трудът) няма да отиде напусто, св. Никола е чудотворец; той ще ти помогне.
Малки, големи дупчиците, но после два-три часа на моите ръце имаше пришки, на големина колкото един лешник; а кръстът ми се пребиваше от навождание. Три пъти копвах и два поглеждах към слънцето, няма ли да клюмне то към сините върхове на Доспатдага, за да тури край на моите мъки, за да ме отърве от ноктите на отвратителния калугер. Останалите ми другари-копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки, червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление.
— Ей че калпав свят имало, брей! — говореше един селянин и плюеше на ръцете си, за да не се хлъзга гладкият сап на мотиката.
— Ти кокали нямаш ли по тялото си бе, аратлик? — питаше друг един, който копаеше наред с една мома, вероятно негова любовница, пред която искаше да покаже своето остроумие.
— Не ми закачайте любовника, аз ще да се оженя за него — каза на присмех една остаряла мома, заднята част на която приличаше на кундураджийски тезгях.
Това каза тя и кихна да се смее, кихнаха и другите присъствующи, а аз се потях с мотиката в ръка. Никога няма да забравя тоя ден. За всичко имаше да благодаря на о. Кирила, който не ме препоръча, преди да тръгне за Пазарджик. Впрочем, имаше и това, че той бе много смутен, кога да тръгне. На калугера Софрони, който беше единственото самостоятелно лице в манастира, аз не смеех да се изкажа. На втория ден се отказах да отида на лозята, избягах още заранта в ближната гора над манастира. Разбира се, че вечерта ми дадоха хляб след дълги мъмрения, Всичките викаха отгоре ми.
Един неделен ден кандидатите за свещеници бяха събрали около си всичките слуги от манастира да им четат нещо. Тия четоха наред всичко, каквото им се попаднеше подръка. Сега единът от тях четеше с глас книжката на А. Цанова „Напредък“, в отдела за образованието в Германия. Между слушателите държах място и аз. Не можах да се стърпя от да не се подиграя с многознающия кандидат, за когото бях уверен, че нищо положително не разбира от онова, което четеше на другите. В поменатия отдел на книжката „Напредък“ често се срещаше думата Германия.
— Да ми бъде простено, отче, ще те попитам какво е това
Пред бъдещия пастир се изпречи дълбокият океан. Спря той четението и гордо подигна глава към тавана, гдето погледнаха всичките слушатели, манастирски слуги, като че Германия се намираше на тавана.
— Германия… то ще се рече… такова… санким хора го кажи като нас… По-просто, германи ще каже разбойници — избухна най-после кандидатът и почна да си чете преспокойно, още с по-висок глас.
— Храни, боже, като нашите черкези — отговориха няколко от слушателите.
— Също! — потвърди кандидатът, без да си дигне главата.
Тук се приемаше и полицейският вестник
Отец Кирила го нямаше още никакъв. Тук в манастира се научих за една негова постъпка, която характеризираше твърде нагледно началника на богоугодното заведение. Между манастирските слуги имаше един, който едвам си влечеше крака. На въпрос, от какво е болен, разказаха ми следующето: Една нощ отец Кирил проваждал болния субект да извърши някаква си работа, която била съпрежена с очевиден риск.
— Не отивам, дядо — отговорил слугата. — И аз нося душа.
— Върви! Няма да патиш добре — продължавал решително дядо Кирил.
— Убий ме! — твърдял якоглавият подчинен.
Отец Кирил снел от стената дългата филинтра, кондакът на която се скрил под гъстата му брада.
— Върви, ще да те опаря! — следвал той да убеждава за последен път якоглавия.
Тоя последният мислел, че работата е шега, и по тая причина не мърдал от мястото си.
Пушката се запалила и слугата се сгърчил на два ката, започнал той да си къса парцалите.
— Олеле, дядо попе — изгори ме! Скоро давайте вода, запалих се цял! — викал отчаяно нещастникът, а дядо поп гледал спокойно на дима, който влечал от брадата му като мъгла след изгърмяванието.
— Няма ли да се тъжиш на конака? — попитах аз пострадалия.
— Той си е наш; вчера ме ударил, днес ме обича — отговори той.
Цели пет деня стоях аз на манастира да чакам о. Кирила, от когото нямаше още никакво известие. Чаках аз затова, защото без препоръка на местни хора никъде не можех да се мръдна. Това е поразителен факт, че без участието на населението апостолите не чинеха нищо.
Покрай другите неудобства най-осезателно беше това, че като бягах от работата, не ми даваха храна манастирските слуги да си доядам. Бях съзрял един път, че в една стая зад вратата имаше грамаден сноп със сухи свински суджуци. Оттогава търсех сгоден случай как да си доближа ръката до тях, за да подкрепя гладния си стомах. Тоя случай ми се представи една вечер, срещу някакъв си празник, когато всичките находящи се в манастира влязоха в черкова на бдение. Когато си пълнех със сухите суджуци джебовете, пояса и пазвите, в тая именно критическа минута, която, ако се откриеше, снемаше вече маската на моята тайнственост, друга една компрометирана личност, Петко Радев от Пазарджик, убиецът на един бей пред няколко месеца, който се търсеше и под земята, следял с бодро око всичките мои действия около вързопа на суджуците. Той се намирал в същата стая, затворен в долапите, отгдето ме и гледал. Разбира се, че всичко това от игла до конец било изказано още същия ден от Петка на калугера Софрония. „Човек, който яде свински суджуци през великите пости, не му е чиста работата“ — казали тия. Петко, на когото въжето стоеше намазано в Пазарджик, дръпнал огъня откъм себе си, т.е. той помислил, че съм турски шпионин, дошел съм да издирвам неговото прибежище.54 Гледам аз о. Софрония, върти се около ми и ми говори съвсем на друг язик, но кой знаеше, че припознаванието ми за шпионин обърнало най-после неговото внимание върху ми.
През същата нощ, ни в туй, ни в онуй време, когато всеки почиваше в обятията на сладкия сън, жален женски глас, който се отражаваше още по-жалко из порутените манастирски развалини, разбуди мало и голямо. Това бе гласът на баба хаджийка, старата майка на о. Кирила. Тя беше седнала на колене вън в манастирския коридор, гдето се заливаше в сълзи. Всичките слуги бяха се събрали около й да я питат защо плаче, но тя не отговаряше никому. „Майка, майка, мила рожбо! Защо ме не послуша и тръгна в тоя път? Кой ще сега да ти помогне!“ — нареждаше тя и нищо повече. Макар да нямаше по-точни сведения какво се е случило с рожбата, но и това беше достатъчно за мене, за да взема мерки овреме, защото ако отец Кирил беше затворен, то претърсванието на манастира ставаше неизбежно.
Х
После това произшествие с баба хаджийка аз не можах да затворя вече очи; ослушвах се от минута на минута кога ще да се похлопат пътните врата, за да си търся леснината. Аз се боях от бастисвание на манастира. Щом обаче се съмна и синджирите на портата предрънчаха, първи аз изхвръкнах от това опасно гнездо и хванах през гората към Панагюрище, без да се обадя някому от манастирските хора. Само пред мътната Тополница се спрях малко, за да измеря с очи нейния брод, която отпосле прегазих с дрехите си, и хванах пътя към турските махали. В една от тия последните гърмяха тъпани, а край селото се виждаше много събран народ, повечето с коне. Полюбопитствувах и узнах, че имало турска сватба, най-сгоден момент да се нахраня и да премина безопасно.
Агите бяха излезли да правят кушия (надпрепускване с коне), при звуковете на техните любими тъпани и зурли. По-старите и богатите от тях бяха насядали на постлани рогозки с дълги чибуци в ръка, за да инспектират кушията и да се произнесат кому именно трябваше да се падне най-скъпоценният бакшиш. В качеството си на прост зрител на отоманското величие аз не само че не бях заподозрян, но станах даже и вътрешно лице; докато ме накарат да взема уморените коне да ги разхождам, аз се спуснах раболепно и поех два попотени ата от ръцете на едного. За да представя същи покорен рая, свирех с устата си, както
