Записки по българските въстания

искаме малко хляб, че не сме обядвали още, търсим да купуваме и кожи, които може да се намират и у него, прибрани от курбани. Той ни покани вътре и, забележително, в най-чистата си стаичка, която притежава всеки свещеник, гдето си държи новата калимявка, турена на калъп, завита отгоре с бяло платънце, а джюбето — закачено на стената.

Докато се свършат обикновените „живо и здраво“, „тая година пролетта захвана рано“, „алъш-веришът слаб“ и пр., аз констатирах в стаичката на дяда попа следующото: първо, на възглавницата стоеше най- новият брой от в. Напредък; второ, наспоред с иконата Божа матер висеха два пищова отрити и изгладени, и револвер, турен в ново мешинено калъфче; и, третьо, най-забележително и характерично, върху постилката съгледах една евза (капсула), изтървана, разбира се, по невнимание, което беше поразително доказателство, че дядо поп не спи. Всичко това беше доволно за мене да зная с какъв човек имам работа. Револвер, Напредък, пищови и посипани евзи в една попска килия — бяха единствените признаци, които характеризираха нея пролет честните и народни българи. Следователно нямаше какво да се маем.

Григор, комуто беше чуждо и недостъпно всичко гореизложено, напъваше се още да лъже дяда попа по въпроса на нашето пътувание; а тоя последният се въртеше из стаята си на пергел, да ни принася за ядение.

— Нима ти мислиш, че аз се не усетих каква е работата, щом те видях още? Нима ти вярваш, че като бяхте седнали на пътя в пепелта и аз ви поканих в къщата си, направих това от гостоприемство, без да зная с какви хора имам работа? — говореше дядо поп, когато му се вече открих. — Аз отдавна чакам подобни гости.

Думите на светиня му имаха голямо правдоподобие. Съществованието на български апостоли измежду населението беше известно не само на свещениците, но и на самите турци, и на правителството. Кракът на апостолите не беше стъпил още на българска земя, когато в. Напредък писа (от друг цариградски вестник, мисля, и зае), че разни агенти на революционния комитет (?) напълнили България; а по-после, около началото на месец марта, в. Век пишеше в една уводна статия, че злоумишленици на Отоманската империя пъплят между невинното българско население, които, възползувани от неговото несносно положение, внушават му убийствени идеи. Разбира се, че с тия мухи в. Век искаше да плаши Високата порта, да даде някои правдини на раята.

Думата ми е, че по него време не беше мъчно да се помиришат хората, които мислеха и чувствуваха едно и също. Знаменита е тая епоха от българския живот; блазе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото й величие!

Подир малко в къщата да дяда попа стояха вече четирма-петима селяни, повикани и избрани нарочно от свещеника, да съставят обществото.

— Очите ни се изгледаха да чакаме да дойде в селотото ни човек като ваша милост — говореше един от тях. — Чуваме, че по другите села ходили по няколко пъти, а в нашето село ни веднъж, като че не сме българи.

Те уверяваха, че имали в селото си още мнозина народни хора, но отишли от сутринта кой по работа, кой в града и пр.

След като се състави обществото, същия още ден аз тръгнах за с. Марково, резиденция на прочутия хаджи Исмаил, личност историческа. Както в това село, така и в Дермендере, където властвуваше друг християнски бей — Гюмюшгерданът, за когото говорих вече по-горе, — аз ми се не искаше да отида да съставям общества по тая проста причина, че в кое и да е село, гдето е живял бей, богат чорбаджия, владика, или е имало чифлик, манастир и пр., там населението въобще е деморализирано до в костите, та затова напусто ще бъде трудът ми.

В Дермендере ми препоръчаха от много места някого си поп Стояна Семенов, а в Марково — Нася Ханджията. Вечерта преспахме в къщата на тоя последния който с големи мъки и убеждения прие да работи, и криво-ляво сполучих да съставя общество от няколко души.44

На другия ден, Св. неделя, когато богобоязливитв християни от Дермендере пречаха по улиците да отиват на черкова, ние влязахме с верния си Григора в селото из марковския път. Теглихме право в българското училище, гдето заседаваше и общината и гдето ни казаха, че после божествена литургия дохождал и препоръчаният приятел поп Стоян. Около един час чакахме ние върху стълбите на училището, в което нямаше никой освен десятина души ученици, които се бореха и гонеха из класовете. Мнозина от тях дохождаха да ни питат по няколко пъти какво продаваме.

— Бягайте, бягайте! Даскалът иде — превикаха някои от тия ученици и отидоха, та се не видяха из отделенията.

Действително из пътните врата се подаде една висока фигура, облечена с палто и панталони, с морав фес и дълъг пискюл, който биеше чак на гърба му, а кундурите му скърцаха като вятърничева воденица.

Той премина покрай нас, като тананикаше черковна песен, без да ни се обади нещо. Кръстоса надолу- нагоре из училището, засука си мустаките на един отворен джам, който му служеше за огледало, поизкашля се и излезе пак при нас с в. Век в ръка, който четеше с глас като псалтир. Виждаше се работата, че препинателните знакове нямаха никакво значение за господство му. Аз се престорих, че слушам с напрегнато внимание, същото направи и Григор, а на учителя се хареса тая наша любознателност, попита ни разбираме ли какво той чете, знаем ли книга.

— Просто четмо шат-пат попрочитваме, господин учителю — казах аз с изискуемото благоговение на един селянин. — Бащите ни едно време не ии оставиха да се учим; останахме си кьорави.

Господин учителят ни почете още малко от в. Век, а после влезе в стаята си, отгдето ни извади един вестник и ни го даде да четем и ние, като казваше, че в него имало много новини. Вестникът, който съдържал много новини, беше Македония, от 1870 година. Взе го Григор в ръцете си, захвана да гази в една колона с глас, а аз в друга, четехме и двама, всеки за себе си, разбира се, криво и полека, а който слушаше отстрана, нищо не можеше да разбере.

Черква пусна и първенците на селото, т.е. горнята ръка хора, захванаха да капят един по един в училището, като общо място, гдето можеха свободно да разменят някои думи, да си поговорят за дневни текущи въпроси, а най-после да се коснат и до политиката, разбира се, в границите на цариградските вестници, които бяха единственият политически катехизис. Влезе и нашият приятел поп Стоян, комуто Григор каза, че него сме дошли да търсим, понеже се познаваха, а за мене каза, че съм от тяхното село, негов роднина. Дядо поп каза да го почакаме, защото имал малко работа в общината, без да подозре нещо.

Всичките присъствующи навлязоха в училището и насядаха в края на класовете около една маса. Ние с Григора подсмрачахме на другата страна до вратата; стана дума и за нас, „що сме за хора?“ Но всичките се успокоиха, когато поп Стоян каза, че сме от Дядово.

— Прегледа ли вестниците, даскале? — попита един от първенците. — Кажи някоя новина.

Даскалът захвана да изчислява някои назначения на сановници в Цариград, посещения на посланици, награди с нишани, табакери и пр.

— В телеграмите какво има? — попита друго едно лице, което като да не се задоволяваше от цариградската хроника.

— В телеграмите, не знаете ли, пак същото. Все тия отгоре, като масло над водата45…

— Снощи чух, като четеха Неологос, който на по-широко разправя. Баня Лука ли го казваха, или друго някое име, не помня добре, хвръкнало от ръцете им.

— Що ми сравняваш ти мене елинска ефемерида с българската; тя пише във всеки случай по-сербез — каза един православен, който, се виждаше работата, да е вярвал до скоро време, че господ знае само еленика, защото, като говореше за преимуществото на гръцките ефемериди, едва ли не въздъхна.

— Бисмарк беше понастинал малко, според както описваха миналите вестници. Не зная дали се е поправел.

— Болестта на такива хора е нашето здравие — каза дядо поп и събранието почна да разисква някои селски работи.

Докато траеха обаче политическите дебати, никой си не отвори устата да попита: „Ами колко българи има бити и ограбени от една неделя насам?“46