Записки по българските въстания

невъзможно било да се прегази. А турската потеря, която подушила вече комитите, пречала надолу- нагоре.

След разпръсванието на четата момчетата си взели очите кой накъдето види. Нещастният войвода Върбан изпаднал в с. Широково в кръчмата или сапунджийницата на някого си Кара Ивана, родом от Арбанасето, ако се не лъжа. На тоя черен Иван и душата му била черна. Той издал на турците разбития нравствено юнак, които го свързали на мястото му и го предали на няколко килави татари, да го карат за Русе. Върбан имал скрит револвер, който турците не можали да намерят в пояса му. Когато конвоят дошел до чешмичката, която е отвън селото, вързаният поискал да пие вода, което му се позволило. След него се навежда и един от калмуците стражари да пие вода от същата чешма. Върбан намерил леснина да изтегли револвера си, с който строшва келявата глава на татарина. Други турци пристигнали на помощ от селото, които довтасали нещастния Върбана, който се борел с железата си, В последующата борба обаче той бил съшибан с няколко куршума, а после насечен, но сполучил да нарани още един от турците.

В 1880 г. аз отидох нарочно да се покланя на мястото, гдето си е излял кръвта тоя забравен поборник. Както е обикновено у нас да викаме „ура!“ пред грамадните паметници само на чуждите, а нашите юнаци не смисляме даже, така я оттук аз бях поражен от народното ни нехайство. Гробът на Върбан войвода се отличаваше само с едно огризено паметниче, турено от някоя набожна бабичка за душата й. От останалите момчета никой не пострада тежко; повечето избягаха в Румъния.

А знамето можа да оцелее у един селянин. После то се пренесе в Румъния и биде честито да се закълнят под него храбрите герои на Радецки, заедно с дързостния им войвода Хр. Ботев.

ПЛАНЪТ ДА СЕ ЗАПАЛИ ЦАРИГРАД. Революционерният комитет беше разпоредил, щото едновременно когато се вдигне въстанието из България, да пламне и Стамбул на няколко места. Това мнение е било изказано най-напред от Стоян Заимов и Тодор Пеев. Първият от тях бил натоварен да намери достойно лице, което да се натовари с организирането на четата за Цариград, която нарекли палачи. За такова лице Заимов избрал Георги Бенковски (Гавраил Хлътюв), способностите на когото били познати само нему, защото през зимата още той се е запознал с него и забележил извънредната му решителност. Тук Георги Бенковски за пръв път взема участие е общите работи. Нему било поръчано да събере лица, способни за палачи, за която цел успял да намери до 35–40 души емигранти из Румъния, в числото на които бил и Иваница Данчев. С тая дружина Бенковски се отправя за Цариград по море; под негова команда ставало всичко, той бил длъжен да направи плана за пожара и да избере точките за запалванието, да изучи топографически местността и да наеме къщи и магазин за момчетата, с лъжлива цел, от които къщи трябвало да избухне пожарът едновременно в определения ден, според както гласял планът. Средствата за пътувание и за други разни потребности, около стотина наполеона, били поверени на Бенковски. Всичките пътници се снабдили с различни фалшиви паспорти.

Около един месец (септември 1875 г.) нашите палачи са се бавили в разкошната отоманска столица да изучават условията за предначъртаната си цел. Условието им било, че само тогава ще да пристъпят към действия, когато получат лозинка от Стамболова из Заара, че въстанието е избухнало вече по всичките пунктове. Бенковски бил изпратен обратно в Букурещ, за да получи обещаната сума от комитета, още 200 жълтици. Ако получел пари, той щял да даде до дружината условна телеграма с адрес Ясен Ив. Роселиев: „Купих двеста кила жито, които изпращам за Цариград“ — т.е. взех двестата жълтици, които ви изпращам; а в противен случай, ако няма пари, така: „Тук се намира нужното количество кожи, ако желаете, елате сами да се уверите“ — т.е. върнете се.

Два деня след заминуванието на Бенковски получила се депеша от Заара със следующето съдържание: „Не купувайте гьонове; търговията е слаба“ — т.е. въстанието не успява.22 На другия ден четата се качила на един английски параход, натоварен с желязо, и излязла за Галац на святата румънска земя, живо и здраво. Но и Цариград останал така също жив и здрав, без да изпита опустошителното действие на пожара.

В ТРОЯН по същото това време намираше Панайот Волов, който беше отишел да дига въстание, т.е. и тоя градец беше един от революционните пунктове в 1875 г. Но троянчени са дълбоки дипломати и философствующи братя.

— Докато не видим в манастира поне пет души войводи из Влашко с ястъклии мустаки, не се побутваме от мястото си — казали тия велики мъже на Волова, когато той им предложил да въстанат.

Вижда се работата, че троянчени са склонили и за един влашки войвода да им дойде на помощ, защото, поред лъжливи слухове, разпръснало се, че Панайот Хитов минал Дунава с десятина момчета, и от Троян се изпратило депутация да отиде да посрещне българския идол (по него време) в планината. Цели пет деня ходила тая депутация из гората да чака Месия, който в това време си купувал лозови пръчки из Влашко с 200 жълтици комитетски пари!

Апостолът Волов се въртял надолу-нагоре и най-после бил принуден да бяга в Тракия през Балкана, гдето намерил спасение в столицата на апостолите при Ивана Арабаджията и Божила Гергев, които му намерили леснина да избяга за в Румъния.

По другите градове из България не стана и това, което направиха в Троян, при всичко че се готвеше нещо. На няколко места се задоволили само да изпеят по една народна песен гръмогласно, поахкали и поохкали за майка България и нищо повече. Във Велико Търново намерили войводата с обръсната глава, скрит в кюмюрлука; а в хайдушкия Сливен, гдето според казванието на Газибарева, че шишанетата отдавна били изтрити, юнаците направили един гювеч и се оттеглили на Бармукбаир, гдето се сражили с черната папаска…

ЧИРПАН. Най-после и тоя градец искаше да подаде ръка на Стара Загара. Той беше най-ближният революционен пункт до тоя град, с работниците, на който имаше всекидневни сношения. Главни деятели на тоя град бяха: Стою Филипов, Иван П. Андонов и пр. Преди 16 септември последният от тях заминал за Пловдив нощно време, да даде инструкции на тамошните работници Д. Свещаров и Анд. Балтов. В Пловдив нощно време той щял да се срещне още с няколко затворници, турци и българи, които едновременно щели да произведат смут в затвора.

Стою Филипов и Христо Бабата отишли по селата със същата цел. От с. Кара Терзелий тия са сполучили да подигнат на оръжие около 200 души селяни, с които на 16 септември тръгнали за града. Таню Пеев и Анастас Тянкев заминали за с. Мурсалково, но кметът, който бил от верноподаните, щом ги чул какво говорят, вързал ги с помощта на пъдарите и ги експедирал за града. Но това не било достатъчно. Друга една черна душа, именуем Ради Качула, рано-раяо се разпоредил да предаде съзаклятието на турците, които овреме взели нужните мерки, за да предварят бунта. Стою Филипов и Андонов едновременно сполучили да пристигнат около града, първият — с 200 души селяни, а вторият — с трима-четирима затворници, които били освободени из Пловдив под поръчителство. Тия не знаели един другиго. Чакали тия час, чакали два, както ние в Заара, но като видели, че всичко е тихо, понеже турците пълнели вече затвора с хванатите работници, не се мръднали от мястото си. Селяните, които водел Стою, един по един очистили към селото си и казали на войводата си „лека нощ“. На другия ден в Чирпан богатите давали ниски теманета около конашките стълби и псували младите, а тия последните не смеели да се подадат по улиците. Стою и Ив. Андонов, след като постояли няколко дена по плевниците, взели си очите към Стамбул, понеже главите били вече оценени…

XI

И така, аз намерих вече прибежище на харманлийската станция при истинския си приятел и патриот не само в пеението на народни песни, но и в нужно време. За няколко деня не намерих за нужно да се крия, защото, едно, че не ме познаваха, а, второ, че като ме гледаха заптиите, другите там служащи и търговци, че ходя с челебията, т.е., с началника на станцията, Иванова, не ме подозряваха за лош човек. За всеки случай турих лъжовно име — Симеон, — с което ме знаеха всичките.

Един ден, когато пристигна тренът от Пловдив, донесоха ми едно писмо от Търново-Сеймен, в което ми се известяваше, че заптии от Стара Загора ме търсели.