след малко обаче ние сполучихме да го намериме сред гората, седнал до една гнила хралупа, на която се беше облегнал с ръката си — сам-самненичък. Той беше потънал в дълбоки размишления, дигна си само главата да ни погледне и пак вдълбочи погледа си в земята.
— Стани, капитан! Стани да видим какво ще да се прави. С мислене работата се не свърша; недей се отчайва дотолкова… Не си ти виноват. Императори и генерали са били в по-лошо положение. Такива работи тъй стават — каза далматинецът Джуро.
— Оставете ме! Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея… С какви очи ще да погледна света? — отговори той с болезнена въздишка.
Поражението на въстанието, пламъците на Панагюрище и всички други сърцераздирателни сцени, на които бяхме свидетели от няколко деня насам, бяха произвели своето действие на нашия главатар.
През цялата нощ ние не затворихме очи по много сериозни причини. В продължение на това време всичкият ни разговор се въртеше по въпроса: накъде трябва да отидем или по-добре да бягаме на другия ден, който можеше да бъде злополучен за нас, ако не мръднехме крак от Лисец. Че ще да помогнем на някой въстанически пункт, това беше чисто и непорочно въображение. Напротив, нашето стоене на Лисец, което дразнеше турците, още повече ги ожесточаваше спрямо населението. Страната се освободи не само от турците, но коренно и от населението, от къщи, добитък и всичко — следователно, нямаше и кому да се помага. Останалите живи по простия случай имаха нужда не от нашата хвърковата чета, а от насущния, за който бяхме петимни и ние самите. Нашата чета — доколкото бе тя останала — мъчеше се да отгатае где именно може да се намери място, което да притежава следующите две условия: първо, да бъде страната разбунтувана, и, второ — да има хляб. Разбира се, че първото условие бе достатъчно да ни удовлетвори; но кой беше тоя пророк, който да се яви сред убитата нравствено дружина и да ни каже: вървете на тая или оная страна? Различни бяха мненията по тоя въпрос, накъде именно трябваше да тръгне утре четата. Едни предлагаха да отидем в родопските гори, които по своето естествено положение били най-удобни за в подобни случаи, защото на всяко място можело да се намери храна, а освен това имало възможност да се съединим с въстаниците около Батак, на които немалко полза ще да принесем. Това предложение се поддържаше най-много от познатия на читателите Тодор Хайдутинът (не дядо Тодор от с. Радилово, а дядо Тодор — македонец), който уверяваше, че познава Родопите и Рила много по-добре, отколкото своята собствена къща. Той се обзалагаше, че освен лятно време има леснина и зимата да прекараме в тая страна на белите орли и дивите вълци. Повечето гласове обаче бяха да отидем по Стара планина и като по- баснословна, и като по-близо до столицата на Асеновци — седалището на I окръг.
— Не съм се решил още да правя халва и катран, за да отида да си бия ангелите из Доспата — говореха някои из дружината, които отдалеч бяха само слушали за славата на историческата ни столица.
Според тогавашните понятия за могуществото на дългите мустаци, за авторитета на старите войводи, за крилото на Тотя Филип и за историческото значение на Трапезица, над която се виели духовете на старите наши самодържавци, едва ли имаше помежду ни човек, който да не вярва, че храмът „Свети 40 мъченици“ е освободен вече от поганска ръка; че оряховчени с дългите пояси са преобърнали вече потурчената Елена на прах и пепел и пр., и пр. Освен това знаят читателите как ни пишеха нашите братя апостоли от Търново, Враца и Сливен. „Не сме в състояние вече да удържим юнаците си“ — говореха тия. И така, мила майка Стара планина ще да ни спаси!… Ако погледнеше обаче човек по с внимателно око на работите, отведнъж щеше да се увери за истинското положение и състояние и на поменатите три окръзи. Според разказванието на разни очевидци, повечето башибозуци, които нападаха на кашия окръг, бяха оттатък Балкана, от Чирпанско, Заарско, даже и от Сливенско; следователно не искаше твърде голяма философия да разумей човек, че ако съществуваше сериозно въстание по тия места, то не щяха да ни дойдат гости оттам; тия щяха да се занимават да пазят собствените свои села и пепелища.
Тук му е мястото да забележа, че ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин. Както и да е, но там или другаде, ние трябва да не губим време, но да вървим час по-напред. Смятахме, че ако не срещнем никъде разбунтувана страна, то по примера на нашите епически войводи ще да ударим на прост хайдутлук по планината и по тоя начин дълго време ще да се прехраниме. Много момчета от дружината, които оставяха зад гърба си стари осакатени майки, поругани сестри и братя, избити стопаници и мили рожби, не скланяха да тръгнат подиря ни за Стара планина. Ние оставихме всекиго свободен да прави, каквото иска.
Глава VI. По Стара планина
I
Сбогом, окървавена Тракия! Прощавайте, средногорски долини и върхове! Сбогом, многострадални Батак, Брацигово, свещена Перущица със своя божествен храм „Св. Архангел“ и други още поругани светилища! Поклон отдалеч на вашето пепелище. Лека пръст и вам, смели герои и другари: Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Рад Клисарят, Стоян Пъков, Щърбанов и стотина още мъченици, паднали за българската свобода! Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки, и ножове, съвсем друго мислехме, но не забравяхме да турим на първи план и
В неделя на 2 май след обяд четата потегли с отворен байряк за с. Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше от 70–75 души, повечето конница. В това число влазяха всичките далматинци, двамата секретари Т. Георгев и П. Белопитов и жената на далматинеца Шутича — Мария, докторът Васил Соколски от Жерона, Господин Бакърджията, В. Петлешков от Коприщица; Павел Койчев, Стефан х. Лулчев, Павел Шопов, Димитър Нейков, Нено Яков, Янко Ламбов, Илия Калпаков, Илия Мухлев, Станчо и Ангел Станчеви, Велко Тутев, Лулчо Илчев и Илия Бойкин — от Панагюрище; Захарий от Калугерово, отец Кирил кръстоносецът из Сопот и много още други, на които имената не помня. Трагическа беше нашата раздяла с Тракия, с димящето ни Панагюрище и с ония наши приятели юнаци, които бяха дошли да ни изпратят за последен път. На тия последните макар ние и да не бяхме принесли някаква особена облага, никава омраза не се забележваше на техните лица; всичките се прощаваха със сълзи на очите по братски и приятелски. Тръгвахме ние за планината въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България.
— Аз мисля, че ние не отиваме на сватба и по алъш-вериш, като тръгваме за Балкана, та затова не ще каже още, че не сме умрели под байряка — говореше Бенковски. — Що можехме да помогнем ние с нашето присъствие на тукашните борци?
Бенковски бързаше доколкото е възможно по-скоро да се отделим от злощастното Панагюрище. Два пъти се обърна да го погледне той и два пъти му се пълнеха очите със сълзи.
След три часа и половина ние слязохме вече в нашата стара позиция с. Петрич — там в гробищата до високата могила, което място познават вече читателите. Вижда се работата, че турската войска, която беше квартирувала няколко деня на същото това място, не е знаела по-добре фортификацията от нашите въстаници, защото освен че в нашите позиции беше намерила място, укрепила още и шанцовете ни без никакво изменение. Целият лагер бе изпълнен с убити кокошки, гъски и други хвърковати животни, които отоманската войска обирала по селата. Имаше така също различни покъщнини, малки котелчета, дрехи, постелки к пр. Преди един ден тая войска беше се дигнала към Еледжик.
