мерхамет. После един час отзивът на тъмничните страни повтаряше ехото на бунтовната песен „Не плачи, майко, не тъжи“. Ботю пееше въпреки моите съвети. Пееше той с такава охота, щото и дясната му ръка не стоеше мирна, с която той командуваше. Причината бе пръстеният оканик. Освен няколко башибозуци, които надничаха да ни гледат през прозореца, не закъсня да дойде и сам Хасан ага.
— Де бре-е, Ботьо! Тъй те искам, да бъдеш весел — каза той. — Ами ти защо мълчиш, та се не веселиш бе, пезевенк? Или не си благодарен? — попита той мене, понеже аз стоях хладнокръвен, когато другарят ми пееше.
Надвечер пристигна пощата в конака от главния град на вилаета — Русчук. Между другите пакети и писма видях, че заптието носеше и няколко броя от полуофициалния русчукски вестник „Дунав“. Моето любопитство се запали от появлението на тоя вестник. Знаех аз отдавна, че между всичките турски
Когато му предложих да поиска в. „Дунав“ от Хасана ага или от ходжата, то той само това ми възрази, че да четеш вестник и да търсиш имане било се едно; следователно, да не сме си губили времето в такива празни работи, но да се разговаряме помежду си или пък да попеем някоя юнашка песен. Аз настоях, Ботю не искаше да ми скърши хатъра, а Хасан ага, който не знаеше що ще каже цензура и печатно слово, изпрати ни в. „Дунав“, пресен-пресен, без да е разпечатан. И така, ние имахме напреди си 1070 брой на горепоменатия вестник, с дата 16 май 1876 година. Ботю си задържа правото да го чете сам, а аз да слушам, на което се покорих безусловно, защото знаях, че той скоро ще да се насити. Виждаше се работата, че сиромахът сега за пръв път се заемаше да чете вестник, защото от края още започна да го гази като просо: „Вестник «Дунав» излиза два пъти в седмицата, в сряда и неделя. Спомоществователите се приемат в Русчук при писалището“ и пр.
— Е, добре, какво се научи сега от това? Току беше рекъл, вестник, вестник! Разбра ли му нещо? — извика добродушният Ботю и запопрати настрана скъпия за мене „Дунав“.
Но аз бях развълнуван и залят в това време с други, по-важни неща, та за това не счетох за нужно да възразявам на приятеля. Дордето той се петлаеше да чете горното типическо известие за спомоществователите, аз успях крадешком да прочета за себе си няколко телеграми, измежду които съдържанието на следующата ми бе най-интересно.
Съкращение на телеграмата, която пристигна от софийския мютесарифин с дата 13 май 1876 г.:
„Орханийският каймакамин извести, че с мерките и старанията на помакът Молла Мехмед, който са изпратил с доволно войска от резервата, за да улови Георги Петковски (наместо Бенковски), войводата на съзаклятническата дружина в Кощрищица, другарят му поп Кирил, игумен на манастирът в с. Калугерово, Пазарджикско окръжие, и други двама души негови другари, тия последните са вкарани в пусията, която бил заловил в Тетевенската планина Рузгяр хаджи Ахмед ага, и като им са предложило да се предадат, понеже се заловили за оръжие (лъжа!), в сбиванието хаджи Ахмед ага гръмнал с пушката си и ударил споменатият Геор. Петковски, който и умрял на мястото си, а священикът поп Кирил се уловил ранен. Другите побегнали, но дирите им не са оставени, за хващанието на които, с божята воля, скоро ще да ви известя.“
Друга телеграма от същия мютесарифин, с дата 14 май, гласеше:
„Главата на войводата Георги Петковски, за когото ви известих завчера, че падна мъртъв, и поп Кирил, който се улови ранен, понеже са изпратиха до Орхание, показаха са на затворниците-въстаници, пред особната комисия. Затворниците-въстаници, като потвърдиха, че главата била на Георги Петковски, който им бил предводител, който изгорил къщата им и който ги докарал до това състояние, заплюха лицето й и с разни проклетии налетяха и върху споменатият поп Кирил.
Горкият священик едвам можа да се избави от ръцете им.“
Както виждате, тия две телеграми потвърдяваха напълно думите на козаря Иванчо, с когото се срещнах в планината и който ми казваше, че турците прекарали един ранен поп заедно с една руса глава. Затворниците-въстаници в орханийската тъмница не са били други никои освен нашите другари, които ние оставихме при Тетевен, когато се отделихме. С тях заедно са били и другарите ни далматинци: Ив. Шутич, жена му Мария, Кръстю Некланович и пр. Тия стигнали чак до в София, гдето ги подложили на строг изпит, но благодарение на австрийския консул, който ги освободил. Най-много била вадена на изпит злочестата Мария, която била заставена да предава мъжа си, разбира се, по неопитност. Тук те били очевидци, когато докарали отец Кирил и донесли с него заедно главата и дрехите на Бенковски. Отец Кирил до краят останал верен Христов последовател. Когато турците го питали кои са били комитите, той поискал кръста.
— Всички, които вярват в тая божествена знаменитост (в кръста), бяха комити — казал той.
В главата на страдалеца имало около двадесет сачми, които той вадел по твърде оригинален начин: удрял си главата о стената и сачмите падали. Отец Кирил умря в Цариград, в тъмницата Метерхана, през 1877 година повече от естествена болест, отколкото от раните си. А нашата сподвижница от Балкана Мария, съпругът й Шутич и Кр. Некланович са живи, живеят си пак около Т. Пазарджик и в Пловдив; но не обичат да разказват твърде за българското въстание, от което не им останали добри впечатления. Хранят само известно уважение към памятта на Бенковски и на отца Кирила. Живее и Мария, пак жена на Шутича, пак така засмяна и весела, помни всичко от игла до конец.
Но да се върнем пак в троянския затвор при Ботя Иванов, да прочетем още един път в. „Дунав“. Аз не се лъжех, че в неговите официални колони ще да се намерят и други някои сведения за комитаджилъка. В една телеграма до русчушкия валия, с дата 15 май, изпратена от Фазлъ паша, в която казва, че той се упътил към Трявна, защото и там се появили царски душмани, ставаше явно, че в Дряновския манастир имало затворени комити, които той сполучил да разбие с „божата воля“, като съсипал и манастира. В същата тая телеграма се споменаваше и за някого си Цанката Дюз-Табанов, комитаджийски предводител, който като отишел в едно село, називаемо Чала (?), да иска хляб (пусти хляба, се той хваща комитите!), жителите го хванали и издали на царските власти. Имаше публикуван и изпитът на някого си поп Иван, така също комита, комуто било възложено да командува народната война. Когато неговата дружина чула царската военна бурия то изведнъж тя замръзнала на мястото си, напомнила си своята преданост към престола и се разбягала по гората. Говореше се и за други комитаджийски дружини, но никъде се не казваше, че тия са се удържали. Навсякъде били победявани с „божата воля“.
Глава II. Ловченският затвор
I
Малко по малко и Ботя захванаха да безпокоят за собствените негови плодове. Често заптията слязваше да го вика, за да дава някои обяснения по хващанието на троянските българи.
— Няма да патя аз добро с тоя мой бошбуазлък, но хайде да видим — говореше той.
Рано заранта на другия ден, 24 май, четирма души въоръжени башибозуци застанаха пред вратата на затвора. Единът от тях държеше в ръката си голям официален плик, запечатан с червен восък.
— Готов ли си бе, ханзър! Хайде ставай, че ще вървиш — извика заптийският чаушин, като отвори тъмничните врата.
После това той се доближи до мене и с помощта на един башибозук свали ми железата, а на място тях удариха на ръцете ми железните белегчета, които аз сега за пръв път имах честта да нося. Тия белегчета са един вид железни клапи, които се заключват с кофарче на ръцете. В три системи можат да се употребят тия, една от друга различни. Ако лицето, на което се удрят, е за бесене, то ръцете се заключват в тях отзад; тоя начин е един от най-тежките и мъчните. Останалите два са безразлични наглед, но всъщност
