анекдоти, отидох да се посъветвам с него, да му взема благословията, така да се каже.
Вечер беше, когато аз се изправих пред къщата му заедно с преводача си Найден Прасето. Бай Иван бръснеше цървули пред вратата на къщата си, седнал на една изтрита рогозчица. Ние го поздравихме, той си дигна главата да ни погледне, но следваше да си стърже, защото върху мене нямаше нищо, което да ме показва, че съм проповедник на свободата. Когато Найден Прасето му каза: „Тоя
Скромното жилище на бай Ивана, състояще само от една ниска стаица, лишено от най-обикновените селски мобили, страшно ме порази. Нима тук в тая мрачна дупка са се събирали по трима апостоли от един път, нима в тая колиба се е решавала съдбата на България, питах аз сам себе си и поглеждах крадешком на бай Ивана, за да се уверя дали и той подсещаше онова, което аз си мислех. Тихото и спокойно лице обаче на стария патриотин, на което всяко виражение показваше смелост и твърдо убеждение в делото, на минута се не изменяваше.
Няма ония лекомислени питания, както това се случваше с много развити хора, да те питат отгде си, какъв ще да станеш след освобождението, какво мисли Русия, ще да изпрати ли помощ Сърбия, Румъния, дали няма да станат зян селата и добитъкът, жално ще да бъде, ако се пролее много кръв, и пр., и пр. Бай Иван не се вълнуваше и стряскаше от нищо. За да му се препоръчам, аз говорех умерено и сериозно, разказвах му как простият народ слуша апостолите, как се бои, радва и вълнува, продава мило и драго, за да се приготви по-добре за уречения ден, с една реч, исках да го уверя, че катастрофата ще да бъде страшна, надеждата е голяма. Ни чудение, ни прехласвание, ни пък нещо необикновено се не сториха моите разкази в очите на бай Ивана.
— Да, като тая година друг път народът не е вземал дотолкова участие в приготовлението; но ние не трябва да мислиме, че всичко е свършено, че това вдъхновение ще да стане вечно — забележи бай Иван твърде хладнокръвно.
Напразно аз чаках да заговори той: „Така каза Левски, който дохождаше всеки месец на къщата ми; тъй мислеше Димитър Общият, с когото ходех по селата да проповядваме заедно; много ми хареса Ангел Кънчев; не пада по-долу и Стамболов; Волов е по-учен от Бенковски“ — и пр., и пр., думи, с които той трябваше да препоръча себе си чрез другите, за да позная с какъв човек имам работа. Напразно, казвам; бай Иван не беше от ония самохвалци, нищо не говореше той за себе си, не обичаше да казва: „Аз направих това и онова, ние мислехме тъй или инак.“
— Ех, тия са минали работи; да гледаме ние настоящите — отговаряше той на моите въпроси, като го запитах нещо за Левски и за неговия план. — Слушам — прибави той, — че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме дигнели въстанието. Това според мене не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци.
Бай Иван Атанасов Арабаджията е роден в с. Каратопрак, Пловдивска околия, а отпосле се е преселил в Царацово. Той беше на възраст по него време около на 45–47 години, среден ръст, със сини очи, коса и мустаки русожълтеникави, с черти доволно правилни, чело изпъкнало, под което се редяха дебели вежди; говори малко, рядко се засмива, повечето мисли, не го е срам да пита за онова, което не знае. Дрехите му бяха обикновени селски дрехи, аба и потури и български калпак от сива кожа. На книга бай Иван се учил твърде малко в своето родно село при някого си поп. Отпосле, крадешката, оттук-оттам той притурил нещо повечко на своите знания. Слушал и внимавал какво говорят по-развитичките хора и с помощта на силната си памят усвоявал всичко.
Арабаджийският занаят (да прави прости кола), който той изучил специално, захванал да му натегва в тия именно времена, когато той слушал да се говори в Пловдив и Карлово, че по Влашко и Богданско има много българи, които живеят добре, които се готвят да превземат турското царство. Това било в епохата на Раковски, когато той противопостави в събранието на богатите български чокои за пръв път, че и ония сиромаси българи, които не се познават с Росети и които нямат мошия, така също са хора, не е унижение, ако им се подаде ръка.
Минал бай Иван Дунава, преживял няколко месеца в Одеса, бил в Бесарабията, посетил Галац и Браила, поскитал се из калния тогава Букурещ, видял много добри и зли хора, запознал се с разни дьонмета-българи и след като разбрал, че в България, макар и да колят турците, но пак се срещат хора, на които може да се изплаче човек и които, при всичко че няма да кажат: „Животът на турците е до напролет“, както казват влашките българи, — ще да разбират болката ти много по-добре и без големи думи.
Бай Иван не се завърнал от свободните страни бос, както отишел оттука.
— Там аз можах да видя защо човек се ражда на тоя свят — говореше той.
Наскоро, като се върнал той в България, срещнал се с В. Левски, в Карлово, който не бил още заподозрян от турското правителство, и започнали да работят из България по организирането на революционерните комитети…
Подир малко в къщицата на бай Иван дойде друг, селянин, по-млад на възраст от бай Ивана, който с влязванието си заедно подаде ми ръка да ме поздрави. Освен че селяните в турско време си подаваха ръка за здрависвание твърде нарядко, моите дрехи, които, макар и да бяха селски, не заслужваха подобна почит следователно аз разбрах, че непознатият селянин, който дойде при нас, беше вътрешен човек на бай Ивана, имал случай и други път да види в къщата на тоя последния съмнителни като мене личности.
Тоя непознат беше Божил Георгев от същото село, верен съсед и другар на бай Ивана в народните работи, комуто къщата, като по-голяма, станала е по-после прибежище на апостолите.
— Бабо, виж, ако се намира още сланинка, претърси и полозите на кокошките, за да приготвим нещо за хапвание — каза бай Иван, като наближи време за вечеря.
Трябва да знаете, че това беше през великите пости, на средопостната неделя, когато не само селяните, но и мнозина граждани не ядат даже и хляб49. Ступаницата на бай Ивана не възрази нищо; тя изслуша хладнокръвно поръчката, без учудвание. От всичко това се виждаше, че домовладиката не пръв път нарушаваше постановленията на вселенските събори. При всичката своя вярност и преданост бабичката на бай Ивана била осъдена на смърт по следующите причини: като всяка сиромахкиня с няколко дребни деца, тя си позволявала да казва на бай Ивана, че той трябва да си гледа работата, децата му заспиват гладни. Казала тя и на Левски, че той трябва да си търси другар без жена и деца. „Да я очистим“ — казал Левски. „Съгласен съм“ — отговорил бай Иван. Работата била нагласена, че Левски ще да дойде една заран да се
Бай Иван живее и до днешен ден в с. Царацово. Аз го посетих след 3–4 години, когато България беше свободна вече. Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията.
Дълго време гледах аз на тая картина, помислих от най-напред да не се лъжа, т.е. да не се намирам на друго място, повърнах се четири години назад, въобразих си 1876 година, припомних си бае Ивана в пловдивския затвор, с четиридесетте оки синджир на врата, когато го удряха с юмруци заптиите, напълниха ми се очите със сълзи и като се обърнах към Пловдив, за да ме не съгледат двамата другари, които не бяха си дигнали още очите да ме погледнат — представи ми се на очите кривият Пловдив със своите нови къщи, направени после Освобождението, на различни стилове и вкусове, притежателите на които в турско време бесеха българите и си бяха пак така добре, както и днес!…
Тия някогашни пламени патриоти малко се интересуваха сега от хода на българските работи, равнодушно гледаха на всичко, като че да бяха гости в страната, а България им беше чужда. Много се аз трудих да възбудя у тях старото патриотическо чувство, казвах им, че българският народ и сега, и в бъдеще ще да оцени техните трудове, припомних им Левски, Кънчев, Волов, Бенковски и пр., давах им обещания, да не мислят, че честността и сиромашията са станали вече порок, а блюдолизството и шпионството
