Петрич, както казах по-горе, беше разбит и опустошен съвършено. Жива душа нямаше в него, с изключение на верните стопани — кучетата, — които следваха още да се въртят около пепелището, като виеха в същото време твърде жално. Населението от Петрич беше избягало в ближната гора, на мястото, називаемо Вран камък. Щом тия се научиха за нашето дохождание от своите ближни караули, на часа дойдоха при нас, но не от един път, понеже имаха сериозни причини да се боят да не бъдем турска войска, преоблечена на комити. Ние им разправихме нашето положение вкратце и им поискахме помощ, която се състоеше в следющето: първо, да ни донесат два-три коня хляб; разбира се, ако имат, и, второ, да ни снабдят с един водач, който да ни извади до върховете на планината. Като гледахме петришките бунтовници, че не са се отчаяли и малко ги е грижа, че селото им бе станало на пепел, естествено следваше, че и ние трябваше да се окуражим поне минутно. Мнозина си позволиха даже, в това число и веселият доктор Соколски, които ги насърчаваха да се не отчайват още, защото, ако ние намерим силно въстание оттатък Балкана, няма да го имаме за труд да им се притечем с братска помощ. „Амин!“ — отговориха добродушните селяни.
Делчо Ливер, един от първите поибренски въстаници, който се намираше при нас, взе на себе си грижата да изнамери водач и храна както за нас, така и за конете. С храната обаче не бяхме удоволетворени, както се следва, защото тя съставляваше рядкост. Последните зари на слънцето се криеха вече на запад, когато ставаха тия наши съвещания в редката горичка, малко по-настрана от петришката могила, тая същата могила, гдето ние царувахме преди няколко деня!… В това време двама души от четата, поставени караул до р. Тополница, пристигнаха и донесоха със себе си знамето. Тия разказаха, че то им било донесено от байрактаря Крайчо Самоходов, който им го поверил на ръцете и си заминал обратно за Панагюрище, с намерение да се не връща вече.
— Кажете на войводата и на другарите да ме простят и да не ми се сърдят, загдето ги оставих и не им се обадих — казал той на тръгвание. — Аз предпочитам по-добре да умра в своето родно място, около домашните си, отколкото да ходя да се скитам по пустите гори.
И така, ние се лишихме от байрактаря си Крайча! Той довърши своята роля не толкова кавалерски, но не беше виновен в това ни най-малко. Положението беше такова, щото всеки бе заплел конците. Освен това Крайчо беше още с претенция. Той познаваше много добре Средня гора, както Хайдут Тодор — Доспата, та затова ни убеждаваше да сме останали в нея, като гарантираше в същото време пълна безопасност93. Но кое беше онова широко сърце, което да се успокои в дребнавата Средня гора? „Стара планина, Стара планина! Тя ще да ни умие нас“ — говорехме ние. Върнаха се така също от Петрич бае Тодор Търкаланът и Рад Джонов, като хора с тежки семейства, но тия не постъпиха като Крайча, а се простиха другарски. Тук, на ръцете на петричани, ние трябваше да оставим и Мацка, по причина, че той мъчно можеше да премине планината, която, според разказванието на вещи люде, много стръмна била на това място, отгдето щяхме да я преминем ние. Тясна хайдушка пътека имало наистина, но тя не можела да ни послужи по познати вече причини. Горкият Мацко! Докато той се радваше, че ще да види големия Балкан, едри сълзи потекоха по грубото му лице, когато му съобщи отец Кирил, че той трябва да остане вече.
— Ох, чичо, дядо попе! Моля ви се като на бащица, недейте ме оставя … С какви очи ще да изляза пред чорбаджият си? Аз като вас не съм виждал такива добри хора — говореше той.
— Невъзможно! — отговори отец Кирил на нажаления Мацка. — Ние отиваме на такъв дълъг път, който като тебе малки момчета не можат да утърпят. Хайде, целуни ръка на чичови си, да се простиш, и се моли богу за нас. Ти си безгрешно пиле…
Мацко скача, не иска да остане и още по-изобилни сълзи рони. По молбата на Бенковски Делчо Ливер се обеща да вземе Мацка под свое покровителство, когото да има като свое чедо.
Часът на два по турски надвечер ние се отправихме за Златишко поле, из тоя същия път, през който преди няколко деня бягаха турците и черкезите победени. Кому идеше тогава на ума, че нашето царство ще бъде само 10–12 деня! И тук, при тръгванието ни, бяха дошли мнозина петричени и поибренци да ни изпроводят. Никаква ненавист, никаква омраза не показаха тия към нас, към ония, които им бяха изгорили къщята94. Тоя ден дъжд нямаше, но небето беше облачно, без месечина. След три часа вървение през нивя, угари и буренаци мирковските голи планини се изправиха вече напредя ни. Водачът ни беше от село Петрич, на име Петър Шентов, който и днес живее. Наместо страх от непроходимата планина, от сухото море, повечето измежду момчетата се радваха, че наближили вече славната Стара планина. Разбира се, че ние пътувахме направо през просото, без никаква пътека. Както в с. Хаинето, по Заарското въстание, бае Стоян ни забраняваше да говорим, така и тук двамата ни водачи повтаряха това същото. Тия се бояха най-много, докато изминем Златишкото поле и селата Мирково и Буново, находящи се в полите на планината, около които турците непременно трябваше да имат завардени позиции. Ние трябваше да бързаме, дордето съмне, да прехвърлим голите рътове. Инак трябваше да имаме работа със златишките читаци, които щяха да ни гонят като бълхи по голата планина. Селото Мирково ние избиколихме откъм западна страна и чак тогава поехме по старопланинския хребет. Тук на това място водачите ни оставиха вече. Бързаха тия така също да се върнат в селото си Петрич, дордето не ги е огряло слънцето.
Няма нужда да ви разказвам надълго и широко за нашето пътувание през тая нощ. То беше едно от най-трудните, доколкото може да си въобрази човек. Падане, ставане, препъвание на конете, изгубвание на пушка или друго някое оръжие във време на паданието — бяха неща обикновени. Макар и да беше забранено да не говори никой, но това правило се нарушаваше твърде често. Голата планина уж, която ние, като измервахме през деня с очи, представлявахме си я гладка като тава, когато всъщност тя не беше такава. Щом ни остави водачът, ние се намерихме в бурно море. Наляво долчина, надясно краище, напред ни камъци, с една реч — положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори; навсякъде тъмнина като ада. Момчетата се пръскаха като яребици, шишкаха от най-напред, после свиреха, а най-сетне, като виждаха, че нито едното, нито другото помага, започваха да викат: „Накъде сте, братя?“
Това се продължи цяла нощ. Никъде не спирахме ние, а високата планинска стена нямаше още да й се свърши краят. Мнозина от дружината, по-слабите и недъгавите, захванаха да изостават; някои поискаха да се върнат назад; трети почнаха да кълнат „майка Стара планина“, но всичко напусто: бяхме влезли вече в нейната клетка, сиви соколи трябваше да бъдем, за да се избавим от ноктите й. Много долини, студени извори, високи букове, поляни със здравец видяхме ние по пътя си, но аз се съзнавам, че не съм в състояние да предам всичко подробно, защото над тия природни красоти висеше непроницаема тъмнина.
При появяванието на сутрешната зора ние пъплехме вече към първия връх на планината. Лекият студен ветрец, който от един път замрази потта на изнурените ни лица, даде ни да разумеем, че оттук нататък ще да имаме вече работа със студения балкански климат, който ни напомняше месеците март и септември. С детинско възклицание и със засмени лица поздравиха дружината вълшебния предвестник на слънцето или по-добре на настъпващия ден — 3 май. Поздравяваха го тия не че искаха да поетизират, а просто затова, защото щяха да се отърват вече от нощните падания и всякакъв род други нетърпими приключения. Ние стърчехме вече на един от ония горделиви старобалкански върхове, на които величието само с виждане може да бъде представено. Тоя връх беше гол: само няколко високи дървета го подпираха откъм западната страна, а северното му ребро беше покрито със зелен покров здравец, благоуханието на който бе удушително. Тоя гол връх от Стара планина, който е най-високият тъдява и който е току над селото Буново, се казва Бабата. При тоя вид на балканската природа дружината започна да забравя малко по малко нощните митарства, които бяха много повече изкушителни, отколкото ония, през които е пътувала блажена Теодора.
Скоро слънцето се подаде измежду сините върхове на Балкана и пред нашите очи се представи такава вълшебна картина от дълбоки непроходими долини, от гъсти гори, високи до облаците върхове, прошарени тук-там с голи канари, над които се въртяха белите орли — щото ние дълго време не можахме да се нагледаме на тая панорама. От по-напред, дордето не бяхме присъствували още при пуканието на зората в Стара планина, ние имахме злочестината да си въобразяваме, че тая последната има форма като пловдивските тепета и по тоя начин ще да я прекрачим в разстояние на няколко часа! Сега излязваше противното. Ние гледахме напредя си една част от океана.
Дълго време измервахме тоя лабиринт, най-напред с просто око, а после с телескопи, карти и компаси, отгде именно трябваше да го нагазим и към коя посока да се отправим, но до никакви практически резултати не дойдохме. Ни едно лице нямаше изпомежду ни, което да беше замирисвало по тия страни. Откъм
