Записки по българските въстания

Ханът беше пълен с посетители, от разни ръце хора. Тук имаше и софийски шопи, и македонци, и цинцари, и разни други типове, насядали по голите рогозки на търкало, едни от други разделени. Едни се разговаряха по алъш-вериша, други си мислеха как ще да си подпишат тескеретата, когато не ги каитили, през гдето минали; трети се караха с ханджията, че снел на конете им торбите, преди да си изядат ячмика; а четвърти, на които само гласът се чуваше и до които слабата светлина на лоената свещ едвам достигаше, бяха се прегърнали един други през рамо и пееха жално-жално: „Пий, братко, пий, двама да пием.“

Хитрият слуга на хана най-много се въртеше около последната група, която по всяка вероятност допиваше сетната си парица, а на шопите се караше, че само за по десят пари оцет си купили и нищо друго.

Аз се сложих мълчешката при македонците и не се забавих да си дам заповедта за половина ока, дано да придобия благоволението на съдържателя, да не бъде взискателен към мене по въпроса за тескеретата. Но момчето, което ми донесе поръчаната половница, не забрави да ме попита кой съм. Тука ли ще да пренощувам? Имам ли тескере?

— Какво тескере те е наело, моето село е една крачка от Пловдив — отговорих аз. — От Бойково съм.

Готвачът, който в това време чистеше своите тенджери на огъня, обърна се към нас.

— Кой е от Бойково? — попита той.

— Ей тоя аратлик — отговори момчето.

Готвачът ми каза да стана и да се доближа до свещта, за да ме види по-добре.

— На кого продаваш ти тия краставици? — каза той. — Аз съм бойковченин, познавам на хората му и зъбите, гдето се е казало.

Казах, че отдавна съм излязъл от селото, не се отдадох от един път, наредих на няколко хора от селото имената, които бях запомнил, нарекох едного и баща, но нищо не струваше пари, защото проклетият готвач започна да ме изпитва изтънко, като викаше и нависоко, с което обърна вниманието и на присъствующите.

Аз обърках конците; доволно беше да надникне някое заптие в това време из вратата, и |работата бе свършена.

— Простете ме, аджамалък направих. Не от Бойково съм, а от Сеймен — казах аз.

— Гледай, гледай, дебела глава, как ще да си спечели беля — каза ханджията и ми поиска тескере, тъй като Сеймен е от друга кааза.

— Ти не знаеш ли кои са времена сега бе, серсем? — прибави той.

Нямаше що да се прави. Вих, трих, извадих тескерето на приятеля си Никола, което носех от Харманлий, като си казах и името Никола, работник по железницата.

Ханджията се успокои, като ми взе тескерето и го тури в долапчето при тефтерите си. Според тогавашните полицейски правила, един съдържател на хан можеше да се каже, че е полицейски агентин. От него зависеше много; той имаше най-голямата възможност да хване всички празноскитающи се личности, особено зимно време. Всяка заран отиваше на конака да подписва тескеретата на пътниците под своя гаранция.

Нямаше съмнение, че в числото на другите тескерета заранта и моето тескере щеше да влезе, а то не чинеше нищо, от Хасково беше каитено за Русчук, следователно реших да не дочакам в хана това време, когато ще отиде ханджийският човек на конака.

През нощта, по нямание друго място, туриха ме да спя при едни мечкари от Карнобатско Сеймен, българи, двете мечки на които бяха вързани в същата стая. Тая стая само името й бе стая, а всъщност тя се не различаваше от чирпанския затвор. Светлина проникваше вътре само през едно допотопно прозорче, а отдолу беше гола и мокра земя, подаваше се зелена трева тук-там измежду стените. Покритият с паяжини таван беше нашарен цял-целиничек, със собствени имена на пътниците, написани посредством пламъка на лоената свещ. Съвсем не беше в мой интерес да претендирам за по-добро жилище, та затова се примирих с мократа земя, като постлах абата си, а цървулите турих за възглавница.

Другарите ми мечкари, като всеки мечкар, бяха забравили кахъри и мъчни гечинмеци. Пълният с вино пукал, който не падаше от ръцете им, от минута на минута придаваше по-голяма живост на техния разговор. От тоя свят тия преминаха на оня, оставиха живите и наумиха си за съдбата на своите умрели родители и роднини. Един от тях го удари на плач; хълцаше той и се подземваше като годиначе дете, а сълзите се спущаха по загорялото му лице като капчук.

— Не си късай сърцето, братко! Стига толкова; всички ще отидем там; бог да ги прости, гдето са легнали… — говореше другарят на своя нажален приятел, когото се мъчеше да умири, като го прегръщаше с ръката си.

— Ох, как да млъкна, клето сираче, нигде никого си нямам!… Помня я горката като днес, когато береше душа и си превиваше очите мене да търси… Ох, бог да я прости!

Трябва да знаете, че това клето сираче носеше на гърба си около петдесят лазарника; а горката, под което име разбираше той майка си, била умряла на дните на султан Махмуда!

Щом се съмнеше на другия ден, разбира се, че аз трябваше да бягам от кемерлията хан, което не беше някоя голяма мъчнотия, но мене се искаше още да си взема и тескерето, което, ако минеше в ръцете на тескерджията, едно, че щяха да ме потърсят, а, друго, че приятелят ми Никола трябваше да пострадае. Благодарение обаче на това просто обстоятелство, че много полицейски тънкости в Турция не са съблюдани, както казах, аз можах да си измъкна тескерето от долапчето на заранта и станах невидим из пловдивските криви улици.

Минах през моста на Марица и отидох на Кочова дюген, близо при Гаваз хан, който знаех от по-напред. Разправих му хала си и той побърза да ми даде едно момче, което ме заведе на метоха на манастира „Св. Врач“, находящ се в махалата Мараш. Тоя метох, в който имаше само една стара бабичка и един ученик от пловдивското училище, Петко Машев, на разположение на който се намираше, беше избран така също като сгодно място за пребивание на апостолите.

Тук аз престоях един-два деня. Старата бабичка попита няколко пъти Петка що съм за човек, но той й каза, че съм катърджия от манастира. Тя повярва и се услови даже с мене да съм й наберял някакви билки трева, от които щяла да прави церове.

VII

На втория ден аз заминах за Царацово, с водач Найден Прасето от същото това село, защото, според неговите думи, там, около тяхното село, искали да им отиде апостол.

Няколко думи за с. Царацово. То е селце чисто българско от 50–60 къщи, на 1-1? час далеч от Пловдив към северна страна. Най-напред ще предупредя читателите да не би да помисли някой, че аз съм отишел в това село да пропагандирам, да съставлявам общество, както в другите села. Боже съхрани! Тук в това село живее бай Иван Атанасов, наречен Арабаджията, който се занимава с правение на кола, т.е. това му е занаятът, който е ходил само до Букурещ два пъти по крака, който е бил на Левски дясната ръка48 още от 1864 година, при когото са дохождали за съвети Димитър Общият, Ангел Кънчев, Ст. Стамболов, Бенковски, Волов и пр. Бай Иван Арабаджията! Дали има събитие, извършено в Тракия от 1862 година за нашето освобождение, в което той да не е вземал участие. Бае Иван е едничкият селянин по цяла България и Тракия, който е работил най-деятелно и усърдно, който е стълб на българските движения. Село Царацово е столицата на българските революционерни апостоли, бай Иван Арабаджията им е баща или съветник, а скромната му къщица е тяхно прибежище! Цели пет години, през месец, през два, Левски ни в туй, ни а онуй време е посещавал Царацово, преседявал е при бай Ивана илн у верния му съсед Божила по няколко деня, а много пъти и по неделя. Щом е имало да се върши нещо сериозно, Левски е вземал за себе си ако не бай Ивана, то поне неговите съвети. Ако някое заптие или шпионин са подозирали преоблечения апостол в Пловдив, то той е имал лесно средство; да отиде при бай Ивана на Царацово, а оттам ще да му се търси вече леснината. Ако някой апостол после Левски се явеше на селяните в епархията на бай Ивана, то най-напред му се предлагаше следующият въпрос: „Беше ли в Царацово? Познаваш ли Иван Арабаджията?“

Ето защо аз не отидох в Царацово да агитирам, но да видя бай Ивана, за когото бях слушал невероятни