съществуванието на комитет из България, се радваха, то какво приятно впечатление трябваше да изпита г. Консулов от появляванието на ония, за които е бълнувал цели години. Той ни подари един кон и други още някои потребности. Едно само бъркаше на г. Консулов, а именно, че той се впадаше в оная категория патриоти, които аз нарекох
— Вие, бае Консулов, какво току се смущавате, да няма някаква опасност? — попита Бенковски.
— Че или ще вървим уж, пък време не остава! — отговори той.
— Накъде ще вървите? Имаме още време — попита Бенковски втори път, като мислеше, че бае Консулов говори за тръгванието на нашата чета.
— Вие въз една страна… а ние въз друга трябва да отидем… Навсякъде трябват хора — отговори г. Консулов не без зачервявание и самопризнание, че той не е в състояние да се мери с буйните глави.
Той не смееше да наименува най-подходящето слово на своето заминувание към Пазарджик, слово, което, както и да тълкуваше, все пак щеше да излезе: „Бягаме“…
Та крив ли беше бае Консулов в това? Можеше ли той да тръгне с нас? Неговото положение в обществото, авторитетът му и пр., които го правеха виден човек, говореха съвсем противното. Ако той напуснеше всичко това и тръгнеше под нашето знаме, щеше да наруши едно общо правило, една доказана истина; че богати и учени хора презират своя живот, нещо невъзможно и нечуто до него време. Аз молебствувам за всичките наши богати да бъдат като бае Конеулова, да направят половината от онова, що е той извършил.
В стаята, в която се приемаха посещенията, освен Бенковски и щабът му присъствуваха още кръстоносецът на четата, поп Михаил и двамата свещеници от с. Сестримо. Всички вардеха приличие, никой се не отпущаше да говори надълго. Тия последните скъпо заплатиха отпосле за своята ревност. Поп Михаил е бит толкова, колкото ни един българин. Поп Георгя от Сестримо обесиха в една воденица, а черквицата сестримска, в която влязахме със знамето, изгориха.
Глава V. Потъпквание на въстанието
I
След два-три часа бавение в Белово хвърковата чета потегли после пладне за с. Ветрен. Към друга страна, за Пазарджик, Батак или Брацигово, ние не отидохме по две причини. Първо, че на тая страна, според уверението на беловчени, не било възможно да се отиде, защото турците, башибозуци и войска, пъплели вече; а, второ, че получихме писмо из Коприщица, подписано от Т. Каблешкова, в което ни се известяваше, че Клисура гори на огън — необходимо е нашето присъствие. Това горчиво известие, първо поражение на нашите действия, откогато бяхме въстанали, остана тайна само между няколко души. Няма съмнение, че ако то беше известно на всичките, убийствени щяха да бъдат впечатленията. След приеманието на това писмо много часове се изминаха, а Бенковски не му се иска да говори. Не очакваше той, не очаквахме всинца да чуем така скоро подобни известия.
Четата хвана пътя за Акаджик, българското село Акаджик, от лява страна на Марица. Щом прегазихме тая последната и се покачихме на червения сипей над самата река, отгдето се вижда линията към Сарамбей, съгледахме, че тренът иде за Белово. Викове, че турска войска носел тоя трен, се разпръснаха от селяните, защото тренът спрял недалеч от станцията, за да ги стоваря. Четата се раздели на две части и завзе позиции, но други по-верни гласове опровергаха първите слухове. Всъщност работата била така, че тренът спрял не да стовари турската войска, а защото излязъл от линията на онова място, гдето пред малко беловчени бяха развалили един мост. Вагоните носели работници.
Освен далматинците с четата дойдоха още много българи, между които беше и Тодор Хайдутинът, родом от Разлога, прочут харамия по Рила, на когото лицето беше накълцано като четиля. Той беше облечен с харамийски дрехи и оръжия, бяла долама и гегелня пушка.
Разбира се, че на беловчени, както на всичките други въстаници, при които отивахме и ги оставяхме твърде наскоро, не им стана добре, когато тръгнахме да си отидем. Техният ентусиазъм скоро бе възбуден, но и скоро угасна. При всичките ни уверения, че няма да ги забравиме, всъщност тия оставаха на произвола.
На пътя между Акаджик и Белово ненадейно излезе от гората едно малко момче, на 16-годишна възраст, босо и опърпано, щото с огниво да цъкнеш наоколо му, щеше да пламне като прахан. На кръста му се жълтееше ръждив пищовец без кремик, а конят му, без седло, беше вързан за врата само с пояса му, който служеше наместо юзда. На въпрос, какво то търси тука в гората, отговори ни, че взело скритом коня на господаря си от Белово и като узнало накъде ще вървим, излязло напред да ни чака в гората, за да се съедини с нас и дойде в Балкана, защото много желаело да коли турци. Ние му взехме коня, а на него казахме да се върне при господаря си, защото е още малко и не може да коли турци. Горкото, като изслуша тая заповед, заплака жално-жално и се впусна да целува ръка на присъствующите.
— Моля ви се, чичо! Аз ще да ви нося водица, ще да ви слушам, накъдето ме проводите — говореше то.
— Най-после оставете го да дойде с нас — каза Бенковски, който се беше спрял на минута. — Може би под тия скъсани дрипели да се крие нещо.
Това беше доволно за малкото момче, което дружината за смях нарече Мацко. То остави своя кон и припна напред по пътя пред конете като вихрушка. Същия още ден, до вечерта, Мацко показа, че притежава нещо артистическо, че обича да прави приключения. Уморен от пътя, той легнал в една нива да чака четата, която, щом се приближи (авангардата), скача от един път пред конете като заец и бяга напред. От това негово ненадейно изниквание от нивата конете се подплашиха и дълго време не можаха да дойдат в себе си. На някои от стражата калпаците паднаха, на други оръжията, а Тодор Хайдутинът, който нямал случай да се научи да язди кон по планините, стовари се като брашнян чувал отстрани на пътя, с вирнати крака нагоре.
— Дръжте го, кучия син! — извика той и насочи подир палавия Мацка своята тънка гега. Дружината го възпря, а то Мацко отдавна би се окъпал в своята кръв.
Но той малко се грижеше, че на бача му Тодора се наместили ребрата. Той подскачаше пред конете на един крак.
Преминахме през Ветрен и се спряхме откъм западна страна на селото върху една гола рътлина, називаема Стражарницата, за да си починем и нахраним малко конете. Храна ни се донесе от селото, което, макар и да беше избягало в гората, но бяха оставили една стража от 15–20 души, за да го пази. Далматинците и немецът Албрехт, които и други път бивали въстаници в своето цивилизовано отечество, оживяваха нашата чета със своето присъствие. Мадам Мария, с ръкавици, с черно чадърче в ръката и с капела на главата, подскачаше по зелената трева, като че да бе излязла да се разхожда. После ядение на същото това място четата направи упражнение, което се състоеше само в мерение на нишан. От сто пушки само половината можаха да пламнат от един път, а останалите се намериха измокрени от нощния дъжд, които и не можаха да се изпразнят с никакъв инструмент, понеже бяха пълни с фишеци, а не с пачаври.
Часът на 12 по турски ние потеглихме за гората Еледжик, отгдето мислехме да проводим помощ или сами да отидем на Клисура. Дъждът изново плисна, за да измокри и останалите пушки. По причина на лошото време и на нощния мрак много момчета се изгубиха из шумата, които продължаваха да викат. В тяхното число беше и писарят Белопитов, когото Тодор Хайдутинът намери чак на втория ден към беловската гора.
На Еледжик ние стигнахме на разеъмвание, убити и изморени, понеже две нощи ставаше как не бяхме затваряли очи. Мъглата беше дотолкова гъста, щото неприятелските пушки можеха да се приближат до очите ни и тогава да ги видим. Еледжикските въстаници бяха отпаднали духом, нещо, което и трябваше да се очаква. Тук беше прието вече известие, че Клисура е нападната от турците, изгорена, изгорили и Петрич, щом ние сме го оставили; а това същото днес или утре очакваше и Еледжик.
