е в селото им Бенковски, та затова тия награбиха мотики, брадви, оръжия и се затекоха към станцията, която е наблизо към селото. С тях заедно отиде и Крайчо Самоходов.
Разбира се, че тая мярка нямаше в себе си нищо стратегическо, защото ако линията и телеграфът се скъсат на Белово, то до Сарамбей, три часа разстояние, си оставаха здрави; но нали е работата да правим пакости? Всичко се оправдава.
После малко машините на телеграфа се търкаляха навън, мнозина отидоха по пътя към Сарамбей да развалят линията на железницата. Началникът на станцията, стар немец, с баронска титла, поиска да ни напомни някои параграфи от капитулациите и от регламентите на железницата, но Крайчо Самоходов го покани да има добрината да се не приближава, защото ще стане нужда да употребим и ние своите параграфи. И надутият немец отстъпи от своите овековечени права.
Заптиите от станцията се затвориха на горния етаж и дума не искаха да чуят, че ако се предадат, ще по-стъпят благоразумно.
— Да се запали станцията и да се избият всичките непокорни! — отговори Бенковски, когато отидоха няколко души беловчани да го питат как да постъпят с непокорните.
После малко пушките затрещяха на железницата и станцията пламна от четирите страни. Заптиите бидоха избити; но юначеството не оставаше на наша страна, а на тяхната, защото те, макар да бяха поганци, пак умяха да измрат мъченически, не преклониха глави да се предадат. Един от тях, арапин, хвърли се от зданието на земята, но бе застрелян посред Марица, като бягаше. Неговият пъстър ат се подари на един немец, Албрехт, който тръгна с нашата чета и за когото ще говоря по-надолу.
Находящите се в Белово европейци, немци, италианци, гърци и пр., искрено или от страх и проста учтивост, не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно, без да знаеха, че нямаше кой да обърне внимание на техните вратовръзки и сетири. Тия ни поздравиха с успеха на въстанието, сърадваха ни и наглед се показаха, че повече са възхитени и от самите българи. Бенковски им отговаряше кое на италиански и полски, кое чрез друга, които служеха за преводачи. Аз се много боях да не би тия пусти етикеции и маймунджулъци да дотегнат на Бенковски най-после, който ще оскърби гостите. Направо той не им каза нищо, но все не можа да се стърпи от да не покаже някои дързости.
Във време на разговора с тях той надничаше от минута на минута през прозореца да гледа четата, която, както казах, се беше спряла пред дома на поп Михаила. Вижда се работата, че той забележи някоя нередовност между дружината и искаше да каже нещо, но прозорецът се не отваряше. Опъна той един път, опъна два, а прозорец се не отваря. Без никакви предварителни извинения и много-много мисление той си стисна юмрука и прасна стъклото колкото си може, което попада на малки парчета. Пъхна си главата през дупката, изкомандва нещо със строг тон и като се обърна към уплашените гости, които се спогледаха под вежди, почна пак прекъснатия разговор, като че нищо да не се е случвало.
Понеже бяхме издали заповед, щото всичките находящи се в Белово турци да се хванат и обезоръжат, някой си Тратник, славянин, инспектор на горите, дългата брада на когото достигаше почти до пояса, поиска аудиенция от стражата, че иска да се види с войводата, комуто имал да говори за важни работи.
— Дойдох, госпoдин капитане, да искам пас за моя Саида, да се пусне от вашите стражи заедно със свое оръжие — каза Тратник с такъв тон, като че искаше отпуск от своя шеф.
Саид беше турчин, гавазин при просителя.
— Кой си ти и на какво основание искаш да ти се даде това право? — попита Бенковски и стисна изново юмрука си.
— Я съм славонин, госпoдине, инспектор на горите и поданик на Негово аустрийско величество — отговори Тратник, който употреби ударение над височайшата титла.
— Ако ти си немец и ако твоят господар е неограничен деспот в земята си, то аз съм българин и немилостив бунтовник в страната, на своето бащино огнище! Аз заповядвам тука! — извика Бенковски по- страшно и сложи ръката си върху масата дотолкова силно, щото пълните с млечно кафе чаши изпопадаха на земята. — Скоро турчина да доведеш, че ей сега ще метна въжето на врата ти!…
— Слушам, госпoдин капитане… — отговори той и русата му брада се разлюля.
После малко Саид бе доведен при нас от двама беловчени, които му носеха оръжието.
Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр., приехме ние от европейците. Съкровищникът на четата, М. Шишков, който беше изсипал една торба бели меджидии върху една маса, канеше всичките притежатели на подарените неща да им заплати, но тия не приеха по благороден начин даже и за ония оръжия, които ние им поискахме да ни продадат, понеже голяма нужда имахме от тях.
Приеманието на посещенията се продължи около един час. Разни личности дойдоха да поздравят войводата. В тяхното число имаше и един сърбин, който дойде само за тава, да прочете на Бенковски една ода, посветена нему. Тя се захващаше така, че тъмен облак се подал от града Панагюрище, посред който летял орел с огнени крила. Облакът не бил друго нищо, освен нашата хвърковата чета, а орелът — Бенковски и пр. Докато сърбинът прочете тия стихове, три пъти се спира да си трие сълзите. Той казваше, че били написани от него, но не вярвам да е живял някога в Белово поет.
Подир сърбина влезе при войводата един българин, облечен с панталони, на възраст около 45–50 години, който водеше за ръката си едно младо момче, хубаво като момиче, на възраст 20–23 години, с къса сабийка, обесена на лявото му бедро.
— Български велможи и войводи! — каза старият човек и тури ръката си върху главата на младото момче. — Това е моето скъпоценно богатство; това аз мога да дам само за в полза на милото ни отечество! Оставям го на вашите ръце; употребете го за каквато работа го намерите достоен. Името му е Владимирчо, мое любезно дете.
Бащата на Владимирча, който говори още много в патетически тон, се казваше Нено, стар учител в Пазарджик. Син му Владимирчо се прие в нашата чета за писар и преводач на френски язяк, който той познаваше. Бенковски мислеше, че един ден, рано или късно, ще дойдат при нас европейски кореспонденти и пратеници, както това ставаше с другите въстаници в Херцеговина и Босна.
Когато поискахме оръжието и на далматинеца Иван Шутича, хубаво лафоше и револвер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, то той отговори, че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие.
— Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин? (Повечето европейци от Белово бяха се наготвили да бягат в последния град, щом въстана и Белово) — казаха няколко гласа от дружината.
— Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! — извика Иван Шутич малко сърдито. — Да вървя за Одрин значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена си ще дойда с вашата чета.
Бенковски, както всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само и чужденците съчувствуват на нашето дело, но и техните жени.
— Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята — каза Бенковски на мене тържествено, понеже знаеше, че държа забележки.
Мария Ангелова, или Йонка, млада жена на 17–18 години, е родом от Т. Пазарджик. Отдавна тя беше си свързала бохчичката, готова за път, да върви заедно с мъжа си Иван Шутича.
Но не беше само Ив. Шутич и неговата жена, които изявиха желание да дойдат с нашата чета. Кръстю Некланович, тоже далматинец, който се беше облякъл в българска хъшовска форма, с голям калпак на главата от ярешка кожа и със сърмен кръст, отдавна чакаше за аудиенция, да му се запише името в числото на момчетата. Същото направиха и други далматинци: Сава Андреевич, Стефо, братът на Кръстя, Георги Некланович, Иван Некланович, един германец на име Албрехт и други, на които имената, за жалост, не помня. Тия бяха обрадвани от нас повече, че им се представил случай да дойдат с нашата чета, да прекарат няколко деня волен живот. Според думите им, много славяни щели да дойдат още, но се намирали вън от Белово, по бичкийниците. Ние им дадохме добри коне и други потребности.
— За госпожата да изберете най-добрия ат, който да бъде кротък — заповяда Бенковски.
Не говоря тука и за нашите българи, които само по себе си се разбира колко трябваше да ламтят, за да дойдат и тия с нашата чета, когато това същото ставаше с чужденците.
Случайно в Белово се намираше по това време и Георги Консулов, из Т. Пазарджик, познат наш деец още по агитацията на Априлското въстание и по-отдавнашен приятел на Левски.
Няма нужда да ви разказвам, че когато чужденците и ония, които тоя ден се научиха за
