тая кория и от помощта на дяда Никола, която той се обеща да принесе тоя същия ден, което така също беше още въпрос. Нашият план се състоеше в това: да тръгнем още на часа за Нова Загора (5? часа), гдето началникът на станцията при железницата беше българин, Ив. Цанков, познат по своята честност и патриотизъм, за когото вярвахме, че ще да ни приеме и изпрати с трена към Одрин или Цариград, още повече, че той ни познаваше кои сме и каква работа вършехме. За това трудно пътувание до Нова Загора се облягахме само на една гаранция, а именно на компанската униформа, с изключение само на цървулите и белите навуща, които не подхождаха на сините жакети от Хиршовата компания.
Казвам трудно пътувание, защото гнетът на тескеретата, чрез който османската държава се мъчеше да запази своето съществувание, както правят това същото и много други тирански държави с християнски господари, беше в своята цветуща сила. Между две села от два-три часа разстояние невъзможно бе да се пропътува без пъстрото тескере; освен беклемите, тия разбойнически учреждения, освен необузданите заптиета, всяка друга краста, която носеше шарена чалма, имаше право да пита за тескере.
Това свое решение ние не забавихме да съобщим още на часа и на останалите си окаяни другари, като им казахме в същото време, че можем да вземем със себе си един-двама души, за които ще казваме, ако би да ни попита някой по пътя, че са наши работници, т.е. от железницата. Тия не одобриха нашия план, който намериха твърде смел — по тая причина никой не пожела да ни придружи.
— Ние ще да се върнем пак на своето родно място и ако има да се мре, то там желаем да измреме, при своите деца — отговори Никола Райнов, след като изпусна от шестдесятгодишните си гърди силна въздишка.
— Аз виждам своето спасение само при някой европейски консул, преимуществено при руския, затова ще тегля към Бургас — прибави Георги Апостолов.
— А ние желаем да измрем по-добре на бесилницата в някой град, отколкото да ни избият мърцина19 тука в това пусто място — отговори Икономов и след като се опростихме за последен път с всичките си другари, тръгнахме само двама с Икономова. Най-напред ни предстоеше да прегазим втори път р. Тунджа. Тя беше дошла, но не значително, така щото преминахме свободно, разбира се, пак непреоблечени. Важното бе, че към коя страна трябваше ние сега да вървиме, когато наоколо не само че нямаше никакви следи от път или пътека, но не знаехме и накъде се намира изток или запад, защото гъста мъгла бе се спуснала още заранта, като се съмна. За най-благоразумно намерихме да тръгнеме по течението на Тунджа, която има посока към Нова Загора. Мястото, през което пътувахме, беше нивя и угари; тия се бяха разкиснали по причина на дъждовете като масло, затова, колкото и да вървяхме бързо, не ни спореше.
Подир един час вървене изпречи се напреде ни един път, доволно работен; ние го хванахме безсъзнателно, с надежда, че ще да срещнем някои пътници, които ще да ни насочат на правия ни път. И действително, не след дълго време примерджиха се насреща ни в мъглата три-четири предмета, които идеха насреща ни. Можахме да ги познаем, докато бяха още на далечно разстояние, че са турци.
Другарят ми поиска да кривнем от пътя, за да не се срещнем с тях, но аз са не съгласих, защото в такъв случай давахме им сериозни причини да ни заподозрат още повече.
След обикновеното
— Отиваме на Ени-Заара, гдето служим на станцията, но като се връщахме от Казанлък, счупи ни се колата и ние тръгнахме по крака, па изгубихме пътя, като отивахме на едно село, и най-после решихме да си отидем по крака — казахме ние.
— Но вие и сега не сте в правия път, защото наместо в Н. Загора отивате в Сливен — отговори един от тях, а другарите му не снемаха очи от нас, понеже не изглеждахме твърде благоприлично.
— Стига си ги зяпал бе, хей, диване с диване — възрази сърдито един от четиримата души турци спрямо другаря си, който ни обясняваше на коя страна се намира н.-загорският път. — Не се ли усещаш, че тия ни лъжат? — прибави той. — Потъналите им в кал дрехи показват, че тия са пътували цяла нощ кой знае откъде.
Всяко оправдание беше излишно. Благодарение на Хиршовата униформа тия турци, които бяха въоръжени от краката до главата, не си позволиха да ни закачат. Като се затулихме вече от тях, такъв вървеж ударихме, щото с кон да ни гонеше някой, мъчно можеше да ни достигне. Ние се бояхме, че щом турците стигнат в Хаинето, ще се отвори дума за нас. Докато пристигнем до турското село Чанакчий, жива душа не срещнахме по пътя по причина на лошото време. Понеже 24 часа се изминуваха вече, откакто не бяхме турили в устата си хляб, принудихме се да се отбием на голямата воденица, която е близо до селото от долна страна, за да си изискаме малко ядение.
Повече от петдесят души селяни, турци и българи, имаше на тая воденица, дошли да си мелят брашното. Тия ни заобиколиха, като влязахме вътре, и с голямо любопитство започнаха да ни заничат. Ние им разправяхме хала си, т.е. че ни се счупила талигата и сме изгубили пътя, за което и те съжаляваха. Няколко души турци се завзеха даже да ни правят цигари, понеже ръцете ни бяха измокрени до костите; повечето чест се отдаваше за униформата; може би и на съмнителната ни народност, защото, като следвахме да говорим само на турски, мислеха ни, че не сме българи, което предположение, за да усилим още повече, заплатихме щедро на ония лица, които ни даваха по малко тютюн. Името българин нищо не чинеше по това време.
Хляб обаче не можаха да ни намерят, за което ни се извиниха твърде учтиво. Беше рамазан, както казах по-горе, а турците говеят през тоя месец. Млад един българин, който стоеше наред с турците и мълчешката гледаше повечето на белите ни навуща, отколкото на сините ни шапки, направи ни знак с очите си да излезем навън. Повече обяснения не бяха нужни. Като се отдалечихме на 20–30 крачки разстояние от воденицата, същият тоя млад българин ни изпревари от долня страна и след като ни каза да се не боим, защото никой не можал да ни разбере що сме за хора, извади изпод абата си една топла пята, която ми подаде в ръцете.
— Бързайте само колкото е възможно по-скоро и нищо повече — прибави той.
Тоя ангел-хранител, постъпката на когото не можахме да си обясним, поискахме да го възнаградим с един бешлик; но той се отказа благородно от тая не твърде малка награда в турско време, като каза, че нам трябвало повече пари.
Не топла пита хляб, не бо’зна какви си почести, не праведни оценения на трудовете, но две само думици, изказани съчувствено от другиго, са в състояние да оживят полуубитото същество и дълго време да подкрепят неговото съществувание. Постъпката на тоя благороден селянин до такава степен ни насърчи, щото ние крачехме бодро, упоени от радост, като да беше настанал конецът на всичките по-нататъшни опасности…
Ние бързахме да достигнем полите на Средня гора, защото само под нейните ниски дървенца можехме да се считаме за безопасни. Вечерта мислехме да пренощуваме в с. Кортен у някого си Стоянчо Георгев, роднина на другаря ми Икономова, когото щяхме и да задължим да ни снабди с някои потребности, а най- повече с обуща, защото в Нова Загора бе невъзможно да стъпим с белите навуща.
Като навлизахме в Средня гора, оставихме правия път и тръгнахме из слепите хайдушки пътеки, които Икономов познаваше много добре, както линията на Хиршовата железница. Дъждът не преставаше още да вали.
На пътя се срещнахме с един габровченин, който ни разказа, че миналата нощ в с. Елхово нападнали 300 души комити, които правили бой с турците.20 Ние се спогледахме с Икономова и помислихме, че тия 300 души не са други никои освен нашата четица, състояща се от девят души, която премина през това село вечерта на 17 септември. Така или инак, но хитрият габровченин не можа да се стърпи от да не покаже, че ни познава що сме за хора. „Бог да ви е на помощ!“ — каза той и бутна коня си.
VIII
Видело беше още, когато ние потеглихме да влезем в Кортен, голямо българско село, на един и половина час разстояние от Н. Загора. Ако беше останало на нас, щяхме да се бавим из треволигата, докато се мръкне добре, но пъдаринът на лозята, който така също излезе другар на Икономова по „стария занаят“, посочи ни един път през нивята, отгдето свободно можехме да влезем в селото, без да ни види някой.
