— Знаете ли, господа, че в малката стаичка, в тая същата минута, когато ние се веселим пред светлината на няколко ламби, там стои в мрачината един нещастник — казал Иванов, след като се уверил от по-напред, че немците никой път няма да се опозорят с шпионство.
Разбира се, че на думите на Иванова никой не обръщал внимание, от най-напред всеки помислил, че той се шегува.
— Не от вчера, не от оня ден, но цели три месеца ще стане, как той живее там — повторил Иванов.
Уверили се най-после, полюбопитствували да ме видят и Иванов с ламбата в ръка доведе ги пред вратата.
Аз не знаех нищо за горния разговор, та затова свивах се по обикновено на кълбо в студената стая и четях дългите часове и минути. Слушам по едно време шум и смях пред вратата, светна ламба, а после малко похлопа се. Познах гласа на Иванова, но като виждах, че не е сам, минаха ми през ума лошите страни на въпроса, забавих се да отворя.
— Отваряй, аз съм! Няма нищо — викаше той на вратата.
Нямаше що да се прави, покорих се. Когато отворих вече вратата и стоях лице срещу лице с посетителите, дълго време тия последните гледаха състрадателно на моята изнурена физиономия, на дългите ми дяконски коси и на единствената ми мебел — чувалът. Караха се на Иванова защо той не им известил от по-папред да ме преглеждат с туй-онуй, каквото можат, и да прекарвам по няколко часа в тяхната топла стая, когато няма никой. Оттук нататък моето положение се подобри отчасти, защото съпругата на немеца Албрехт — мадам Мария, честна и набожна протестантка — не ме забравяше. Било ястице, било винце или чай, тя сколасваше да ми подаде; когато стаяше много студено, проваждаше ми по малко огън на желязната лопатка, викаше ме сегиз-тогиз в тяхната стая, показваше ме на децата си, да ме имат за пример в страданията и постоянството за доброто на своето отечество, казваше ми да призовавам на помощ Исуса Христа, па да се не боя от нищо.
Железницата захвана да пренася заарските бунтовници за Одрин; видях аз през прозорците всичките мои другари, навързани и пазени от по няколко заптии, Стефан Чифутинът беше намерил време да каже на кондуктора К. Теодорова да ми каже, ако знае где се намирам, защото изпитателната комисия го питала за мене няколко пъти. Минаха по едно време и предателите по Заарското въстание, Андрей Момчев и Димитър х. Генчов. Тия стояха свободно в железницата при юзбашията, смееха се, веселяха се, като че отиваха на сватба. Андрей Момчев казал на Иванов да ме поздрави и да ми обади да се не боя, защото той никога няма да ме издаде. Тоя последният го уверил, че аз съм вече във Влашко, но предателят си завъртял главата съмнително и железницата тръгнала.
Това беше достатъчно да наруши нашето спокойствие в станцията. Що трябваше да ме знае други, когато бях известен на Андрей Момчев! Той ми беше добър приятел, докато не беше станал шпионин, видял е от мене добро; но можеше ли човек да има вяра на предателя, че ще удържи той своята дума?
Последствие на това същия ден решихме още да излязвам сутрина рано от станцията, дордето спят всичките, с пушка и с всичките ловджийски принадлежности, тъй щото, ако и да ме види някой, ще да помисли, че съм
И така, буря, виелица, студено, сняг до пояс, аз трябваше да не оставам от програмата си. Зъбестите канари на десния бряг на река Марица ми служеха за прибежище около 10–15 деня, гдето чаках приближаванието на нощта. Ако и да се случеше да ме видят някои турци или българи, широката ми шапка, ловджийските торби и чифтето, р. Марица и плавающите по нейната повърхност заедно с леда сиви и пъстри диви патки заличаваха по-нататъшното подозрение и предположение.
Докато се оплаквах от това незавидно положение, стана нужда да отсъствува приятелят ми Иванов за няколко дни, а на негово място дойде Н. Стойчев, по като българин и той се отнесе към мене съчувствено. Само верният Гочо, в отсъствие на Иванова, захвана да пие по-много и по тая причина забравяше си дльжностите, т.е. не ми донасяше ядене. Напразно го чаках по няколко часа горе на стълбите, да го извикам, като минува.
— А-а-а! Да те забрави злото — казваше той. — Почакай малко, ей-сега отивам в дюгена да ти купя едно-друго.
Вляза Гочо в дюгена, който се намираше зад станцията, срещу моя прозорец, но няма излязвание. „Надписал си половина ока, пезевенк! Аз не зная четмо, но умът ми е много по-сигур от твоя тефтер… Да те кажа ли на челебията? За два деня ще ти изсъхнат оттука цървулите… Хем и виното ти от няколко деня захвана да се кръщава“…
Тия изобличения на кръчмарина се правеха от Гочо, който беше най-близкото лице до челебията, а съществуванието на кръчмарина зависеше напълно от тоя последния.
— Немой бе, кардашчим Гочо, сиромаси хора сме — се слушаха оправдания от страна на кръчмарина.
— Тогава почерпи — изново се обаждаше Гочо и моята надежда, че ще вечерям, изчезваше окончателно.
Но всичко това не пречеше на Гоча да си остане честен и верен на думата. За това си пиянство той биде изпъден от службата твърде позорно, но не само че не ме предаде, за да си отмъсти на Иванова, който го беше изпъдил, а следваше още да ме забикаля и да ми оказва разни услуги.
В разстояние на пет месеца заптията Мустафа, който стоеше на станцията, три пъти можа да ме види; но той беше глупав човек, заради това далеч стоеше от всяко подозрение.
— О, добре дошел — казваше той, защото ме познаваше от по-напред, докато не бях се скрил още. — Кога дойде, та не можах да те видя, като слязваше от трена? — питаше любопитно глупавото заптие.
— По сухо дойдох от Сеймен — отговарях аз и намирах причина да избягна всякакви по-нататъшни запитвания.
После това Гочо отиваше да го сондира не е ли подушил нещо.
Виждаха ме така също и останалите работници от станцията, които, като живи хора, неведнъж си задавали въпроса: „Защо тоя човек бяга от хората и никъде не излязва?“ Но като знаеха, че челебията не търпеше твърде да удовлетворява подобни любопитства, не се простираха по-нататък. За останалата част съмнение Гочо се разпореждаше. Знаеше ме така също и един приятел от Харманлий, на име Милковски, който ми донасяше книги за четение чрез Иванова.
Захвана се годината 1876, настъпи пролетта. Ех че пролет ли беше пък тая година! Не ми се стоеше мене вече в станцията, искаше ми се да поизляза нанякъде. Това мое желание се увеличи още повече, когато получих от Гюргево, от Н. Обретенов, такова едно писмо: „Търси средства да дойдеш тука при нас, защото те очаква твърде голяма работа; а ако не успееш да тръгнеш до 15 февруари, то ще да дойда или аз, или друг някой да те изведе…“ Писмото беше писано химически и изпратено до Иванова.
Глава V. Априлското въстание в 1876 година. Апостолите в Гюргево и техните действия
I
Ако бъдещият историк се залови с изучаванието на историята на българската журналистика във време на турското владичество, то той, без всяко съмнение, ще да съсредоточи своето внимание на българските политически вестници, издаваеми през 1875 и 76 г. в Цариград. Ако ония, които не са били очевидци на священото и велико движение за свобода и независимост от страна на нашия народ по онова време; ако бъдещото поколение поиска да узнае предшествующите вълнения на духовете и причините на Априлското въстание; най-носле, ако всички ония, които се отнасят недоверчиво към разказите на съвременниците и искат да видят нещо печатно, публично изказано, то непременно трябва да имат на ръка българските вестници от Цариград: „Напредък“, „Век“, „Източно време“, па даже и безцветния „Ден“, излезли откъде началото на месец ноември 1875 г. до деня на въстанието, както казахме по-горе.
