Записки по българските въстания

осветляваше мустакатите фигури още на мнозина непознати — аз да ги кажа, читателю, десят души, а ти кажи — двайсет, пак няма да сбъркаш. Тия последните бяха облечени с черни колчаклии потури, с чифте пищови и дълги ятагани на пояса, с шишинета в ръце, едни от тях бяха влезли в стаята, а други надничаха от вратата, на които се подаваше само единът мустак и дръжките на ножовете им, широки на края като просорник.

— Кой си? Говори! — извика още по-строго първият непознат и тропна с крака си.

Аз не можах да се усетя още кой е тоя човек, който води подиря си толкова души; замаян още отначало, не знаех какъв язик да му говоря, т.е. по кой начин; дали не е дошло време да се мре, казах в себе си и похванах се на кръста да опитам стои ли револверът ми, който бях забравил.

— Пътник съм!… Работа търся… — изкривих аз устата си да отговоря.

— Какво викате на човека? Вас е дошел да търси — каза баба попадия, която най-напред разбра моето положение.

Слава тебе, господи! Чак сега дойдох аз на себе си и наименувах своето име.

— Ти ли си? Тогава можеш да седнеш — отговори по-меко познатият. — На караул около къщата! — каза той, като се обърна към своите мустакати другари. — Кафе, бабо! — извика на попадията, като че тая последната му беше девятгодишна слугиня. — Ячмик на коня, момне! Стига си зяпала — заповяда той на поп Груювата дъщеря. — Излез навън! — извика на моя водач, като че беше солдатин, и чак тогава седна насреща ми при огъня.

Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметната мушама не беше друг никой освен сам Георги Бенковски; а ония, които стояха на вратата и на които той извика: „На караул“ — негови телопазители, верни другари, събрани от селата: Панагюрище, Мечка и Петрич.

Бенковски дошел, когато аз съм заспал. Той се научил още на двора, че го чакат двама души, които, макар и да не познаваше поименно, бил уверен, че не са лоши хора. Аз бях заръчал на моя водач да ме събуди, когато се зададе Бенковски, но и водачът ми, който беше пътувал цели десят дена, не можал да противостои на сладкия сън.

Докато Бенковски даваше заповеди на четири страни, аз успях да го разгледам от краката до главата. Той можеше да има възраст приблизително 28–30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски.

Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко и се мъдреше кратката, знаех го, че е взет апостол по мллости, туран под личното наблюдение на Волова; но не зная защо, по вътрешно някакое настроение, аз благоговеех напредя му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч — изповядвам се чистосърдечно, — аз бях омаян от Георги Бенковски.

„И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия“ — казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадеян.

Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10–15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех.

След като направи Бенковски горните разпоряжения и след като се разпореди със своя тоалет, от който само мушамата остави настрана, а тежките железа, револвери, кама и патрони не сне от себе си — нещо обикновено у него, — той се обърна към мене.

— Е, казвай да видим що си направил, накъдето си ходил — каза той, след като допи първата чашка кафе и заповяда да направят още по едно.

Аз му разказах всичко, где какво съм направил, което е известно вече на читателите, показах му статистиките си, не зная как стана реч и за пълномощното писмо, което ми даде Волов в Пловдив и което Бенковски поиска да види.

— Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество — каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня.

— Учил ли си се в Европа? — прибави той, като ме изглеждаше със съмнителен поглед.

Според неговите думи нямало нужда да се дават пълномощни от апостолите, защото това право имал само апостолският комитет. Всъщност обаче работата не бе така, не само по тая причина предаде той на огъня моето пълномощие. Най-много го ядоса него, че Волов се подписал главен двигател на Западна Тракия, която титла, се виждаше работата, да гъделичка неговото честолюбие, както ще стане явно в понататъшния ми разказ. Аз можах да заключа, че отношенията между тия двама братя- другари, които бяха минали Дунава не да делят първенство, но да си проливат кръвта, бяха твърде обтегнати, още повече че когато Бенковски чу, че не съм се учил в Европа, захвана да се оплаква от Волова и да го напада в неизпълнение на своите апостолски обязаности.

Останалите въпроси по приготовлението Бенковски ги разискваше и критикуваше с дълбоко знание на делото. Той отвори уста и не искаше вече да млъкне, като че четеше по книга всичко онова, което говореше.

— Пет хиляди чакмака52 да видя напредя си един път, ще да се успокоя — казваше той.

На всяка минута казваше, че го болят гърдите от много говорение, уверяваше, че в разстояние на десят деня надали щяло да се наберат да е спал десят часа; а черното кафе вървеше чаша подир чаша.

— Ако да не е и то, не зная какво ще да правя — прибави той.

Съгласихме се да се върна аз пак обратно в Панагюрище, отгдето да замина за Пирдоп, да се помъча да основа комитет, защото според неговите думи в това село не бил ходил още никой от апостолите; а той щеше да заминува за Ветрен и оттам ще да се завърне в Панагюрище, за да се свика голямото събрание. Хващането на Славков действително ускори въстанието. Бенковски се боеше да не би да ни превари някое предателство неприготвени още, та затова бързаше да се прибираме вече. Волов се намираше по това време из гьопсенските села, който така също бил известен да побърза.

Преди да се отправя за Панагюрище, отидохме е Бенковски да се окъпем на минералните бани, находящи се край това село, отгдето той се върна пак в къщата на поп Груя, а аз и водачът ми хванахме панагюрския път.

— Аз се радвам, че ти поне не си ходил в Европа, а в такъв случай, вярвам, че в главата ти няма никакви граматики и запетаи, които най-много бъркат нашите работници — каза той на прощавание.

IX

Петлите два пъти бяха пели, месецът поздравляваше Стара планина от величествените върхове на историческия Доспат, когато ние се покачихме на средньогорската рътлина и седнахме да запушим по една цигара при малката чешмичка, находяща се на това място, до пътя, над която се издигат няколко бели тополи.

— Да се не маеме, че ще да осъмнем — каза водачът ми, който познаваше времето по звездите.

В Панагюрище пристигнахме капнали за сън, когато се разсъмваше. Решението да замина за Пирдоп се изостави него ден, защото според думите на лица, които познаваха отблизо това село, малко надежда имало да се направи там нещо добро. Аз не щях да се поколебая от тия неприятни известия, ако да не бях се срещнал на другия вечер с игумена от калугеровския манастир „Св. Никола“ — отец Кирил, съзаклятник в комитета, — който ми обади, че в околните на манастира села Славовица, Съртхарман и пр. трябвало да отиде един апостол, защото той сам не можал да ги убеди.