Различни бяха средствата, които намислихме с Иванова да употребим за скриванието ми в станцията, понеже вътре в стаите не можех да остана, защото, като всяко общо място, всеки от компанията имаше право да влезе. Освен това вътре в същото здание живееше със семейството си и един немец на име Албрехт, който така също служеше на железницата. Най-напред решихме да изкопаем една гробница в най-долния кат на станцията, с капак, гдето да се затварям, когато дойдат да ме търсят; но тоя план не можа да се осъществува, защото немецът Албрехт, който имаше на това място много вещи, не склони да ги извади навън по никакъв начин, а в противен случай, като влязва на ден по няколко пъти вътре, ще да има възможност да види скривалището. Нагласихме и друго средство. В една от стаите на станцията приятелят ми имаше дълъг сандък за дрехи, с капак отгоре, в който така също можех да се скрия в случай на претърсвание. Изпразнихме го и аз влязох да се премеря, но и тука ударихме на камък, защото краката ми оставаха навън от сандъка няколко педи.
Трудно положение. Трудно именно затова, защото харманлийската станция е кацнала на голото поле, като орел отдолу под селото, а наоколо й равно и гладко, да гониш бълхи, както се изражават нашите селяни. Па като всяка станция, европейско построявание, нямаше като нашите български къщи ни таван, ни дзлап, а само голи и светли стаи.
—
Торното е място, находяще се само в по-главните станции, на което обръщат тежките локомотиви само няколко души, посредством железни лостове. То е един вид желязно колело, закрепено върху самата линия, вдадено в земята около един метър и повече, и покрито отгоре с дъски, на които е отворена и малка вратица за влизание.
Рано сутринта на другия ден, докато спяха още всичките служащи и заптии, ние излязохме полекичка с приятеля си из станцията и се отправихме към торното, което е настрана около 400 крачки. Аз си носех едно-друго за ядение, вода, един револвер, книги за четение и пр. Съвсем не така излезе това помещение, както си въобразявахме от по-напред. Там беше тъмно като в биволски рог, дъждовната вода покриваше всичката повърхност, нямаше една педя сушинка да се подслони човек, хладната атмосфера проникваше до в костите на човека. Цял дан прекарах аз върху две препречени железа, превесен като лукова плетеница. Приятелят, или благодетелят ми по-добре, дохождаше по няколко пъти на ден да ме забикаля, като се преструваше, че се разхожда по линията.
Само два-три деня престоях в тая мъртвилница, защото ми се намери по-добра квартира — вагоните за пренасяние на стока, които се намираха празни пред станцията и които са покрити от всяка страна, с изключение на едно малко прозорче. И в това много по-удобно помещение, отколкото първото аз влязвах сутрина рано, докато спи господ, както се казва; а благодетелят ми заключаше и двете врати на вагона и вземаше неговия нумер, за да знае в кой именно вагон се намирам, тъй щото като дойдат търговци да му искат вагон за натоварвание на стоката си, да има пред вид занятия от мене нумер. Вечер, пак като заспеше господ, благодетелят ми пристъпваше полекичка и отивахме двама в станцията. Понякога, когато при него нападнеха някои пияни немци, то аз четях минутите в мрачината чак до полунощ.
Един неделен ден, после пладне, когато преминаха всичките тренове, приятелят ми отишел в селото Харманлий на разходка, без да каже на магазинера, че вагон №1417 е ангажиран. Щом заминал той, ето че няколко одрински гърци, между които бил и някой си Димитраки, турско ухо, дохождат при магазинера, комуто искат един вагон G (така се наричат вагоните за стока), за да товарят сусам. Чувам аз гласовете: Тоя не е добър, че му се отваря капакът мъчно; тоя е оставен от трена, защото наближавало да се запали (от триение); а пък тоя нам що ир; но не се безпокоя от никого, защото зная, че съм осигурен, чета си свободно.
— Вагонът №1417 ще бъде добър — каза един от търговците и след малко моят вагон, на който стоеше горният нумер, тръгна към мястото, отгдето се товареха стоките, тикан от трима-четирма души.
Аз не можех да си въобразя що значеше това. Най-вярното ми предположение се въртеше около това обстоятелство: че всичко се върши без знанието на Иванова, който ще спре работата, като отидат да му поискат ключа от вагона. Тоя последният беше спрян вече върху скелята и около 10–15 души работници и други стояха пред вратата му. Въобразих си за минута като какво ще да бъде впечатлението, което ще произведа на тия последните, когато се отвори вратата и аз се представя напредя им… Благодарение обаче на скъсаните ми кундури и на една подвързана книга вагонът не можа да се отвори.
Големите несгодности — да се затварям във вагона, от една страна, а, от друга — студеният климат, пръснатият слух, че сме се били удавили двама с Икономова в морето, което говорили и заптиите в Търново-Сеймен, обстоятелството, че станцията не може да бъде насилена от властта без позволението на инспекцията, за което Иванов беше питал нарочно; а в такъв случай, макар и да бъда в станцията, докато се направят нужните формалности, може да избягам — всичко това ми даде кураж, както на мене, така и на благодетеля ми, да не ходя вече във вагона, но да стоя затворен в една малка стаичка вътре в станцията, без да се показвам на някого.
Тази малка стаичка се намираше до самия вход на отделението, гдето живееше немецът Албрехт, та затова не смеех и да се покашля.
На магазинера от станцията, който беше българин от Харманлий на име Гочо, бях принуден да се изкажа, защото, като лице вътрешно, невъзможно бе да се укрия от него. Преди да стане това, Иванов го викна при себе си и му чете дълга молитва, заключението на която беше следующето: „Ако най-после ти направиш нещо да го изгориш (т.е. да ме предаде), от което ще последва и моето опропастявание, бъди уверен, че най-напред тебе ще промуша с камата.“ Гочо се кръстеше с разтреперана ръка и говореше, че той е чист българин, никога няма да изгори брата си.
Да ви разкажа що за човек беше тоя Гочо. Той беше родом от Харманлий, на възраст 35–40 години, безкнижен, без мустаки и брада, обичаше да посръбва и от червен Петка и от бяла Рада, влязъл на служба на железницата, откак се направила станцията. Беше безкнижен, но постоянното чукание на телеграфния апарат дотолкова се беше втълпило в памятта му, щото той можеше да познае, като се намира и отвън станцията, не само кога викат Харманлий, но и всичките други станции, от Цариград до Белово, нещо, което, не познаваха мнозина телеграфисти. Можеше да разбира още кога викат бързо, кога депешата е
— Що има, Гочо? — пита специалният телеграфист, който се захортувал с друго някое лице и малко обръща внимание на телеграфа.
— Известяват, че ще се дава
Сега Гочо си имаше вече грижата да ми носи едио-друго за ядене; но когато се понапиеше, аз трябваше да постя.
XII
Цели пет месеца живях аз в тая малка стаичка; на 9 октомври 1875 год. се затворих, а на 1 март 1876 год. се освободих по начин, който ще разкажа в следующата глава. В разстояние на това време моята скромна стаичка не видя ни свещ, ни огън. Свещ бе невъзможно да запаля, защото тая стая не беше за живеение на хора и по тая причина всеки щеше да полюбопитствува и узнае кой е запалил свещ там; а за огън нямаше нужните потребности, соба или мангал, нямаше и нашенски материал за горение — дърва или кюмюр, — а само каменни въглища. Покривката ми се състоеше от един голям зеблов чувал, в който се пъхах цял. Ако малкото кученце на Иванова, което бях научил да дохожда при мене, останеше вечер в стаята ми, то аз се считах за щастлив, защото лягаше при мен и краката ми не кочанясваха нея нощ.
Два месеца и повече време се преминаха, откакто се бях затворил, а немците, с които ни делеше само една стена, не можаха да ме видят, на ума им не идеше даже да заподозрят, че имат съсед-престъпник. Една вечер, на Нова година по техния стил, когато виното се лееше изобилно, когато от игри и веселби се люлееше цялото здание на станцията, гдето присъствуваше и Иванов, дошло случай да мине наред и моята особа.
