И така, аз предпочетох да отида на Калугерово, гдето ме викаха, отколкото в Пирдоп, гдето не бях убеден дали ще можа да направя нещо. Вечерта, преди да тръгнем, преспах на метоха в Панагюрище, принадлежащ на поменатия манастир. И в това общо богоугодно заведение, гдето служат най-безцветните личности, сварихме в една стая няколко души, които се занимаваха с правението на фишеци.
Като влязохме вътре, отец Кирил се изгуби по едно време. После малко той се подаде в стаята, с препасала сабля през кръста, с два пищова отстрани, с левче на калимявката, със спуснати коси по раменете, мешинено толумче за вода, провесено отзадя му, с кръст в ръка, с една реч — цял бунтовник. Подиря му вървеше целият персонал на метоха.
С това той искаше да ми се покаже, че е в сърце и душа бунтовник, приготвил си е всичко нужно за в Балкана.
— Цървулите ми, както и други някои принадлежности, се намират на манастира — каза той.
На другия ден пак трябваше да се бъхти път към село Баня, отдето е пътят за калугеровския манастир, 4? час далеч от Панагюрище. Един час докато имаше да се съмне, ние излязохме от последното село, възседнали на мулета. Според уверението на отец Кирила не трябвало да се боя от нищо, защото той често пътувал с хора като мене, всеки щял да си помисли, че съм слуга от неговия манастир. Преди да тръпнем от къщата, в която бяхме влезли, дойде един българин да се изповяда. О. Кирил го викна в стаята, гдето бях и аз, и почна своите свещенически обязаности в мое присъствие. „Доколко турци мислиш да заколиш? — беше първият въпрос, който зададе на грешника о. Кирил в качеството си на изповедник. — Колко фишека си направил? Ако нямаш 300, то за тебе няма комка. Ножът ти намазан ли е с масло? Ами пушка и пищови имаш ли? Сухари приготви ли си?“ Българинът преглъщаше от най-напред, не че го смущаваха зададените въпроси, но че не очакваше да ги чуе във време на изповядванието. „Ако всички тия неща не си приготвил, повтарям, за тебе няма комка — свърши той. — От два месеца насам аз така си изповядвам“ — каза той на мене.
Оттатък Баня се намира висок средньогорски рът, покрит с гъста церова гора, отгдето е пътят за Калугерово. По-нататък, от другата страна на планината, са турските махали, на брой три-четири, наречени Юруци. Мнозина от тия последните ни срещнаха, които познаваха отец Кирила, като познат съсед, и си заминуваха из пътя. Един даже се смеси с нас, с когото пътувахме доста време. Той не се забави да отвори страшния въпрос: „Какво ново се чува“ — въпрос, който занимаваше по него време и турци, и българи.
— Не зная, папаз ефенди, какво ще да ни дойде на главите? — говореше той. — Орем, копаем, както и други път, но ръцете ни са пребити. Едни казват, московец ще да дойде, други — сърбин, трети — не знам кой си; а сиромашта се безпокои не на шега. Отидеш в града (Пазарджик), и там същото безпокойствие, и там агите шепнат нещо.
И действително, аз констатирам, че по това време българите тържествуваха, а турският елемент въздишаше. Клокочението на вулкана, който от ден на ден все повече се увеличаваше, не можеше да не смущава мусулманските ни братя. Пролет като рай, всичко живо, въодушевено и невъодушевено се размърдало, а нивите на българина обрасли в бурен, никой се от тях не интересува, ръката, която ги е плевяла и чистила, сега виеше туплест фишек.
— Всичко това го е рекъл господ, господинчо, с неговата воля става това — говореше въодушевеният селянин. — Ние, старите, да кажем, че знаем и разбираме, но кой кара малките деца да играят по улиците на талим, да си правят пушки от пищелки, ножове от дърво и пр.? Защо тия оставиха своите заветни игри: челика, топката, кимпенди и др.? Всичко показва, че е дошло преме да се превземе изгубено царство, да се прогонва погански народ, отгдето е дошел.
Въпросът не беше от трудните. Доволно бе за наблюдателния баща да попита сам себе си с какво се той занимава, и работата ставаше ясна, т.е. искам да кажа, че ако той със ступаницата си заедно правеха фишеци от светогорските икони по цяла нощ, то и малкият Иванчо или Колчо трябваше да прави същото.
Така или инак, но турците и тяхното правителство не си доспиваха. Когато ходжата излазяше да вика на джамията, гласът му трепереше като лист, викаше той жално-жално, призоваваше от това високо място божията благодат върху мусулманския свят. Силното султаново правителство беше събрало цяла банда босоноги циганки, които под вид на просякини бе изпроводило по българските села да шпионират. Около средата на месец марта излезе заповед никои търговец да не донася от Цариград и отдругаде куршум (на дъски). Има примери, че по това време железницата Одрин-Сарамбей отиваше и се връщаше празна, като кола сламеница, само с няколко души окъсани ходжи и турски чиновници. Наближи времето Джума — славен панаир в турската комерческа хронология, — а железницата на Хирша скрибуца към Ямбол и Керменли само с няколко коша турски емении и сандъци с одринска халва; комарджии гърци и ерменци бяха търговците, които бързаха към прочутата Джума, да представляват мелодрамата
Наскоро тия издадоха на български язик, понеже познаха, че тоя елемент се радва на най-голямо болшинство при всичките уверения на елинските патриоти и на описанието на пловдивския географ Цукала, по-главните правилници и циркуляри, напечатани с едри букви, които налепиха по станциите, дано удовлетворят уж разсърдените българи. От друга страна, същата тая компания постави свои агенти по главните пътища и покрай Марица, да наблюдават да не би по сухо и вода да изпровождат българите своите стоки; но всичко напусто! И тия спекулативни мерки не доведоха компанията до желаемата цел, при всичко че тя намали най-после цените на транспорта твърде ниско.
Но не беше само това. През цялата зима (1875–76 г.) едва ли можат да се наброят до десятина сватби, станали между българите. Общото патриотическо течение беше турило ръка на всичко. Само в един Русчук избягаха нея зима до 7–8 момчета от търговската класа, като завлякоха на своите господари кой по стотина, кой по 200–500 лири и минаха с тях в светата Румъния да помагат на братята хъшове. Митю Цветков, търговец из Враца, взел на кредит лойта на някого си турчин и преминал във Влашко да я продава. В Гюргево той залага тая лой на хъшовете, които й прибраха парите и купиха с тях пушки за Ботевата чета.
Съпътникът ни турчин се отби в една от казаните турски махали, а ние последвахме пътя си с отец Кирила към манастира. Минахме р. Тополница, над левия бряг на която се намира тоя манастир, срещу селото Калугерово. Пладне беше минало, когато ние влязохме във високите порти на „Св. Никола“. Там заварихме един гост, мисля от Т. Пазарджик, учител по селата, млад момък, с фес и панталони и с броеница в ръката, познат на отец Кирила. С първо виждане още той запита тоя последния какво ново се чува в Панагюрище, без да обърне внимание на моето присъствие, понеже, както казах, дрехите ми не ме препоръчаха за интересуващ се човек от подобни работи.
— Време е, отче! Ти трябва да станеш български поп Жарко53, ти трябва да поведеш своето стадо
Както се виждаше, милостта му не беше се срещал още с някой революционерен апостол, но само така, по общо настроение на населението, изразяваше онова, което въодушевяваше всеки малко-много развитичък българин в надвечерието на избухването.
— Трябва, отче, трябва! Минутата е една от най-сгодните — продължаваше учителят. — Сън не ме хваща вече, иска ми се и мен… разбираш я? Да я препаша…
Отец Кирил ми смигна, т.е. даде ми знак да въведем заблудения в кошарата, да го кръщаваме помежду си, за която цел той стана и затвори вратата. Учителят не подозряваше още нищо; той се разхождаше по стаята и тананикаше гласа на една юнашка песен с вирната глава.
— Байно, приближи се до масата да засвидетелствуваш с клетва и с подпис ония огнени думи, които ти изказа пред малко! Напредя ти стои български апостол — казах аз и извадих револвера си, а отец Кирил разпусна червения патрахил по гърдите си и запя „Крещается роб божий!“
Сбъркахме конците на часа още! Вирнатата глава на разпаления учител клюмна надолу, като отсечена; той се сбърка от онова, що гледаше напредя си, парализира му се и кураж, и идея, забрави и поп Жарка, и всичко друго.
— Ама чакайте. Аз не мислех за това! Аз не съм още приготвен… Аз трябва да се допитам… — говореше той, а долнята част на устата му играеше като цигански лък.
