на Ботйова с чорбаджийско достойнство. — Стари хора са дошли тука, седят като в черкова, а ти правиш безчиние напреде им! Не е тук място за либене!
— Ти си пази устата, защото, като направиш на мене зло, аз ще да направя на сина ти, който е в ръцете ми — отговорил Ботуов, почервенял от срам и от злоба.
С това той искал да каже че синът на хаджи Неделча, Стефан, е подмамен вече от него за бъдещ комита. Както и да е, но и сам Ботйов се радвал, че ще да напусне вече Калофер, комуто омръзнал, и ще да отиде на нова почва. Радвал се той, но радостта му граничела с оная на родителите му. От гола душа, кое назаем, кое с лихва, сиромасите родители събрали около тридесет и пет лири разноски до Москва. Много милостиви майки и сестри, които имали синове и братя в Москва и в други градове на Русия, надпреварвали се да носят на пътника разни армагани — пастърма, пестилец, ризка, кърпица и по едно писмо с молба да ги предаде той на тях и да им каже по едно „много здраве“. За пътя към Москва няколко деня било въпрос между бащата и сина. Първият, който изучил вече добре сина си и който имал сведения, че Румъния е станала огнище на хора от неговия косъм и табихят, настоявал щото Христо да отиде през Цариград, като му обещавал стотина преимущества и му давал рекомандателни писма до много търговци и свои познайници в Одрин, Цариград и Одеса. Синът, който така също не можел да бъде чужд на движенията и новите предприятия в Румъния, който горял от желание да види, изстъпал се с хиляди доказателства да хвали пътя през Габрово — Търново, Русчук-Букурещ. Бащата отстъпил.
Триста заръки и поръки се чели на последната прощателна вечер от практическите родители, най-много от бащата, разбира се, щото синът да се остави вече от своите лудини, да забрави миналото и детинството. Примерите — по-долу ли ще да остане той от сина на еди-кого си, бащата комуто не знае да си запише името, бляскавото и горчивото бъдеще от това илп онова поведение — валели като град. Ботйов слушал уж, но с такова благоговение и смиреномудрие, щото няколко пъти ставал на крака да декламира и пее.
— Идиотски свят! Какво ще да го правиш? — казвал той.
В края на същата година 1867, през месец септември, потеглил той от Калофер за Москва. Раздялата с родители, братя и другари била една от най-горещите. Най-много бил трогнат Христо, като че предвиждал, че той няма да види вече своето любимо село, бистрата Тунджа и нейния баща — Балкана. При раздялата с родители и с родно място той не приличал на Христа Ботйова, станал обикновен човек, с обикновени чувства и любов. Целувал ръка на баща и майка, прегръщал се, въздишал и най-после заплакал. Тая раздяла станала при крушата „Червенак“, вън от селото, гдето присъствувал и Нено Христов, комуто сме длъжни и за тия сведения.
На втория ден той бил вече освободен от тия родителски дисциплини. Според собствения му разказ на върха на Шипченския (залкан, когато се обърнал да погледне ребрата на, Марагидик, сините върхове на Средна гора и заклещената иомежду им долина със змийообразна Тунджа, той обикнал втори път България, втори път се запечатил в неговата душа величественият Балкан. Когато слязвал в Търново на хана, в същото време пристигнали и някакви си чужди пътещественици. Те били руска мисия, дошла в България с научна цел. Като ги чул Ботйов да говорят на руски език, безцеремонно се прецоръчал. Пътешествениците останали зачудени и възхитени, първо, че срещнали лице, което да говори на руски, а, второ — от дарбите на това лице. Поканили нашия Ботйова да им стане водач и терджуманин из България, като му обещали, че сигурио ще да го поместят в Петербургскйя университет. Ботйов почти се съгласил и се спрял от пътя си, без да му мисли много-много, при всичко, че два деня не се били изминали още от деня, когато баща му със сълзи на очи му даваше съвети.
Обиколил с пътешествениците всичките търновски развалини, останал при тях няколко деня; но като отишел да си вади друго тескере, обратно за навътре в България, тъй като старото било подписано за Русия през Русчук, ударил на камък, отказали му категорически. Изваждането и каитенето в турско време на пътническо тескере беше въпрос от най-трудните. За най-малките формалности, за инат или просто за кеф на ефендето тескерджня пътникът биваше принуден да изгуби по няколко деня, или пък да се отрече от пътуване. Съществува анекдота от областта на тескеретата, че когато един българин отишел да си подписва тескере за Силистра, името на който град ефендето не можел да напише правилно, обърнал се към пътника с такъв един въпрос:
— Бе, чорбаджи, дето ще да ходиш на Силистра, не можеш ли да отидеш на Силиврия? За тебе е все едно!
Отпосле Ботйов разбрал, че един българин, влиятелно лице в конака, който препоръчал на пътешествениците един свой роднина със същите условия — да го поместят в руските училища, — пошушнал на надлежното място да не му се дава тескере. По тая причина Ботйов бил принуден да си продължи пътя за Русчук. В последния тоя град, без да отиде на хана, той питал за дома на Стоила Попов, калоферец и приятел на баща му. Да се случи, че бае Стоил се женел по това време, подир два-три деня щял да се венчее.
— Е, тя писна! Не те пущам, тенеке с тенеке, оттук дотам да Мръднеш, дордето не свършим сватбата — извикал бае Стоил, щом видял своя съотечественик.
— Само един калоферец ще има на сватбата ми; ти ще да бъдеш и за баща, и за майка.
Съотечественикът на бае Стоила не правил опозиция. Той бйл като свой на сватбата. Взел една гайда, играл, та се покъсал. А кой не познава бае Стоила колко е той сарп на моабета, колко му е широко и разпуснато сърцето, как той душа дава за весели, безгрижни и моабетчии хора.
— Що ти трябва тебе московлук, холам? Я си налягай парцалите тука! Баща ти като паса толкова години на патриката магарето из Одеса, много е прокопцал — говорел бае Стоил и давал своите съвети на съотечественика си.
Но на другия ден бае Стоил заговорил на друг език.
— Замириса! Хайде по-скоро да те няма в Русчук, чисти се… Кюлханешка работа! — мъмрил бае Стоил.
Какво е дало повод да „замирише“ — ние не знаем на вярно; но по всяка вероятност непредпазливостта и волните маниери на самия Ботйова, както го видяхме вече един път в Сливен с казаците на Садък паша. Досега той беше живял само в Калофер и Одеса. Русчук, Митхадпашовата полиция и новите „тефтиши“ били съвсем нов мир за него; Калофер в сравнение с Русчук бил Швейцария. Да не забравяме още, че в тия месеци се решаваше още по турските кетипници и кафенета: дали Тотю войвода е бил роден от майка си още с крила, или отпосле са му пораснали!
II
Румъния, нейните хора, нейната конституция и свобода, а най-много българският хъшовски и хайдушки мир в тая свята земя никак не бяха познати на нашия герой. За всичко това той имаше твърде тъмни понятия. Пристигнал в Гюргево, тоя исторически за българите градец, и щом се настанил на хана, излязъл да се разходи. Нито език, нито пък някой познайник имал той в тоя градец; но по онова време на всяка крачка и през всеки дюкян имаше и българин. Първата негова грижа и желание било да заприказва с някой българин за едно, за друго от дневните въпроси; а втората — да може да се срещне и се удостои да се запознае с някого от хъшовете и хайдутите, негов идеал, скоро наречени „комити“.
Неговото желание не било от трудните и невъзможните особено като идел той от Турско и имал в себе си 35 турски лири. На едно място му казал един българин, хлебар, че всичките тукашни българи са хъшове и войводи. На друго място друг един българин с кривнат калпак му се препоръчал, че всяко лято има обичай да минува в Турско и да заклава по десет души турци. Тоя последният дотолкова надменен и горделив бил, щото на няколко пъти докачил и оскърбил нашия честолюбив герой. Но той търпял, благоговял и със смирение заничал тоя непознат още за него свят. На: трето място си разказал житието и битието пред такива посредствени и обикновени личности, от които малцина имало да знаят и си запишат името.
— Пусти келеши с келеши! Аз ги мислех, че бог знае какви са гении, а те били кой бозаджия, кой кебапчета пече, кой слуга и пр., всичките кокошари — разказвал той после и примирал да се смее, че много прост излязъл, мислел, че всеки българин, който се е преселил да живее във влашката земя, непременно е горско пиле.
Истинските хъшове били изобилие в Гюргево, но той не познавал още никого, не им знаел гнездото и свърталището. Освен обикновените тук живеел и сам Хаджи Димитър, който още не бил известен, но все за войвода минувал, все имал право да мъмри, да заповяда и наказва по хайдушки другите балкански пилета.
