беше само един път, по така ме хашладиса със своята гладка тояга, щото за десят удара си даде кеф.
Българинът, съдържател на ханчето, не искаше да ми даде хляб, уж от омраза към комитите. Но пъдаринът, щом си свърши работата и подпря своята тояга до стената, отечески се погрижи от всички най- напред за моя обяд. На ханджията той прочете дълга лекция от морал, че душманинът си да нахраниш и напоиш е най-голям себап. Освен хляб и няколко глави чесън тон принуди ханджията да ми даде и една чаша ракия. Пак седна близо до мене със запушен чибук, каза ми съвсем милостиво да се не боя, но да се нахраня спокойно, попита ме даже и имал ли съм майка, баща. Щом свърших, даде ми и един кривач тютюн.
Няма съмнение, че нашите българи повечето от страх държаха подобно враждебно поведение към въстаниците, отколкото от ревност. На друго едно ханче по същия път башибозуците пак се отбиха да хапнат. В ханчето намерихме само една стара баба. Тая последната пак се отказа да ми даде да ям, не от ненавист към нашето занятие, но защото съм бил
— Ох, баба, двама сина и снаха! — каза бабата и се разплака.
— Тогава, бабо, помоли се на тоя комита да рече „бог да ги прости“; той е човек праведен — отговориха турците и ме подкараха.
Отведнъж на бабата секнаха сълзите и се заместиха с клетви по наш адрес. Дълго време подиря ни се слушаха думите: „Дърво и камъци да плюскаш, на кол и на въже да те видя.“
А с моите водители, както и трябваше да се чака, от минута на минута ставахме по-търпими един други. Приказки за туй — за онуй, вън от комитаджилъка, запознавание с тяхната тютюнева кесия и пр. бяха работи обикновени. От друга страна, колкото повече наближавахме Ловеч, колкото повече се мръкваше, толкова по-лошо ставаше моето положение. Обесените ми надолу ръце, заключени в тежките клапи, бяха се надули като самуни. Трябваше още да ги дигам час по час, за да се браня от мухите. Цървулите ми, които не можаха да ми послужат, отдавна висяха привързани на кръста ми. Моите неволи се разбираха напълно и от башибозуците, но за престъпление се считаше да ми развържат ръцете сред пътя. Един турчин, търговец, който бе ходил да купува ягнета по селата и който ни достигна по пътя, още по-человеколюбив се показа. След като поиска позволение от водачите ни, приближи се с коня си до мене да ме разпита за едно, за друго, да се запознай, както казваше, с тия хора комити, за които толкова слушал да се говори, а не бил виждал още. Тия негови разпитвания бяха твърде умни и меки, като че милостта му да беше кореспондентин. Често той повтаряше да казва „язък“, като гледаше отеклите ми ръце и боси крака. Като се отдели от мене и остана при водителите ми, с тях да раздели своите впечатления, чух да казва на последните:
— Който е излъгал тия хора, нека да им тегли греха и на тоя и на оня свят. Колкото тия и да са виновати, човек не може да остане хладнокръвен, като гледа на подобни мъки. Във време на Кримската война аз гледах как добре се отнасяше царщината с хванатите роби, но това беше царска работа, а, кардаш? Двама царьове благоволили да се скарат за царските си работи, това го разбирам. Ами за комитите какво да кажеш? Хора наши, рая, без цар, без войска, без глава, дигнали се против царщината и закона! Това не съм чувал и не можа да го разбера.
Турците се строго пазеха за минута даже да се съгласят и приемат, че българските бунтовници против тяхното владичество въстават. Признаваха те, че бунтът или комитаджилъкът е против тяхната държава, но като вярваха, че тая тяхна държава и от седем кральове не може да се мръдне, считаха нашия комитаджилък за чапкънлък, а хората му за най-развалените, мързеливите и пияниците, без всякаква определена цел, само за пакост излезли.
Вечерта, часът на 11? по турски, ние се надвесихме благополучно над скрития между канари и вода Ловеч. Водителите ми, като наближи да се мръква, усилиха маршрута с единствена цел: да влязат по-рано в града, да ги види мало и голямо, че комита карат. Тая слава не беше малка за авторитета на един мусулманин по онова време. Тъкмо на върха на канарите, над прочутия ловченски извор Башбунар, тия последните си пошушкаха нещо на ухо, което аз, макар и да наострих слух, не можах да разбера. После това дадоха заповед да насядаме, а един от тях си остави пушката и бързо-бързо се спусна към града. Не можах да разбера това разпореждание, а да питам, считах го за неделикатно, па и останалите ми водители не отвориха дума по това заминувание. Тайната не закъсня да се открие. Скоро изпратеният в града башибозук се завърна при нас с трима цигани свирачи, единът с цигулка, другият със зурна, а третият с дааре! Както виждат читателите, тия свирачи нарочно бяха извикани да увеличат тържеството на нашето влизание в града. Разбира се, че аз съставлявах предметът на тържеството, защото после Каблешков и Найден поп Стоянова бях първият комита, хванат на планината и докаран в тоя град. Няма съмнение, че любопитството на гражданите да видят панагюрските и коприщенските московци, които изклаха циганите и опекоха живи децата на мусулманите, както се бе разпространил слух по това време, беше твърде голямо.
Преди да тръгнем, дадоха се потребните наставления на свирачите, колко крачки ще да вървят пред мене из града, где и над кое здание в града ще да поспирват, коя песен ще да свирят и пр. Тия последните приготвиха и опитаха своите инструменти и конвоят потегли по следующия ред: циганите пет-шест крачки напред, аз подиря им, а най-сетне водачите с вирнати пушки. Няма нужда да говоря, че мустаците на последните представляваха миша опашка; чалмите им покриваха едното им ухо; ножовете висяха с наведени дръжки и с вирнати краища. Накъсаха още горско цвете от всякаква краска, с което окичиха своите глави и краищата на пушките си. Фамилиарните разговори престанаха вече помежду ни, строга официалност и междина се възцари помежду ни, която чувствуваха и циганите.
През една тясна пътечка слязохме до самия извор Башбунар, на който имаше за вода голямо множество българки, циганки и други. Българките, които бяха с шалвари, аз ги помислих за кадъни и се чудех защо ходят с открити лица? Разбира се, че поводът да засвирят циганите беше вече даден. И тия сами почувствуваха това, защото почнаха да се обръщат към своите повелители, а тия последните им дадоха знак за почвание. Тънка една турска хава с голяма ревност се засвири. Циганинът, който свиреше със зурната, отдалеч можеше да се види, че две изпъкналости като яйца се образуваха до ушите му; а оня, който свиреше с цигулката, отсече глава върху лявото си рамо и остана като заспал, т.е. обая се от своята мелодия и от тържествения случай. Два пищова, от които немалко се стреснах, изгърмяха подиря ми, което направиха моите водители. Това беше и хабер за в града, и благородни пориви на веселие и победа.
Разбира се, че после тия провокаторски постъпки сухо и сурово трябваше да се запали. Много дечурлига, които видяха около извора със своите пъстри стомни и котел-чета, напуснаха ги и се присъединиха на нашия конвой. Там наблизо край града играеха други турчета, които, щом чуха и видяха, че има „келепир“, хванаха с по една ръка дънцата на своите потурци и скоро ни блокираха от четири страни. Щом те видяха вързан човек с подобни дрехи, разбраха, дяволските му деца, на часа, в що се състои работата. Тук съм длъжен да спомена, че ние не бяхме смъкнали още от гърба си всичкото свое „юнашко рухо“. Тесни беневреци от панагюрски шаяк, за прескачание на шумата, които никой порядъчен човек не би облякъл; черно късо палто, пак за из гората направено, и калпак не от местно произведение, но от ония плетените, каквито се продават в Румъния. Тия последните, които се продават за по десятина гроша, днес и файтонджиите не ги турят, но тогава светът беше прост, цената им стоеше високо. Стока от Румъния, от Букурещ купена, кой няма да я предпочита? После ще да говоря колко изтънко бях питан: отгде съм купил тоя калпак, а сега ще да кажа, че по гореописаната форма и малките деца можаха да ме разберат от кой съм еснаф. Като прибавите при това и белегчетата, и четирмата души стражари, всякакво съмнение изчезваше.
— Комита карат! — извикаха турчетата и припнаха половината от тях към града, като си събуха малките като язичета червени калеврички и ги взеха в ръка да бягат по-бързо.
Тяхната цел беше да дадат „хабер“, да вземат „мюждето“ от своите родители и по-стари. Улицата, през която щяхме да минем, както ми се стори тогава, беше чаршията, защото много кавенета, дюгени и публика имаше, най-много, разбира се, турци, които, положително съм уверен, политика са бистрили, а тая политика не е била за нищо друго освен за пакостите на комитите и за тяхното поражение: значи, нашето появявание в Ловеч беше и на време, и на място. Обърнахме вниманието не само на всички, но и на кучетата, които бяха принудени да залаят вследствие на голямата гюрултия. Навалицата подиря ни, напредя ни, от четирите страни растеше на секунди, свирачите цигани подемаха своята хава още с по-присърце. Не само тия последните и водителите ми, но и аз, който бях съвсем противното и съставлявах опозиция на всичко, и аз
