Записки по българските въстания

гръцките махали и пеели тая песен с народната гайда начело, то Сократовите горделиви потомци бълвали гущери, а заспалото сърце на българина трептяло като есенен лист. Камите и ножовете били готови на пояса да се пуснат в действие при най-малкия повод от страна на обидените. Любопитно е, че в подобни скандали турските власти са се отнасяли твърде снизходително. „Оставете ги: тия са от даживейлерден“ (т.е. от ония, които викат: „да живей“) — казвали бедните турци, без да подозряват, че тия даживейлерден после няколко години ще да побутнат и престола на халифовите наследници. Народният общински учител го считаше за гордост, ако учениците му в празничен ден са се били няколко пъти с гръцките ученици, т.е. ние искаме да констатираме, че идеята за народност се бе проявила и между учащите се.

После черковния въпрос, като предшествующа причина на българското въстание иде нашата литература. В това мерило на умствената деятелност на всеки един народ ние ще да турим, макар и не дотолкова уместно, училищата, читалищата, различни дружества, театрални представления, журналистиката, празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, песните и пр.; литература в тесния смисъл на тая дума, каквото значение има тя в Европа, ние, току-речи, не сме имали, при всичко че един наш събрат ни уверява, че сме притежавали доволно заякналичка книжнина. Журналистиката ни, начело с в. Македония по време на черковния въпрос, чисто революционните вестници Свобода и Независимост на Л. Каравелов, както и неговите огнени съчинения, които се четяха по тъмните кьошета из отечеството ни, са имали най-силно влияние. За читалищата няма що да говоря; всеки знае, че тия бяха второстепенно свърталище на революционните комитети, под техния покрив се виждаха младежите един път в неделята, в тях интелигентният учител говореше реч, наречена сказка, и пр. Силен подтик са били така също в нашето самосъзнание театралните представления из отечеството ни, които възникнаха, ако помним добре, в 1868 г., и най-напред се даде на сцената Многострадална Геновева. Бедната Геновева! Колко невинни сълзи е проляла тя, колко нощи е бивала наред след представлението предмет на домашни разговори. После Многострадална Геновева идат драмите на покойния Д. Войникова, на В. Друмева, Изгубена Станка на Блъскова и пр. Първите — такива и онакива, но ние смело можем да кажем, че тия възпитаха бъдещите наши борци за свобода, тия им вдъхнаха идеята за юначни подвизи. Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущенският герой Кочо Чистеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението.26 А Изгубена Станка! Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да спасят една млада християнска душа от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо. Народният ни празник Кирил и Методий, който се празнуваше твърде тържествено из цялото ни отечество, можа да въодушеви и да събуди убития народни дух толкова много, особено в простолюдието, щото с него не може да се равни друго никое средство. Като се зададеше Кирил и Методия — сякаш че идеше нещо необикновено, по-тържествено и от Възкресение. Божествената служба, която се вършеше обикновено в училищния двор, не беше се още преполвила, когато „народната гайда“ с дългото ручило писваше малко по-настрана и грамадното хоро се залюляваше под наблюдението на турския жандармски юзбашия, който се хилеше и веселеше наравно с другите.

Четите на Тотю войвода, на Панайот Хитов в 1867 и на Хаджи Димитър в 1868 г. измениха хода на работите. Ние тук ги туряме като предшествующа причина на Априлското въстание, защото тия само по себе си не могат да се вземат за чисто народно движение, изникнало от средата на самия народ. Тия чети се образуваха от ония български синове, които бяха предварили своите съотечественици по понятия и взглядове и които не можеха да търпят поведението на турското правителство, което се подиграваше с решението на черковния ни въпрос. Че българският народ не е бил приготвен още да посрещне тия патриотически чети, служи и тоя поразителен факт, че никой от местните жители не се е присъединил с борците, а, напротив, може да се каже, че тия последните са били преследвани и от своите братя.

Но минуванието на тия чети Дунава, първото пуквание на пушката при Върбовка и Вардин, бесилките на Митхат паша, заточенията така развълнуваха младите умове, щото просвещението и борбата ни по черковния въпрос подир петдесят години не можеха да достигнат това. Песента „Гордий Никифор“ се замести от „Стани, стани, юнак балкански“, сраженията на Хаджи Димитровата чета вървяха из уста в уста, последните прощавания на осъдения юнак върху бесилницата се повтаряха с благоговение, събраните млади от всяка ръка хора на угощение, както по него време бе на мода, из лозята и отвън града, слушаха с отворени уста запретената юнашка песен, която развълнувано пееха няколко души не твърде на висок глас; вестникът на Каравелова и брошурите му загърмяха от Букурещ, пъргавият Дякон не закъсня да се яви, думата комита придоби право на гражданство; а бесните черкези и необуздани заптии следваха да поливат масло върху димящия се още огън.

Най-после ние сме длъжни да споменем още една предшествующа причина на българското въстание, която, според частното ни мнение, струва ни се да има известна част от правдоподобие. Думата ни е за участта на българската интелигенция пред въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различни граждански и военни служби, т.е. ако ние имахме по-голямо число Иванчо и Юрданчо ефендювци, както другите християнски народности на Балканския полуостров имаха своите киркоровци, гарабедовци и аристидовци — да не ни обвинят, че ще кажем голяма дума, но Турция и до днешен ден щеше да си съществува, и досега още полумесецът щеше да се развява в София и Пловдив. Интелигенцията на всеки един народ, която руските сла-ванофили, макар и да равнят по отношение на народния успех с нула — имала е и ще даима решающи глас в съдбините на простата маса; без нейното участие нищо е невъзможно да стане. Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаеме от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха лица с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци. Ние щяхме да имаме по образ и подобие арменска интелигенция, която да се грижи само за доброто на бадемлията мастика и на турския чиновнически разврат…

Тия са горе-долу по-главните причини и фактори на нашето въстание, според частното ни мнение; а на бъдещия историк остава да се произнесе за тяхното правдоподобие.

II

В това време, когато всичко гореизложено в началото на предидущата глава се вършеше в България през 1875 година, по-главните български революционерни деятели от Старозагорското въстание и от другите революционерни пунктове бяха сполучили да избягат през Дунава в святата и благословена свободна Румъния, люлка на нашето политическо възраждание. По-главните измежду тия емигранти бяха: познатият вече на читателите Стефан Николов Стамболов (прекръщен Стойко Мъглата), родом из Търново; Панайот Волов (прекръщен Петър Банков), родом из Шумен, момък на 28-годишна възраст, ръст висок, лице смугло, весел и засмян завинаги, учил се в Русия, в Николаевската гимназия (едничкото лице между апостолите в 1876 г. със систематично малко-много образование), бивши учител в родния си град, а после бунтовник, племенник на прочутия български богаташ Маринчо Бенли; Христо Иванов Книговезеца, наречен Големият (за да се отличава от Христа Караминков, тоже апостол), родом от с. Къкрина, Ловченско, другар на Левски, най-старият български апостол, на 35-годишна възраст; Христо Караминков (Малкият), родом из Търново, бивш халач, на 28-годишна възраст, человек с начално образование, както и Големият Христо; Иларион Ив. Драгостинов, родом от Търновско Арбанаси27, момък на 26 години, хубавец и деликат, който беше предмет в Русчук и Търново на много нежни въздишки, учил се в Търново само, но говореше и пишеше на всичките почти европейски язици, в това число и турския язик, чиновник на железницата, отгдето беше избягал по Заарското въстание; Георги поп Тодоров (Икономов), родом от Сливен, на 28-годишна възраст, учил се в родното си място, запознат от млади години с хайдушкия живот, момък с буен характер, който беше готов да изтегли ножа си от най-малкото докачение; двамата синове на