Записки по българските въстания

Последствие на това направиха се нови разпоряжения, че всичките представители, които бяха дошли отвън, трябва да се отправят за меченската гора до второ разпоряжение, понеже в Панагюрище не бе възможно вече да заседава събранието. На комитета в с. Мечка се писа да изпрати хора, които да намерят сгодно място в гората за заседаване на събранието.

Много депутати имаше, които Бенковски върна още от Панагюрище и Баня, понеже пълномощията им не бяха законни. Разбира се, че тук той най-много се придиряше на ония депутати, които представляваха градовете и които бяха от учените.

— На селските си братя можем да направим някои отстъпки в неизпълнението на формалностите; но на градските никак — говореше той.

Карловският депутат В. Платнарева той не само повърна по причина, че ие му бяха пълни статистиките, но така грубо го нападна, щото бедният момък потъна в земята и малко остана да заплаче. А Карлово се лиши от свой представител в Оборище.

На втория ден после новите разпоряжения да стане събранието в гората, тайните пощи от Меченския комитет известиха, че мястото е вече избрано и всичките представители са събрани там. Това място се наричало Оборище.

Късно вечерта на 14 априлий тръгна и Бенковски из Панагюрище, от къщата на Георги Нейчов за меченската гора, заедно с панагюрските представители Георги Нейчов и П. Мачев, в числото на които бях и аз. С нас заедно дойде и банският представител свещеник Грую, когото читателите познават вече. Придружаваше ни и Крайчо войвода с пет-шестина избрани юнаци, готови на всичко. На края на селото ни чакаха около 15–20 души момци, всичките конници, които трябваше да увеличат свитата на бъдещия войвода. Разбира се, че тия последните блещяха от оръжие, блещяхме всинца, но свещеник Грую надминуваше всички. Той влечеше дълга сабля, останала от времето на султан Селима, която час по час вадеше да я върти над главата си, като свиваше в същото време и своя кон назад и напред. Два пищова с жълти тапанджи, на големина като турски часовник, подигаха от двете страни пастирското джубе. Кръстът му бе пристегнат с мешинен силяхлък, на който имаше нанизани различни паласки, арнаутски пиринчени кутии, съдържающи всякакви потребности за оръжията. Над силяхлъка отгоре се подаваше червеният патрахил, който държеше мястото на сърмалията джевре, което се употребява от бабаитите за украшение. Между пищова и харбията гордо завземаше мястото черковният требник, дървените кори на който бяха охлузени като лопата.

Весел човек бе свещеник Грую, не се той стесняваше в израженията си от своята натрапена калимявка, духом и телом се беше предал на светото дело, не обичаше твърде дълбокото учение, та затова именно го уважаваше Бенковски твърде много. Откогато се бяха явили апостолите в IV окръг, оттогава светиня му беше се опростил окончателно със своите пастирски обязаности. Много той обичаше да съпроважда Бенковски в пропагандата и аз предполагам, че неговият патрахил е бил едно от условията за успеха на последния.

— Когато се освободи България, тебе ще да направим български екзарх в разбунтуваната област, с титла „Поп Грую Бански, II екзарх български“ — казваше му Бенковски на смях.

— Две слънца не можат да греят под едно небе — отговаряше нашият свещеник, а после прибавяше: — Който ме е направил поп, грях да му е на душата… — Това изражение той казваше в друга форма, но аз го облагородих.

Твърде драго биваше на поп Грую да кръщава нововведени членове на революционерния комитет. Щом станеше дума, че има да се кълнат нови работници, той изтегляше патрахила из паласката, смачкан и огърчен, обесваше го на врата си, дръпваше и дългата си сабля, ако това ставаше нощно време, и заставаше пред мустакатия кръщелник.

— Хубаво си опичай ума, че клетвата е страшна или не, но — виждаш ли я тая? — говореше той после обреда, като показваше широкото острило на саблята си на оногова, когото кръщаваше.

Разказваха, че един път, когато той причестявал благословени християни в черкова, през великите пости, научава се, че има няколко души, които искат да се кълнат. На минутата той слага светата комка настрана, вика просителите в олтара и скоро-скоро ги привежда под клетва.

По-нататък аз се задължавам да позапознавам сегаз-тогаз читателите със свещеник Груя; а сега ще да продължа своя разказ.

Докато отминем от Панагюрище, ние мълчехме, но щом настъпихме в раззеленената вече гора, дружината се провикна да пее, като че да бяхме не бунтовници, а привилегировани бегликчии, Бенковски, който се беше карал с панагюрци до тръгванието ни от селото за различни неспоразумения, при величествения вид на гората, осветена от ясната месечника — всичко бе забравил. Нощта беше една от най-прелестните; радвахме се ние, драго ставаше и на конете, които пръхтяха, понавеждаха глава надолу и отскачаха напред. Тих ветрец, изпълнен с благоуханна миризма, който пристигаше до нас, след като препътуваше през средньогорските разкошни полени, играеше си с гривите на нашите коне; а хитрият кос — черна птица — свиреше като хайдутин татък нейде из тъмното усое.

Според разказванието на нашите водачи, които нарочно бяха изпратени да ни отведат на Оборище, само през една-две хайдушки пътеки можело да се достигне до това чудно място. Тия пътеки били завардени от силна стража на няколко места. Тук съм длъжен да ви кажа, че освен депутатите, стражарите и пр. тая нощ можеше да има из гората в околността на Оборище до 500 души хора, надошли от околните села. Пътеката, през която трябваше да минем ние, се пазеше от три стражи, поставени на различни точки, на които бяха дадени особени пароли. Другояче бе невъзможно да се премине, ставаше човек на решето от мечкарските шишинета.

Щом се отбихме от големия път и нагазихме в гората из една малка пътечка, която действително беше хайдушка, защото шумките ни закачаха и от двете страни, чу се глас из краището, без да се види човекът, който ни питаше: „Кой живей?“ (Това беше първата стража.) Ние дадохме съответствующата парола и около 25–30 души въоръжени момци изскочиха от пусиите си, които представиха почетно оръжие на войводата, когото познаваха, като си държаха пушките не по солдашки, а на рамо. Тия ни поздравиха с думите: „Да живее България!“ (тогава нямаше ура) — и се върнаха пак на първото си място — гъстата шума. Това същото се случи и на останалите две стражи, които бяха поставени в едно разстояние от половин час място. Колкото потъвахме по-надълбоко в усоето, толкова гората ставаше по-гъста и пътеката тясна. Когато преминахме и третата стража, ние трябваше да оставим вече равнината и да тръгнем без никакъв път от лявата страна на една стръмна долина, из която шумтеше монотонно малка балканска речичка. Тук, на това място, всички трябваше да слезем от конете, защото яздението ставаше решително невъзможно. Освен че гората беше достатъчно гъста, имаше и много дървета, нападали по земята от времето и вятъра, които ми задръстяха пътя със своите сухи клони, вирнати нагоре. Лучите на нощната месечина не можеха да проникнат в това затънтено място и по тая причина пътуванието ни ставаше още по-трудно, защото не можехме да видим где стъпаме и какво има напредя ни.

После малко обаче съгледахме напредя си слаба светлина, която едвам можеше да се зърне през листето на гората. Мнозина помислиха, че сме вече стигнали на мястото на събранието, но водачите отговориха, че има още около половина час място; а светлината, която гледахме, не беше друго нищо освен фенери, покачени по дърветата, за да ни показват пътя и лошите места, гдето трябва да бъдем предпазливи. И действително, тук имаше такива стръмнини, в които твърде лесно можеше да се сгромоляса човек, а особено конете. Преди да минем ние, един от депутатите паднал по тия места, на когото главата се пукна на две половини; мисля, че той почина на втория ден още, преди да види нещастникът развяванието на българския байряк! Имаше и много коне, които станаха жертва на това място.

Скоро ние достигнахме до зеленото буково дърво, на което беше окачено малко книжно фенерче. Гореше то преспокойно между другите колосални букове, на които слабата му светлина придаваше фантастически вид. Оттук нататък се виждаха напред ни ред други фенери по левия бряг на долината, които образуваха крива линия и представляваха една градска улица, само с тая разлика, че наместо къщи тук имаше дебели букове с бяла кора, като че да бяха мряморни колони. Ние се провирахме измежду гъстите шумки, които ни шибаха по лицата.

До дървото на първия фенер стояха трима-четирма души, нарочно изпратени да ни посрещнат, понеже в Оборище знаеха вече за нашето идване. Тия последните не ни попитаха кои сме, понеже знаеха, че ако бяхме лошави хора, по никой начин не можехме да достигнем до дървото на първия фенер. След като ни поздравиха с обикновеното „да живей!“, на което ехото се отражи в кичестите клонове на буковете, тия се