— Хайдутите и всички горски обитатели — говорил той — са най-честните в България хора, които най- много милеят за сиромашта.
— Ах, техният живот е живот! А ние — ние сме кокошари и само да теглим и да работим сме родени. Оня ми ти войвода, брадат и космат, опасан с четири-пет кратуни барут, с фишеци и старо шишане на рамо, повел си момчетата като пилци — отгдето премине, трева не расте вече и гората му се покланя. Отиде на овчарското пладнище, дръпне костурата и овчарят засуква скути да коли и върти на шиш най-хубавото шиле. Седнат момчетата около своя баща до главата на някой студен извор, изгърмят с пищовите, па тогава захващат да ядат. Цар и султан? Що е царят при един горски войвода?
Това казвал пламенният Ботйов и почвал с експромти да декламира някое стихотворение за войводи и хайдути, които въодушевлявали него, запаляли и тълпата, сиромашката тълпа, която треперела и която се чувствувала може би за пръв път през живота си, че и тя е нещо, че и от нейните голи лакти и жилави мишници ставало нещо. Тъй и трябвало да бъде. Поет и гений говорел тука, а не някой фалшив и надут агитатор, мирската кал на когото достигала до ушите. Глас и слово божествени се хабели тука, в простата кръчма, които, ако да се раздаваха от някоя трибуна, гдето се решават съдбините народни, или в лагера на някой корпус, то чудеса би произвели. Но кой е крив? Не Ботйова трябва да обвиняваме ние в това, а историята, събитията, българските без цел и без всякакво направление царьове, които са си вадили един други очите, дордето извадят и техните.
И така, в късо време нашият човек запалил духовете в родното си село Калофер. Той бил балсам на рана в тая епоха на Възраждането, на отрицанието и разрушението, следователно той имал почва и прогрес. Другояче не можело и да бъде. Поетите, истинските поети само за това са велики, че биват огнище и възпроизведение на ония идеи, теглила, стремления и благоденствия, които са господствующи в народа и епохата, на които принадлежат и живеят. Ботйов, по всичкото свое същество, с което вярваме да са се опознали вече читателите малко-много, не можеше да бъде контраст на окръжающето го сфера и течение. Напротив, той бил верен барометър на най-малките и тънките изменения и течения. Когато той проповядвал и се целувал със своите сиромашки братя в калоферските кръчми, в същото това време, по-рано или по- късно — за нас е безразлично — Филип Тотю „хвърковатият“, Панайот Хитов войводата и неговият байрактар Васил Левски Дяконът, родом от ближното Карлово, стоели вече под народните байраци, давали клетва за „свобода или смърт“.
Новината, огнената и хвърчащата новина, че издъхналият преди петстотин години български лев е пак възкръснал; че Филип Тотю се бие при Върбовка с турците, че Панайот Хитов преминал през Марагидик и побил байрак над Карлово, а после хванал златишкия мюдюрин, е била новина, смес от барут и огън, паднал върху слама.
Както ще да видят читателите от самия разказ на Ботйова под заглавие Примери от турско правосъдие, освен прости пъдари и кръчмари в това време в Калофер е имало и няколко души истински хайдути, с които най-светли минути бил прекарал от живота си. Те били другари на прочутите войводи: Ангел, Лефтер и Добри Копривщенина. Според думите на Ботйова, когато убили Лефтера, който беше изпоплашил цял Анадол, то Добри Копривщенинът дошел в Калофер и там извел на Стара планина една хайдушка четица, която била бич за турците и чорбаджиите, дордето най-сетне предателска ръка турила край на тия народни защитници. Ботйов сам видял, или пък си представлява минутата, когато юнаците били разбити и хванати, които той ето как оплаква:… „Но кои бяха тия злочести, като зверове заковани в железа? О, един техен поглед, една тяхна дума, и доста беше… Другарите ми, наши другари, братя! Хайдути, народни хайдути! Мъчно посрещнах техните погледи, ала погледът на едного прониза ме в сърцето, сълза след сълза покапаха по гърдите ми. Никола Делистоянов, болен от треска, осакатен от бой и просветнал от мъки и страдания, качаха го в талига, а той, като метна поглед към народа, който поглед срещнах и аз — извика: «Предатели ме изядоха, майко!»“…
Всички тия трескави събития, стари и нови, океан между ленивото минало и неизвестното, пълно с бури бъдеще, не са били чужди и на калоферските жители, почти първокласни между по-събудените по онова време наши съотечественици.
Моля ви се, Калофер беше село без кааза и без каймакамин, без джамии, без видинска хапусхана, без силистренски Хаджи Ибрахим паша, без шумненски аскерски къшли и ордии, без сливенска фабрика, без варненски гагаузи, без русчукски хадживеличковци, без карловски мютювелии и без софийски шопи; но Калофер би бил в състояние да стъпи върху вратовете на всичките поменати чужди и съмнителни величия. Мънинкият български Калофер е селце със султански ферман, не от новите султани с панталони и с ръкавици; не от ония, които треперят от посланиците на Русия, Англия и пр.; но от ония горди калифи, които носеха на главите си златотъкани чалми, които караха европейските посланици да им се представляват на колене и с отсечена глава към земята, а щом им се разсърдеха нещо, изпращаха ги да им отпорят по няколко сопи в крепостта Едикуле. От ония славни и велики султани, които заповядаха в Пеща, Букурещ, Атина, Загреб, Белград, Одеса и пр.
Ферманът на калоферци е бил „петел“, което само по себе си, без дълги и широки коментарии значи: свобода, воля, бабаитлък и сербезлик. През улиците на Калофер не е можело да премине турчин с кован кон, нито пък да роди кадъна! Под впечатленията на събитията, в които пишем тия редове, нека ни бъде позволено да се усъмним, че и комунарите да завладеят Европа, пак няма да се намери под ясното небе такъв град или село, който да се сдобие с правата на Калофер. Великодушни султани!
За да изпечели тия права малкият Калофер, като се основаваме на тая класическа истина, че права се не дават от когото и да било, дордето не ги заслужиш и не се препоръчаш, по само себе си излиза, че праотците на днешните калоферци не са се предали кокошарски на чуждия завоевател. Когато на горделивия турчин не се е позволявало да премине с кован кон през калрферските улици, то във Видин на българите не се е лозволявало да носят червено, зелено и жълто; в Русчук българинът не е можел да прави свещи, да бръсне, да бъде каикчия, да се занимава с бъчварство и пр.; а в София българите са били в разположение всецяло на своите аги, заедно със своята чест, живот и имот. От всички българи на Балканския полуостров калоферци са колонизирали най-напред отоманската столица, тогава, когато от другите градове, който се сподобяваше да отиде до Цариград, по десет деня се говорило във всяка къща за това девето чудо и името на героя на деня е оставало „стамболията“. Такива фамилии съществуват в Русчук, Котел, Търново, Пловдив и пр. Султан Махмуд най-напред видял своята рая в лицето на нашите калоферци, питомци от прочутите цариградски хамбари. Един ден той пожелал да му се представят официално, пред палата. Майсторите, с големи махмудии фесове, с черни калоферски мустаки, стоели на първите редове. После тях идели калфите, а най-подир — младите чирачета, всичките с кръстосани на пояса ръце, по турската етикеция. Майсторите държали в ръцете си ножици и аршини. Благородният султан бил във възхищение.
— Нима това са българи, моя рая, в моята държава живеят? — се обърнал той и попитал своите паши, които се трупали около му.
А черните очи на белите ханъмки, за които и най-нищожният вънкашен предмет е интересен, горели като въглени по прозорците и възпявали черните подбалкански мустачуни. Тоя ден имало зефет на хамбарлийската войска и парични подаръци. Такива са били калоферци, така рано са били тия българи, когато съотечествениците им от другите градове спяха още от дълбокия.
Станал учител Хр. Ботйов в родното си село или по-добре заместил е стария си вече баща, който се бил тежко разболял по това време. Учителство, възпитание и Христо Ботйов! Това е било подигравка и с двете страни. Скоро родителите на учениците забележили влиянието на новия учител. Правилата и предметите, които били за него чума през целия му живот, били захвърлени в калоферското училище. Неговото преподаване се състояло от разкази, най-много по историята, облечени в груба тенденция. За Бориса, за Симеона, Асена и др., за сръбското и гръцкото освобождение и пр. — ето в какво се е състояло неговото обучение. По едно време захванал да учи учениците на казашко военно упражнение, което по онова време беше толкова зажигателно измежду българите, както във Франция беше идеята за рапубликанска и комунарска форма. Строгият и сериозният баща пъшкал, като гледал как син му разваля направеното от него, но нямало що да чини, ено, че бил болен, а, второ, както казахме, хранел вече известен респект към Христа.
Отличил се още той по онова време да говори слова в различни тържествени случаи. В тая епоха на нашето възраждане словата или, както ги наричаха, „сказките“ бяха нещо като политическите клубове в навечерието на френските революции, бяха гъби после дъждовно време. Сказка в читалището: „Напредък“,
