Тоя същия ден ние решихме да нападнем околните черкезки села, па и Ихтиман, гдето, според разказванието на очевидци, имало дебой с оръжие и барут. Далматинците настояваха най-много да стане това, Шутич и Албрехт искаха да вземат началството на тоя поход. Нападението щеше да стане нощно време. Но така ли говореха еледжикските въстаници? Тия не искаха да знаят нищо повече от онова, щото се вършеше вън от тяхната ограда. Когато днес много градове, начело с учени глави, се делят на териториални жители и нищо не искат да знаят за други градове, пак с техни братя населени, то що оставаше за еледжикските въстаници, между които ни един нямаше да притежава по-отвлечено понятие за единицата на една държава или страна? Те казваха, че тяхната длъжност е да пазят Еледжлк само, да се грижат за безопасността на своите семейства и нищо повече.
— Ние скоро очакваме да ни последва онова, което патиха клисурци и петричени — говореха тия, — та затова не ни е в интереса да се отдалечаваме.
Напразно Бенковски и далматинците употребиха всичкото свое бунтовническо красноречие. Фактът, че нашето първо влияние отпадаше, ставаше поразителен.
— Где останаха иглените пушки, които щяха да идат от Влашко? Защо не пристигат още готовите момчета на дунавския бряг? — питаха много незадоволни гласове из средата на еледжикските въстаници.
А дъждът се изливаше като из недро. Той парализираше окончателно всичките наши предначертания; жени и деца, измокрени до кости, трепереха наоколо и гледаха на нас въпросително. Ако под открито небе дъждът мокреше, то и колибите, покрити с букова шума, препятствуваха твърде малко. Разликата беше само тая, че той се прецеждате през зелените листа и по-наедро падаше върху голите вратове.
Втори път всичките изходящи се на Еледжик въстаници бяха поканени да си опитат пушките. От 400 и повече кавала десет на стотях едвам можеха да гръмнат като хората и да удрят на определеното място. Другите изплюха куршумите си на няколко крачки отпредя ни, на трети пламна само подсипът, а четвърти тракаха като мандало. Отвратителна миризма от калпавия барут задуши околията, като че да бяха изсипани няколко каци с развалена армея. Тежко и горко! Не бяха нужни топове да ни разбиват; достатъчно бе да излязат насреща ни петдесят души с шнайдери и двадесят души черкези с винчестери. Не говоря за книжните фишеци, турени в газови сандъци и мешинени чанти; на тях не трябваше да ги мокрят дъждовни капки; измокрените дрехи на въстаниците и острата влага, която беше в състояние да разкашкави и допотопните абанози, бяха достатъчни да преобърнат нашата скромна амуниция на черно тесто!
Но надеждата, святата надежда, която крепи целия свят, поддържаше още в нас известна сила и кураж. А неизвестността? Липсуванието на всякакви съобщения с останалите окръзи и пунктове, което ние тълкувахме все още в наша полза? А Велико Търново, със своята тежка кавалерия? Хайдушкият Сливен и неговите юнаци с големите пояси, които от месец марта още бяха напълнили гората? Ами Враца? Кървавите писма на нейния главен апостол, С. Заимов, който беше проглушил и Влашко, и Богданско, че окръгът му не може да търпи вече? Всичко това като прекараше човек през ума си, Петрич и Клисура му се представляваха като мравуняк. Освен това ние имахме слабостта да си въобразяваме, че едно сполучливо сражение с неприятеля щеше да ни снабди с по-добра система пушки, а в такъв случай печелехме немалко. Далматинците даваха надежди, основани повечето на нашите сведения, че главната победа ще да бъде на наша страна. И така сами помежду си поддържахме едно заблудено положение.
И Бенковски сам беше убеден в противното, защото поръча тоя ден на майсторите да му направят една дамга от желязо, на която имаше две начални букви Б.В., което значеше
Заранта на другия ден двама стражари донесоха в шаба една къса сабийка и една хубава чанта за през рамо, които тия намерили сложени до едно дърво. Мнозина от присъствующите познаха, че малката сабийка и чантата са на Владимира Ненов, писаря за френския язик, когото, както знаят читателите, баща му ни беше дал тържествено в Белово, за да го употребим за каквато работа е достоен.
От най-напред помислихме, че това „богатство“, според както се изражаваше бащата, е убито, та затова се изпратиха хора да го търсят. От по-точни сведения обаче узна се от стражата, че на разсъмвание едно младо момче излязло от лагера и хванало пътя към Ветрен. Стражата не искала да го пусне, но като го познала, че то е от хората на войводата, дали му свободен пропуск.
Нямаше вече нужда зз съмнение, че деликатният писар е избягал въпреки молитвите и благословиите на баща си. Вижда се работата, че постоянният дъжд, разните опасности, миризмата на барут и пр. бяха поколебали младата патриотическа душа, която си е въобразявала, че като е писар, ще има на разположението си кабинет и маса. Та и другояче можеше ли да бъде? Ако г. Консулов, който със своето избягвание към Пазарджик потвърди една истина по отношение към богатите и тежките търговци, че тяхна милост не желаят да умират за правото на другиго, то тая същата истина трябваше да потвърди и Владимир Ненов към своите братя учени. Възможно ли е, или мислимо, че човек, който познава френски язик и пр., ще да се реши да даде своите меса на балканските орли? Ами утре, ако се освободи България, като потрябват министри, консули, паши и пр., кой ще заеме постовете им, ако не пак подобни патриоти?
Двама души муховци с мечкарски шишинетч ощипаха пътя към Белово със заповед да донесат учената глава на френския писар, ако не можат да го хванат жив, защото, ако той попаднеше в неприятелски ръце, неволно трябваше да стане предател — но хваща ли се мамина син? Щом той излязъл от линията на стражата, късото му палто се преобразило на живо крило.
На 29 надвечер всеки замръзна на мястото си, като донесе стражата известие, че близо до Капуджика (Трояновата врата) е пристигнала турска войска с топове. Силно движение се забележи на часа още във въстаническия лагер, чуковете от арсенала млъкнаха и на всекиго погледът бе обърнат към върха на планината, гдето се пада Капуджикът. Ние се затекохме още на часа да излезем на рътлината, отгдето се виждаше това място, и се уверихме с очите си, че известието на стражарите е вярно. Казаната войска беше пехота, нз повече от един табор; но около й се виждаха много черкези и башибозуци. Тя беше се спряла на едно място, естествено укреплено, а освен това много българи и всичките солдати си правеха шанцове. Недалеч около лагера им имаше поставено стражи, а най-много откъм страната на Еледжик. В главния им лагер се виждаха с помощта на телескопите и два горски топове, които се лъщяха на слънцето. Ние гледахме свободно неприятеля, но и той гледаше нас.
Нямаше съмнение, че тая войска беше дошла собствено да удари на Еледжика. Немислимо бе от наша страна да нападнем на турския лагер с нашите осакатени пушки. Може би ние и да сполучехме в това нападение, ако станеше нощно време, за да произведем тревога, но малко последователи щяхме да намерим. Повечето момчета от хвърковатата чета, като чуха, че селата им са изгорени или че скоро щели да бъдат нападнати, започнаха малко по малко да липсуват. Докато ние се двоумехме що трябва да правим пред належащата опасност, двама куриери един подир друга пристигнаха от Панагюрище, с писма от военния съвет, с които ни известяваха да сме се завърнели по-скоро в селото им, защото многочислена турска войска и башибозуци, която идела откъм Пловдив и Пазарджик, готвела се да нападне Панагюрище. Клисура нападната, Петрич изгорен, Панагюрище ще да се напада, Еледжика очаква същата съдба, въстаниците негодуват, навсякъде отчаяние! Где да отидеш, кому да помогнеш най-напред? Въстаниците мълчаливо и замислено ходеха нагоре-надолу и захванаха да ни изглеждат с подозрение. Техните въздишки и жалните им погледи още повече обезкуражаваха останалата ни дружина…
На следующата нощ мъглата се дигна от върховете на планините и ние присъствувахме при нов свят. Цялото поле беше светнало от огньове; то представляваше вътрешността на една опалена пещ. По-нататък величествените Родопи представляваха северно сияние! На няколко места се издигаха огнени стълбове чак до небесата, които осветляваха и самия хоризонт. Ако някой скептик се появеше да оспори, че тоя огън гори не на земята, а на небето, то едва ли можеше да го убедиш в противното. Различни бяха мненията за тия огньове. Едни казваха, че въстанието е напреднало в Родопите и огънят, който се вижда, не е друго нищо освен помашките села, запалени от нашите въстаници. Неверниците томовци обаче, които не обичаха да се залъгват с бабини деветини, говореха противното, а именно, че не помашките села горят, а българските: злочестият Батак, Перущица, Бойково, Сотир, Дядово и пр.
Само малкият Мацко не искаше да знае нищо от тия дребни работи. Час не минуваше да не направи той някое ново приключение, а особено когато видя себе си въоружен с пушка и нож, които му бяха подарили момчетата за смях. През целия ден Мацко го нямаше никакъв; и хляб не дойде той да яде; мнозина питаха накъде е той отишел, но никой го не беше виждал. Чак когато го потърсиха нарочно, научихме се, че той бил
