турската патраула сполучила да го хване. Андрей Момчев излезе човек със слаба натура. Два-три шамара и няколко заплашвания от страна на ефендетата предразположили го да изкаже всичко онова, за което е бил влязъл в града и което е знаел от по-напред. Той предаде всички ония работници, не само ония, които познаваше лично, но и други странни лица из други градове, за които беше слушал да се приказва. Така например Тома Кърджиев, когото той не беше виждал в лицето, но беше чувал само името му от Стамболова и мене, предаде го, без да го пита някой познава ли той Кърджиева. Тоя последният, вързан, от Русчук биде докаран по крака в Стара Загора. Ако някой от затворниците се помъчеше да откаже нещо пред изпитателната комисия, то Андрей Момчев се намираше напредя му и говореше противното. За своите предателски заслуги Андрей Момчев се изпрати в Цариград, гдето по милостта на валиде-султан биде поместен в едно училище, заедно с другаря си, така също предател, Димитър хаджи Генчев.
Тук му е мястото да спомена, че в качеството си на предатели на Заарското въстание послужиха още хаджи Господин Славов, Сава хаджи Тодоров, хаджи Андон Митов и др. Щом ние излязохме из града на 16 септември, тия верноподани мъже се отправили при каймакамина, комуто, като направили ниско темане, съобщили му работата от игла до конец.
Всичките момчета, които излязоха с нас на Чадър могила и които се върнаха пак в града от Новата махала и от другаде, така също бяха хванати, с изключение на няколко други, за които ще говоря по- надолу.
Най-трагически свършиха своя живот братя Михал и Георги, които оставихме в с. Елхово в дома на Андроника, когато на 17 септември отивахме в Хаинето, заедно с Георги Кюмюра. След нашето заминувание стопанинът Андроник по разни съображения преместил тримата ни другари от къщата в плевницата си, отгдето Георги Кюмюрът избягал, а двамата братя останали там. На втория или на третия ден, не ми е известно добре, турската потеря подушила, че в плевницата на Андроника има скрити комити. Дали за това турците са се известили направо от Андроника, или от друго някое лице, така също остава тъмно. Във всеки случай работата не се е свършила без предателство и, по общо начало, предателят не е бил никой друг освен българин, защото турчинът, който е турил на кръста си нож и пищови, никой път няма да отиде да подслушва и подлизнича, неща, необходими в зачатието на всяко предателство. Така или инак, но около плевнята скоро се струпирали около стотина-двеста въоръжени башибозуци, които предложили на двете едноутробни жертви да се предадат. По-големият брат, Михал Жеков, отговорил от плевницата, че той е благодарен хиляди пъти да плюят на леша му, отколкото на лицето му. После тоя отговор насочените към плевницата пушки изгърмели, а плевницата била запалена на часа. Когато жаравата захванала да пада по главите на затворените, то по-малкият брат, Георги, поискал да направи това, което би направил всеки един на неговото място. Той поискал да излезе навън и да се предаде на потерята, наместо да изгори като червей в плевницата. Михал се престорил, че е съгласен на братовото си желание, но когато тоя последният посегнал да отвори вратата, Михал подигнал братски ръката си, надвесил револвера над братовата си глава и брат на брата се търколил в краката, потънал в кръв!…
Подир няколко минути след това страшно престъпление — брат брата убил, — понеже ставало невъзможно вече да се стои в пламналата плевница, която рискувала да се строполи, Михал се решил да излезе. Той прекрачил горещия още труп на брата си, отворил вратата и изскочил навън с револвер в едната ръка, а в другата с нож. Разбира се, че щом башибозуците го видели в това положение, изпразнили пушките си в гърдите му.
Братя Михал и Георги Жекови са родом от Стара Загора, както казах по-горе. И двамата са учили в родното си място. Първият от тях беше на възраст около на 28–30 години, ръст висок, с черни като смола мустаци, лице дълговато, очи черносветли и с доволно правилни черти на лицето. Той се занимаваше с търговия — с кожи и други местни произведения, — за която цел често ходеше в Одеса и Цариград.
Георги беше по-млад — на 22–23 години, — ръст среден, живо и пъргаво момче, грабово в лицето, с малки тънки мустачки, едвам наперили. Неговото занаятие беше скромен кундураджилък.
Останалите жертви на Заарското въстание са Стефан Чифутов, обесен в Одрин, както казах по-горе; бачо Колю Райнов, 60-годишен старец — обесен в Пловдив; Колю Ганчев, първият деятел на революционния комитет, и Господин Михайловски — обесени в родния си град Стара Загора, а Руси Клепалото (Аргоолу) — в Т. Пазарджик. Обесванието на тия
Колю Райнов, когото ние оставихме в корията под с. Хаинето, хванали го още на втория ден заедно с другите му двама другари, Стойчо Петков и Бойчо Атанасов; а Г. Апостолов избягал в Румъния, заедно с дядо Никола из Хаинето. Избягаха така също Стамболов и Икономов в Румъния. Комисията, която беше изпратена от Цариград в Заара да съди въстаниците, въобще твърде снизходително погледна на работата. Това бе политиката на тогавашния велик везир Махмуд Недим паша. Повечето затворници се освободиха още в Стара Загора, а само до 50–60 души се изпратиха до Одрин, отгдето след няколко месеца освободиха повечето, в числото на които беше и нашият байрактар Койчо Георгев. Оставиха само главните подбудители, които и избесиха на пролетта.
Х
ШУМЕН. В същата тая нощ, когато нашият байряк се развяваше над Стара Загора, шумненската младеж поздравляваше Преславския балкан с бунтовническа песен. Както казах по-горе, революционерния комитет в Шумен, основан в 1873 година, беше един от най-добрите и деятелни, в лицето на Панайот Волов и Енчева (учители), а по-после на Кръстя Кючюка, на Ат. Стойкова и др. Тоя комитет броеше до 360 души членове, които си имаха вътрешен правилник, според който всеки член е бил длъжен да плаща веднъж в седмицата определено количество пари. Тия млади съзаклетници от знатния и историческия във военно отношение град Шумен дотолкова са били въодушевени и самоуверени в своето бъдеще значение, щото през 1874 година опитаха се да покажат и на дело своето политическо съществувание в работи, които не влизаха в кръга на тежите действия. Аз говоря тука за приключението, което шумненските младежи направиха с живущите там европейци, по причина че един френец поиска да се ожени за едно българско момиче от горня ръка, приключение, за което мнозина бидоха затворени от турското правителство в Русчук, което погледна на работата, както се следваше.
По време на Заарското въстание, т.е. през 1875 година, когато се реши да стане въстание по цяла България, в Шумен отидоха като апостоли Н. Обретенов и Иларион Драгостинов, за да приготвят въстание. Те направили събрание в дома на Ат. Стойков, гдето предложението се приело единодушно. Както навсякъде, така и тука, знатните войводи, на които буйната младеж гледала като на господ, не се стърпели от да не направят калпазанлък. Тия поискали от Илариона Драгосетинов да им издействува от комитета 1000 наполеона за разни обезпечения, без които пари казали, че никъде няма да си побутнат крака да отидат. Имената на тия войводи са: Димитър Николов, Спиридон Танев, Стоян Вичюв и Панчо Македонецът, от които само последният изпълнил местно своята дума, т.е. излязъл в гората, а другите се разсърдили, че не им се изпратили хилядата наполеона, които тия поискали от комитета за възнаграждение и не знаем що си още. Войводска шарлатания!
Между това приготовлението на честната младеж се продължавало енергично. Тия влезли в споразумение с мнозина турски солдати, които ги снабдявали с барут и готови фишеци; а един прокопсан турски офицер им продал от един път цели 300 оки барут. Много събрани, по-малко избрани. От толкова души излези от града навън повечето млади момчета по на 17–20 години. Войводите не само че не придружили неопитните хлапета, но тръгнали още из града да разубеждават ония, които се стягали да вървят, да не излязат, че не било още време, Сърбия и Русия нямали хабер.
Малката четица чакала до среднощ около града на определеното място, но като помислили, че останалите им другари може би да са ударили из други път, упътили се същата още нощ за с. Драгоево, гдето мислели да се съберат. Тук те се научили, че другарите им Иванчо Стефов и Захария Андреев, които излезли от по-напред, били хванати от правителството.
Втория ден тия прекарали в гората между Драгоево и Преслав; знамето покачили да се развява върху едно дърво, та дано можат да ги видят другарите им, но напусто. На другия ден се отправили през планината за едничкото в Герлово българско село Върбица.
