Записки по българските въстания

се подчинява на господствующето чувство. Само надутият пълководец, когото принуждават против волята му да се бие и който смята да остане жив, за да получи награда и пенсия, мисли надълбоко и разсъждава; а народите, които ламтят за свобода и на които програмата на действия е начъртана от самата история, щяха да противоречат на една велика истина, ако бяха седнали да смятат това и онова…

Никому не идеше сън в тая тържествена минута, в тая независима държава, гдето соколите пишеха закони, гдето нямаше ни турски заптии, ни коварен фанариотин, ни пък изедник чорбаджия. Изказаха се желания от няколко любители на юнашки песни — няма ли кой да развесели събранието с някой бунтовен марш.

Това чакаше и Георги Икономов, познат песнопоец измежду своите другари и прочут актьор да играе ролята на Желя в Изгубена Станка, с която той беше запалил русчушките младежи. Поизкашля се Икономов, подпря се с едната си ръка на пушката и викна, та запя: „Горо льо, горо зелена, и ти, водо льо студена“… Всичките депутати, които бяха образували колело около певеца, заедно с апостолите, малко по малко, от най-напред само с тананикание, а отпосле запяха с висок, глас да пригласят на Икономова, понеже песента им бе известна, тъй щото нагласи се цял един хор от 150 гърла! Тихата нощ, стръмните непроходими околности на Оборище повтаряха и потретяха ехото на хайдушката песен, която гърмеше и страшно се отражаваше из гората. Три-четири чакмаклии шишинета изреваха между депутатите и едно „да живей!“ се изтръгна от гърдите на всичките. Иди после това и недей става бунтовник!

После Икономов, придружен от другите апостоли, изпя ред нови бунтовнически песни, които се възприемаха от слушателите като небесна манна. Най им се хареса на тях новата песен на Стамболова:

… Паши, чорбаджии,
заптии, кадии, келави султани
кръвта ти пият — ха! ха! ха! — и пр.

Когато свърши Икономов, около двадесят души го наобиколиха да им изпише тая чудна песен. Така весело прекарахме ние първата нощ на Оборище.

Сега, после седем месеца скитание, тук на Оборище се срещнахме ние с Георги Икономов, с когото не можехме да изкажем един на други своите мъки и неволи след Заарското въстание. Ние се оттеглихме с приятеля си настрана да разказваме свои работи, оттегли се и Волов при своите синджирлийци; но Бенковски не се мръдна от мястото си, докато изгря слънцето на другия ден. Той беше събрал около си панагюрските и т. пазарджикските депутати, които съдеше и навикваше за разни въпроси. На панагюрските депутати говореше той, че няма да ги пусне да заседават, докато не му се представят в Оборище всичките комисари от Панагюрище, да ги предаде на съд на народните представители, за което беше съчинил цял обвинителен акт; а пазарджикскил депутат, Соколов, провеждаше да отиде чак в Пазарджик, за да си донесе статистиките, понеже ония, които представи, не бяха удовлетворителни.

Първите изпратиха Крайча байрактаря да извести в Панагюрище на комисарите да се явят в Оборище в качеството на подсъдими, комуто те отговориха, че си имат свои депутати, да отговарят за тях, а Соколов заплати една лира на един куриер, когото проводи в Пазарджик да иска статистики. Думата на самозвания диктатор трябваше да се изпълни. Разбира се, че ако Соколов и панагюрските депутати бяха селяни, то Бенковски не щеше да бъде към тях толкова взискателен.

XIII

Съмна се. Пролетното слънце отдавна бе позлатило с лучите си източната страна на бърдото и горните клонове на някои високи букове. Нетърпеливите представители, всичките хора къщовници, всичките тръгнали от селото си под предлог на разни измислици само за два деня уж, а тия ставаха четири, бяха се разшавали около бистрата речичка, на която се миеха, след като се прекръстяха по няколко пъти, обърнати към изток. Те бързаха да свършат по-скоро, за да се върнат в селото си; но Бенковски не предприемаше още нищо. Няколко депутати напомниха, че е време да се пристъпи към отварянието на събранието. Наместо отговор Бенковски извика другите апостоли настрана в гората, да им говори нещо тайно, некасающе се до депутатите. Някои от тия последните поискаха да дойдат подиря ни, но той ги отстрани, като им казваше, че не е тяхна работа да знаят тайните на апостолите.

Тук Бенковски пое най-напред думата и с едно дълго предисловие очърта действията на апостолите от стъпванието им в България и до днес, отношенията на народа към тях, разните трудности и страдания, настоящето положение на работите и бъдещите следствия.

— Когато ние минахме по замръзналия Дунав — продължи той — и стъпихме в своето царство, то без да ни познава народът дали ние бяхме истински негова доброжелатели, или турски шпиони, той ни прие с отворени обятия, повери си съдбата в нашите ръце.

Ние не знаехме какво иска да каже Бенковски с това, затуй потвърждавахме думите му.

— Въобразете си сега — продължи той, — когато нас; бедни и компрометирани емигранти, посрещнаха така гостолюбиво, то какви почести ще да окаже тоя същият народ на ония авантюристи и философи, българи, руси, сърби и други славяни, които, като чуят за успеха на нашето дело, с баталиони ще да нахлуят в България и ще да вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят. Заради това, преди да се отвори заседанието, трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само апостолите имат право да дигат въстание, когато намерят за добре, от тях да зависи да избират войводи, с една реч — тия да разполагат със съдбата на населението… Ако ние не направим това, тия, които са се събрали тук по наша заповед, при най-малката несполука ще да ни натирят и ще да си поверят съдбата другиму. Наистина, че русите, сърбите и пр. са наши братя-славяни, но твърде е възможно да дадат друг характер на чисто народното дело; а особено, като знаеме, че нашият българин е наклонен да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата форма. Аз, от своя страна, обичам всичките славяни, славянин съм в сърце и душа, но никой път няма да се съглася и предателство ще да бъде от наша страна, ако допуснем да се развее преяпорецът на някоя от горепоменатите народности над историческото Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, па тогава да мислим за великата идея!…

Много говори още Бенковски, с всевъзможни факти и доводи доказа той, че пълномощното за апостолите е необходимо.

От останалите трима апостоли само Георги Икономов се съгласи с Бенковски, което и трябваше да се чака; а ние двама с Волова се възпротивихме, че с подобни работи ще да развълнуваме представителите и населението.

— Няма нужда да искаме подобно пълномощие от народа — говореше Волов. — Нашата апостолска длъжност е само да организираме въстанието и да подигнем знамето на бунта: а после нека народът си избира за предводители такива лица, на които той доверява.

— А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? — извика Бенковски малко разсърден. — Наистина, ние не сме някои прочути войводи, малко познаваме правилата на четуванието; но и от нас по-добри засега няма между българите. Ако и да има някои честни и способни хора да вземат командата на действията, тях пак ние ще да познаем. Народът е неопитен.

След малки препирни и възражения съгласихме се най-после с упорития Бенковски да вземем пълномощно от депутатите в смисъл на горните негови думи, т.е. че апостолите само от IV окръг имат право да се разполагат с работите на въстанието. Пълномощното се съчини от Волова, което Бенковски допълни тук-там.

Когато се свърши всичко това, ние слязохме пак в Оборище и любопитните представители ни заобиколиха. Привременният секретар на събранието, Н. П. Стоянов, преписа на чисто съставеното вече пълномощно. Бенковски обяви на представителите, че преди да се отвори събранието, най-напред трябва представителите да се подпишат на едно писмо, та тогава ще се почнат разглежданията на други въпроси. Мнозина, които отдавна бяха поверили своята съдба в ръцете на апостолите, малко внимание обърнаха на това ничтожно писмо, което, според думите на Бенковски, е нещо обикновено. По- развитите обаче представители, или „философите“, както ги наричаше той, поискаха да чуят съдържанието