— Каква е длъжността на тайната ви полиция, питам аз! — извика Бенковски не вече с приятелски тон.
Двамата гости започнаха да се гледат един други, като да искаха да се обвиняват взаимно.
— Прости ни, господине. Ние не знаем що ще да каже тайна полиция — отговориха те с умоляющи глас.
Това бе в характера на Бенковски — да конфузи своите посетители, били те богати, или сиромаси, учени или прости. Помня един ден, когато бяха дошли двама души богаташи от джелепския еснаф, нарочно изпратени от Панагюрския комитет, за да им се вземе някоя пара, за което беше известен и Бенковски.
Тия влязоха в стаята и се спряха до вратата.
— Защо сте дошли? — попита Бенковски, който в това време крачеше из стаята назад-напред, въоръжен с два револвера и с аджемска кама.
— Ех, да ви се порадваме — отговори единът от джелепите с нелицемерна наивност.
— Как да ни се порадвате? Нима ние сме писани яйца? Гледайте ме де! — питаше той диктаторски невинните хорица и със скръстени ръце застана напредя им да го гледат. Тия се смутиха; чупеха ръце неволно и не знаеха що да отговарят на тоя български деребей.
— Като чухме, че сте дошли да освобождавате народа и искате щото всеки българин да нарами пушката, за което ние не сме достойни, то дойдохме да ви питаме не е ли възможно да спомогнем за тая работа с някоя пара — каза най-после един от двамата.
— Само това ли е било? — отговори Бенковски, като се преструваше, че нищо не знае. — Вие можехте да се отнесете за тая цел и до Кирила хаджи Симеонов (касиера на Панагюрския комитет); но като сте дошли, казвайте, какво ще дадете?
— Знаете, че засега алъш-веришът не върви добре — започна другият джелепин, малко по- свободно.
— Аз те не питам тебе що си ял вчера! — извика Бенковски и тропна с крака си. — Казвайте колко пари ще дадете!…
Пожертвованието на джелепите надминуваше сумата сто турски лири, с прибавление и на два ата, които един от тях обеща да подари на комитета.
— Трябва да знаете, господа, че ние не сме дошли да просим за черкова или за поправянието на някой съборен манастир, но царство ще да освобождаваме — говореше той. — Всичко, щото дадете, ще да ви се върне двойно и тройно от бъдещото българско съкровище.
В продължение на това време двамата първенци, които са имали известно уважение и пред турския мютесарифин, не само че не бяха поканени да седнат, но стояха прави до вратата, а Бенковски висеше отгоре им, като орел. На много души е развалял той още куража. Първия секретар, Т. Георгев, той изпъди един път навън само за това, че като си лягахме, тоя последният поиска да се разблече.
— Срам и позор е за бунтовник човек да спи по бели гащи — казваше той.
Други едного измежду апостолите той нарече „халваджи“ за това тежко престъпление, защото се обръщал към стопаните на къщата, в която се намирахме, учтиво и им казвал „моля ви“…
— Ако ти казваш на роба „моля ви“ и не знам що си още, то той ще да ти каже утре хайдутин и нехранимайко, а може би и почтено да те изтика из селото си. Има време да се говорят и подобни комплименти, но това време не е дошло още — говореше той.
Най-много нападаше Бенковски Волова и Бобекова — първият се учил в Николаев, както казах, а вторият — в цариградското медицинско училище. Тях той наричаше граматици и философи и открито им говореше, че тия ще да докарат някое препятствие на въстанието, защото, според него, между граматиката и барута не можело да има нищо общо и че философите вършили работа само с думи; а щом замиришело на барут, то тия трябвало да се запрат при старите бабички.
За да покаже по-голямо презрение към тоя клас хора, т.е. граматиците, той не обръщаше никакво внимание на всички ония писма, дошли отвън, които бяха написани калиграфически.
— Главната цел на техния автор е била — говореше той — не да изкаже истината, но как по-добре да съчини и нареди писмото с точки и запетаи, според правилата на граматиката. — Тоя род писма той предаваше на писарите да ги имат за сведение, които отпосле му доклаждаха съдържанието им. Другите писма обаче, които бяха писани с попски слова, той ги цалуваше най-напред, отваряше ги с благоговение и ги четеше на всеуслишание.
— Я гледайте бе, брате! Как вразумително, как чистичко и скромно пишат сиромасите селяни! Как да не отиваш да мреш за тия хорица? Ето на, ясно се вижда, че тоя народ желае да се отърве. Вярва в тебе като в бога, открива ти сърцето си, стига само да му помогнеш. Колко пушчици имат сиромасите, куршуми, барутец, храна, добитък; имат ли си войвода — всичко ти го изложили така, като че го гледаш напреде си. Мили братя! — възклицаваше най-после Бенковски и сгъваше писмото.
До тоя фетишизъм прибягваше той най-много, ако присъствуваха и други в стаята, а Волов, Бобеков и други червяха се и преглътваха. Нямаше що да чинят: Бенковски ставаше малко по малко самодържавен! Волов бил главен апостол, а Бенковски му изпратен за помощник — кой пита? Това било, докато тия били в Гюргево, докато способностите и достойнствата се ценили по диплома и атестат. Практиката изменила всичко; съприкосновението с действителността определило верни граници кой какъв трябва да бъде.
Аз питах Волова на особено, защо той мълчи и оставя всичко на Бенковски, когато нему е поръчано да организира IV окръг, той е отговорен за всичко и пред лицето на народа, и пред своите другари.
— Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене — отговори добродушният Волов.
И действително, това бе така. Волов, при всичките свои знания, беше слаб между народа, не бе го надарила природата с оня божествен огън, който се изискваше тогава от проповедниците на свободата. Най-главно, че той не можеше да се изразява на чисто народния говор. Той не беше в състояние да заплашва, да заповядва и пр. Две думи кажеше и се причервяваше като мома. Всеки ще да признае, че не беше негова вина, загдето, от учител и кабинетен човек, той се увлече от силно желание да спомогне на народа си и стана бунтовник. По тая причина Бенковски узурпира неговите правдини, възползуван от тихия му характер, той искаше да го смаже окончателно, за да може да блесне по-тържествено; защото, колкото и да беше силен, в много случаи Волов го обуздаваше.
Каква е била целта на Бенковски в строгите му отношения с Волова, може да се констатира най-добре от следующия факт. В един правилник, съставен само от него, без знанието на другите апостоли, в който се означаваха длъжностите на стотниците, десятниците, икономите, куриерите и пр. във време на въстанието, той беше изложил в няколко параграфа и дисциплината. В един от тия параграфи се говореше по кой начин трябва да стават поздравленията между високите и ниските чинове. Помня добре да се казваше на едно място кой има право да си подава ръката на войводата и кой не. В друг един параграф се говореше, че той, войводата, като види за прилично, свободен е от своя страна да си подаде ръката комуто пожелае. Бяха означени така също титлите и думите, с която трябваше да се назовават и поздравяват по-първите лица.56
Кой беше вдъхнал на Бенковски тия стесмителня мерки, отгде беше ги заел той и какво желаеше да постигне с тях, аз не мога да се произнеса. По всяка вероятност, той искаше да диктаторствува. Повечето съм уверен, че това го правеше от добро намерение за успеха на делото, което ще да се види по-нататък от самите му действия, отколкото със злонамерена цел. Той беше убеден, че волност и лични права трябва да бъдат ограничени във време на въстанието.
Между това пристигналите отвън представители захванаха да се забелязват тук-там из Панагюрище. Даут онбаши не можа да се стърпи вече:
— Аз не зная каква е тая работа. Толкова години ще стане как живея в това село, досега не съм виждал такова число странни хора — беше се изразил той пред един панагюрец.
Но това беше още нищо; взеха се овреме мерки и мнозина депутати се изпратиха чак по гората и околните села до определения ден. Работата излезе съвсем наяве, когато пристигна Волов. Облечен с турски дрехи, с цигански шал на главата и конят му с рязана опашка, той дохтаса по пладне в Панагюрище и право на Найденова хан теглеше. Подиря му вървяха около 15 души депутати, повечето попове откъм Гьопската околия. Щом Найден вижда, че ханът му се изпълнил с коне и хора, които познал какви са, примъкнал се през другите врата и избягнал; а нашите приятели останали да се разполагат сами из хана му.
Той съобщи за всичко това на Бенковски и казваше, че работата е опасна, да не би да извести Даут онбаши в Пазарджик. Бенковски намери случай да излее своя яд против Волова и поиска наказанието му.
