добро за нас и не ни идеше на сметката. Но въпросът беше, накъде да отидем, когато изгубихме Панагюрище, на което имахме най-много надежда не само ние, но всичките други въстанически пунктове (в IV окръг)? Оставаше още Коприщица, Ново село (старо), Синджирлий и други още местности, по които действуваха двамата наши другари Волов и Икономов. С тях ние трябваше да се срещнем, за да размислим по-надълго що трябва да се чини, па тогава вече да решаваме. За Батак, Перущица, Брацигово, Пловдив и пр. не помисляхме даже. Пространството между тях и нас беше пълно с
В същото това време пристигнаха други двама куриери един подир други от еледжикското отделение с писма от Теофила Бойков и Гено Теллията, в които писма се казваше, че гдето и да бъде войводата, колкото работа и да има той, всичко трябва да остави настрана и час по-скоро да тръгне за Еледжик, защото турската войска, която се беше съсредоточила при Троянови врата, почнала своите нападения. С ужас и с поемание на душата си разказваха тия за станалите клания и други кепазелици от страна на турците. Мало и голямо, старо и младо, мъжко и женско падало заклано под тяхната тържествующа касатура. Евреинът, за когото загатнах по-горе няколко думи, че искаха да го кръщават в святото православие, така също не останал хладнокръвен при настъпванието на ооманлиите, които той не се посвенил да нарече ангели-избавители, както отнапред наричаше въстаниците. Застанал той пред лицето на пашата, направил десятина ниски теманета, изтървал няколко фалшивя сълзи от двете си очи и произнесъл:
— Ефендим, вие баща, вие майка, вие ангел!91 Преди всичко подайте ми най-напред една сабля и ми дайте воля да изпитам корави ли са костите на комитите…
Разбира се, че волята на евреина била изпълнена още на часа с подобающето се турско задоволствие. Грабнал той подадената сабля, казал
Известието, че турците нападнали Еледжик, не ни смути твърде, защото ние отрано знаехме това, преди да потеглим още от това място. За да не червим лице обаче пред пратениците, че не можем да им се притечем на помощ или други някакви извинения, казахме им да обадят на населението да се държи и че четата в най-непродължително време ще да привтаса.92
IV
Същия ден, при захожданието на слънцето, разнесе се глас из ближната гора, който викаше населението да се събира.
— Много ви здраве от пашата, да се върнете в Панагюрище и да си гледате работата — викаше непознатият, колкото му е силата. — Царят простява всичките!
Ние се спогледахме помежду си, а Бенковски каза: „Не ме радва тая царска милост.“
Човекът, който викаше да се предава населението, биде хванат и докаран при нас. Той беше човек с почетна възраст, към които турците имат особено благоволение, че на старите хора се хващала думата. На въпрос от наша страна, кой го е проводил да призовава населението на предавание, той разказа без никакво преструване, че като се известил пашата за жестокото положение на народа, който умирал от глад, станало му жално и от милост към царската рая (?) простява всичките, стига само да се върнат в селото си. Със същата милост той обсипвал и нашата чета и особено много здраве проваждал на войводата, да се напусне от досегашната си
— Благодаря му за человеколюбивите чувства — каза Бенковски не от презрение към н. превозходителство пашата и подигравка, а просто така, за да заглади неприятното от разказа на стареца.
Тоя последният бил в Панагюрище, когато влезли победителите, и на всичко сторено и извършено от тях бил най-близък очевидец. Разказа той за много ужасни сцени на зяпналите любопитни присъствующи, които докара в ужас и трепет. Слуховете, че изклали селските свещеници, в числото на които влизаше и бащата на младата ни байрактарка, Райка Попова, се потвърдяваха. За поп Грую обаче нищо положително не можахме да се научим при всичките ни разпитвания. Клането на жени и деца, обезчестяванието на моми и млади булки от страна на башибозуците и царската войска били безбройни. Командантинът уж бил издал вече заповед да престанат свирепствата, но необузданите плячкаджин не искали и да чуят. Грабежите и плячкосванието на българските имоти нямали граница. Хилядникът Павел Бобеков сполучил да избяга заедно с Иван Ворча и Манчо. Побягнал така също и Ф. Щърбанов, а Кръстю Гешенов бил хванат, както и байрактарката Райка, която отнесли в турския лагер. От хващанието на тая последната турците се зарадвали твърде много.
И така, цяло трескаво поражение на всичките въстанически пунктове в IV окръг! Падна Клисура, Еледжик плава в кръв; развалините на Петрич се пушеха; същото става с Белово; Панагюрище напредя ни въз всичката своя голота; в Родопите реват гърлестите топове, които обясняваха положението на тамошните въстаници, на Перущица, Батак, Брацигово и пр.; Коприщица заобиколена от турска войска; населението прави преговори за предавание; другарите ни апостоли затворени от самия народ; Мечка гори и пр., с една реч — тържествующа победа на неприятеля, пълно поражение на нашите въстаници! Немислимо ставаше вече по-нататъшното съществувание на почва за действия от наша страна. Фактът бе поразителен, доказателствата бяха пред очите ни, на която страна и да се обърнеше човек. Огън, кръв, опустошения на всяка страна! Святата мисъл и надежда за успех изчезваше напредя ни безвъзвратно и се заместяше от ужасните клания и всеобщо изтребление на всичко, щото е българско…
Настана нощ. Нощ бе мрачна и мъчителна. По обикновено, студеният балкански ветрец не закъсня да повее откъм долината на бистрата Тополница. Люлееше той зелените букови листи, покланяше му се високата папрат и сърбица, като на нощен бог, но никоя жива душа не беше в състояние да се развесели от неговите пролетни приятности. Така отвратителен беше станал той просто по тая причина, защото ни донасяше на планинските върхове миризмата на разлагающите се вече трупове по долината на Панагюрище. Заедно с това той ни донасяше от време на време пресипналите гласове на умирающите деца из гората Разлатица или пък грубия глас на турската стража. А Панагюрище следваше да гори като запалена борика; изцяло то светеше като кълбо; само тук-там, когато пламъците избухваха от някое голямо здание, наскоро запалено, върховете им тържествуваха над цялото. Подплашените кучета, които обикаляха като обсадна войска около селото, виеха и лаеха до сините небеса. Не липсваше сегис-тогис и пуканието на пушките по демаркационната линия, гдето гладните въстаници нападаха на турската стража не за друго, освен за кора хляб. Страшна беше тая нощ, казвам втори път!…
Ние замръкнахме на същото място на Лисец, в краището на гората, под високите букове. Кора хляб не можеше да се намери измежду всичките другари. До среднощ стояхме изгорели и за капка водица, дордето най-после не дойде Крайчо Самоходов, който, като веща птица по тия места, показа ни едно кладенче там наблизо из гората. Който бе жеден, трябваше да отиде да пие вода чак на изворчето, защото нямаше съдина да си налеем и вода… Няма нужда да ви разказвам състоянието на духовете в подобна минута. Всеки бе седнал отделно до дънера на някое дърво и там се бореше сам-самненичък с нощната тъмнина и със собствените свои мисли. Същото ставаше и с Бенковски; неговият глас онемя още повече; кой го знае где подпираше и той корена на старото дърво. По едно време не зная кой се сети от дружината за него и го потърси. Няма го! Извикаха го на име — никой не се обажда, че го е видял. Потърсихме го сериозно, а мнозина се съмииха да не е станало нещо, т.е. да не се е отчаял войводата и си е взел очите из гората. Не
