когато понечих да го пребъркам, срещнах погледа на мъртвите очи, и там видях толкова омраза, независимо дали той си даваше сметка за моето присъствие или не, че хукнах да бягам, връщайки се в стаята на това дяволско същество, за да запълзя оттам наново по зида. Вече в стаята си, се проснах задъхан на леглото и се опитах да осмисля всичко дотук…
Заспах, докато четях в библиотеката и графът ме събуди, като се показваше много любезен.
Утре заминаваме, приятелю. Ще се върнете в хубавата си Англия, а аз — към една работа, която може да свърши така, че повече никога да не се срещнем. Писмото ви бе изпратено. Утре не ще бъда тук, но всичко ще бъде готово за пътуването ви. Когато циганите привършат това, що имат да вършат тук, моята карета ще ви вземе, за да ви откара до прохода Борго, откъдето ще се качите на пътната кола от Буковина за Бистриц. Но съм с надеждата, че ще ви видя пак в замъка на Дракула.
Изпълнен с недоверие, реших да подложа на проверка искреността на чудовището, така че го попитах:
— Защо да не замина тази нощ?
— Защото, скъпи приятелю, кочияшът и екипажът са по задачи.
— Да вървя пеш, ще е удоволствие за мен. Предпочитам да тръгна веднага.