употреблението им е твърде важно. Първият и най-лесният се състои в това, да си кръстосаш ръцете на пояса една въз друга, така щото макар и оковани, но като ги подпираш от тялото си заедно с клапите и кофара, твърде малко болки се чувствуват. Вторият начин е: спуснати надолу ръце, прилепени една до друга, като кога ще бъркаш с две ръце в гърне. В такъв случай постоянно трябва да се държат обесени надолу между краката на които, като тежи и желязото, скоро мускулите стават като пресечени и от маханието последва отичание. Като неопитен още, аз се оставих да ме вържат по последният начин.
Дордето турците се занимаваха да ме приготовляват, сиромах Ботю, който имаше свобода да говори всякога и с всекиго, не преставаше да ми дава братски съвети, като наскоро дошел от мястото, гдето отивах аз сега, т.е. от Ловеч. Говореше той, че там имало много проклети турци, черкези и цигани, при които щели да ме турят. Проваждаше той много здраве на своите двама другари — Каблешкова и Н. Стоянова, — да им съм казал, че той е живо и здраво, но много се забъркал в изпитите си по собствена своя глупост, за което ги моли да му простят. В последните минути на раздялата ни аз се уверих окончателно вече в святостта на неговата невинна душа, познах го, че той се е жертвувал за святото дело, макар и лековерно, но благородно, каех се защо не се отнесох с него по-горещо и по-доверчиво.
Понеже няма да имам случай оттук нататък да се срещам и разговарям толкова напространно с Ботя, както в Троян, то нека ми бъде позволено засега да кажа за него две думи повече. Ботю Иванов живее и до днес. И малките деца да попиташ в Карлово, Хисарят, Ново село, Конаре и пр., то всеки ще да ви отговори: „Не за Ботя Комитата ли ме питате?“ С това име е известен той в тая местност, всеки българин за гордост го би счел, ако се сподобеше да приеме Ботя на една вечер в къщата си. Два месеца после срещата ни в Троян аз го намерих в пловдивския затвор, десет пъти по-нещастен, отколкото по-преди.
— Добре дошел, братко — чух аз познат глас от невидимо място.
Обърнах се и видях само главата на Ботю, която се подаваше през една малка дупчица на полиса. Тук Ботю бе запрян на само, което беше знак, че работата му не отива добре, върти се над главата му бесилницата.
— Проклети хора имало на тоя свят. Цялото село Синджирлий се е опълчило против мене да ме клевети в конака — каза той. — Спукана ми е работата; всичките свалят работата отгоре ми.
Сиромах Ботю не можеше да се защити. Той бе наивен пред турските кетипи до глупост, както бе наивен и пред мене в троянският затвор. В 1877 г., когато се разби турският лагер на Шипка, аз излязох от града Търново при Карагьозовата фабрика, гдето много други граждани очакваха пристиганието на заробените турски табори. Тия последните пристъпяха апатично към старата българска столица, а храбрите опълченци, с кривнати до ухото калпаци, стъпяха на пара пред погледите на чернооките търновченки. Един от заробените турски милезими, подир когото вървеше наперен опълченец, не искаше да нагази в калта, която е изобилна пред Карагьозовата фабрика.
— Върви! Вашите турци са ме прекарвали през по-голяма кал, с вързани още ръце и с бой отгоре — каза опълченецът.
Гласът бе познат; отведнъж аз се повърнах в комитаджийските времена. Огледах се по-внимателно — напредя ми Ботю с пушка „шаспо“ на рамото, с щик на бедрото и с голям калпак, отгоре със зелено дъно.
— Ботьо! Ти ли си?
Ботю трепна. Отпусна той своето шаспо недисциплинирано и отвори ръце насреща ми; спомена най- напред Троян и горчивото кафе на ходжата.
— Наситих се, дявол да го вземе, да коля и да бия турци. Ей дотук ми дойде — каза той, като сочеше с пръст на своето гърло, като че да беше ял нещо.
Години се изминаха вече, беше 1883 година, когато посетих пловдивския затвор, не с белегчета, но със съдийско бастонче в ръката. Гледам, че на онова същото място в тоя затвор, гдето преди шест години Ботю плетеше чорапи, стои познато лице, препасано с кирлява престилка и с мазна лъжица в ръка. „Дявол да го вземе, где съм се виждал аз с това лице“ — говорех сам на себе си.
— Живо-здраво, приятелю! Не ме ли познаваш? — каза непознатият.
— Ботьо! Ти ли си?
— Остави се холам! Една беля ми дойде на главата, няма оправия на тоя свят.
Сиромах Ботю! Той беше подритнат от течението и духа на времето. Не беше се договедил още, че се мина вече времето на идеалния патриотизъм, че мястото на поганците се завзе от други. Въодушевен от първите времена, той беше нападнал на един турчин в Хисарските бани, кесията на когото, с туралиите лири, турил в пазвата си за надлежно разпоряжение. Ето защо той стоеше в затвора.
II
Но да дойдем в Троян. Всичко беше вече готово за тръгвание. Изкараха ме навън на двора и четирма души башибозуци с вирната на рамото пушка ме подбраха напредя си. Нисък поклон направих на благородния ходжа, преди да тръгна. Слънцето наближаваше да стигне на пладня, когато ние потеглихме от Троян и хванахме пътя край реката Осем, която приличаше по това време на боза по причина на многото тая годишни дъждове. Като не познавах местността, не знаех още дали навярно за Ловеч отивахме. Да попитам водителите си башибозуци считах го според техните понятия за дързост, защото не ги знаех още каква линия на поведение ще да държат към мене.
Разстоянието от Троян до Ловеч е около шест часа според тогавашната система на пътувание. Казвам „тогавашна“, защото нашите стари господари имаха алък и към добитъка, никога не карат тия бързо и немилостиво, както това видяхме да правят руси, ромъни и пр. Яваш, яваш, с кеф и наслаждение. На всяко ханче, при всяка вода и сянка ще се правят „кашани“, ще се пушат чибуци, а понякога ще да се прави и кафе, ако агата е настоящ ага. Пътят за последния тоя град, Ловеч, върви успоредно по реката, чак до самия град. Аз напред с вързани ръце, а турците подир с пушки на рамо и със запалени цигари, натъкнати в дълги цигарета, вървяхме мълчаливо. Старах се и в стъпките си да бъда учтив и услужлив, да не ги разсърдя един път, че отиде вече. Пътуването беше едно от най-трудните; пътят беше уж шосе, но само име такова носеше; изобилните дъждове и минуванието на колата бяха го набраздили и нашарили така, щото сякаш че стъпяше човек по конски ребра. Скоро моите сухи и скъсани цървули излизаха от краката ми и почнаха да се махат отстрани като ветрила. Един от водителите ми, който се виждаше да е по-горен от останалите си трима другари, без да последва от моя страна някакво заявление, каза ми съвсем по човешки начин да седна и ги поправя, на което и той ми помогна, тъй като аз не можех по причина, че ръцете ми бяха свързани.
Оттук нататък помежду ни се започна разговор, нещо, което най-много аз желаех, защото бях уверен, че с думи поне ще да успея да предразположа неравните си по положение и пр. другари, за да няма поне бой в отношенията ни. Както му е редът и обичаят между турците, най-напред ме попитаха, отгде съм родом, какъв ми е занаятът, имам ли майка, баща и т.н., въпроси, на които отговарях с всичкото си красноречие, като гледах да угождавам на любопитните. Башибозукът, който ми помогна да си поправя цървулите, само името му го правеше да е лошав; всъщност той беше добър и трудолюбив работник. С турски демократизъм, без да обръща внимание, че бях вързан и той имаше право да ме убие на мястото ми, ако мръдна, приятелски почна да разказва, че той бил човек къщовник, с жена и деца, занимавал се с бръснене в Ловеч; но насилствено бил взет от дюгена си, за да стане башибозук и преследва комити, от което никак не бил доволен.
— Близо около четиресе деня — продължи той, — откак съм оставил къщата си и ходя да се скитам из гората заедно с другите да търсиме комити като тебе. Наградата ни за тоя денонощен труд е, колкото кьораво можем да ударим; но като за нас от долна ръка хора — остава ли кьораво, дордето са агите, които с кола зайци ловят? Както си пушат чибуците и си пият кафето по миндерите, извикат някой чорбаджия или поп, поддържат го затворен, и ето ти кьораво. На нас остават само комитите като тебе, храни боже, за които се трябва и труд, и мъки. Но каква полза? Кажи ми какво може да се облажи човек като от тебе фукара? Освен това тая работа, гонение комити, е царска работа, на войска и заптии, а не като на нас хора от работна ръка.
Аз подскачах от радост, като слушах тия оплаквания от страна на оногова, от когото ми зависеше животът. Тоя последният, когото останалите му другари наричаха „бошняк“, не закъсня да ми даде и някои съвети относително моята съдба, след като изслуша вече моето житие-битие, т.е. аз му разказах, че съм
